Бернар Вербер
Върховната тайна (140)

140.

Как се осмелява той! Каква наглост! Аз не съм лошият! Аз съм героят! Аз съм Одисей. А те са нищо.

Аха, да, чувам какво ми нашепваш, Атина. Това е провокация, няма да падна в клопката. Точно като при шаха — атакуващият е в изгодна позиция, ходовете на отбраняващия се са предвидими.

Този журналист е много силен, сигурно и той е шахматист. А познава и психологията. Надмогнал е съжалението си към нещастния инвалид, който вижда пред себе си. Надмогнал е омразата си към неприятеля и се отнася към мен съвършено безгрижно. Има дарба. С няколко добре подбрани думи изкара на повърхността скритото в дъното на съзнанието ми дете. Говоря с него по същия начин, по който говорех с момчетата от забавачката, когато ме предизвикваха в училищния двор.

Да не се поддавам на агресията. Да не позволявам на емоциите да надделеят. Да запазя хладнокръвие. Да не го намразя. Този мъж ме оскърби, но трябва да остана неутрален, силен, неподкупен.

Обижда ме, опитва се да ми навреди, но то е като стрела, която спирам в полет, преди да ме е докоснала.

Ти искаше да ми причиниш зло, затова аз ще ти отвърна с добро. Ето, тук е най-голямата ми сила. Благодаря ти, Атина, че ме научи на това. Вече знам, че следващите империи ще бъдат империите на ума.

И все пак, няма да му дам наградата така лесно. Ще му я дам само ако се покаже достоен за нея.