Бернар Вербер
Върховната тайна (146)

146.

Париж. Няколко седмици по-късно.

Силуетът на зданието се очертава в мъглата. Люкрес паркира мотора си в изоставеното буренясало място.

Отново е впечатлена от странната сграда, обитавана от Изидор Каценберг — водонапорна кула, пригодена за жилище, в едно парижко предградие. Това беше голямата идея на нейния приятел. Никой не се интересува вече от тези високи здания, предназначени за резервоари за вода. Никой не знае, че някои са продадени на частни лица, които са ги превърнали в жилища, по подобие на изоставените мелници и морски фарове. Тази тук напомня на огромен пясъчен часовник, висок 40 метра.

Люкрес върви през буренаците, прескача боклукчийските кофи и чувалите за смет, оставени тук от безсъвестни хора. Долната част на кулата е покрита с графити, с изборни плакати и рекламни афиши за циркови представления.

Девойката бута ръждясалата врата, която не се заключва. Не си дава труда да почука, нито да позвъни. Звънец изобщо няма.

— Тук ли сте, Изидор?

Никакъв отговор, но лампата свети. По пода са разхвърляни книги и тя стъпва по любимите романи на своя колега.

Сигурно е горе.

Насочва се към централната колона, която служи за проход между горния и долния конус. Вътре се вие стълба, напомняща на спиралата на ДНК. Краят й се губи някъде във висините.

— Изидор? Горе ли сте?

Изкачва се по стъпалата. Някога колегата й беше обяснил, че тази стълба е най-сигурното предпазно средство, далеч по-ефикасно от всякаква ключалка. Обезкуражава крадците, а освен всичко останало му помага да смъкне някой и друг килограм.

Изтощена, тя се изкатерва догоре. Зад една врата звучат „Гимнопедии“ на Ерик Сати — любимата музикална пиеса на колегата й.

Тя завърта дръжката и излиза на платформата в центъра на резервоара. Заобиколена е от морска вода. От мястото, където се намира, се вижда басейнът, около централната ос на който плуват десетина делфина.

Изидор е истинско дете. Някои си играят с електрически влакчета и после стават конструктори на локомотиви. Той вероятно е имал аквариум със златни рибки и затова сега има това.

Делфините подскачат на повърхността, като че искат да предупредят господаря си, че има посетител.

Той е застанал на външния ръб на резервоара, в така наречената „плажна зона“, и е прекалено погълнат от работа. Облечен с блуза и шорти, изправен пред огромна картина, изобразяваща всички възможни варианти на бъдещето, той изтрива листа и клони от дървото и добавя други на тяхно място.

Дървото на бъдещите светове, досеща се Люкрес, където отбелязва всички вероятности в развитието на човечеството и се старае да открие Пътя на Минималното Насилие (ПМН).

Тя тръгва по мостчето и излиза „на плажа“.

— Ето — казва простичко и му връчва последния, най-новия брой на „Съвременен часовой“.

Той прекъсва заниманието си и поглежда вестника с интерес.

Наташа Андерсен се е излегнала по бански, а отдолу, изписано с огромни червени букви, стои заглавието: „Загадката на мозъка.“

Изидор прелиства страниците и вижда уводната статия, посветена на „загадъчния“ орган — мозъка. После следва цяла поредица от статии: за химията на мозъка по време на любовния акт; за разликата в усещанията между лявото и дясното полукълбо; за активните фази на мозъка по време на съня; за Паркинсоновата болест, от която страдат звезди като Майкъл Дж. Фокс и Мохамед Али; за болестта на Алцхаймер, поразила Рита Хейуърт; за изтичането на френските мозъци към САЩ, привлечени от високите заплати и данъчните улеснения; пространна статия за училището за даровити деца в Ница, както и снимки на разрези на мозъка, направени от компютърен томограф. И накрая — два теста: единият — за коефициента на интелигентност с набор от логически задачи, а другият — за паметта, със списъци на предмети, които да се изброят, без да се гледа картинката.

— Но ние не сме работили по нито една от тези теми! — възкликва удивен Изидор Каценберг.

— Знам, но това искаше Тенардие. И това е, което искат да прочетат читателите. Затова попревеждах, попреписах и малко понатъкмих разни стари статии от американския печат. Добавих и някои неща, които свалих от интернет.

— Съвсем ли не споменахте за нашето разследване? Все пак сте сложили снимката на Наташа на корицата.

Тя му намигва.

— Започвам да се превръщам в истински професионалист, Изидор. Какво щеше да разбере Тенардие от нашето приключение? Дори нямаше да ни повярва.

Изидор оглежда внимателно съучастничката си. Пита се какво толкова страхотно намира в младата жена и си отговаря, че то навярно се крие в искрящия й дяволит поглед, особено когато говори сериозно.

— Оказва се дори, че продажбите са много добри и тази седмица държим първенството сред седмичниците. Това ще ми позволи да оправдая твърде фантасмагоричните ни разноски.

Изидор разглежда първата статия. До разголените снимки на Наташа Андерсен стоят подзаглавията „Алхимията на желанието“ и „Хормоните ни ръководят“. В един ъгъл има надпис: „Най-красивата жена на света живееше с най-умния мъж.“ Името на Самюел Финшер не бе споменато нито веднъж.

— Като че ли топмоделите се оказват най-подходящият начин да се заинтересуват хората от химията на мозъка — заяви той малко разочаровано.

Вече вижда мислено заглавията: „Наташа Андерсен ви въведе в неврологията, а следващата седмица разследването ни върху рака на гърдата ще бъде представено от мис Франция.“

Изидор не поглежда теста за паметта.

— Във всички случаи, даже да бяхме казали истината, нямаше да си дадат труда да публикуват репортажа ни. Защото самият факт, че удоволствието ръководи нашите действия, вече е намек за нещо непристойно. За повечето хора удоволствието задължително е нещо „мръсно“. Спомнете си разследването за „Бащата на нашите бащи“. Кой беше готов да чуе резултатите от анкетата? Някои истини са неудобни.

Изидор поглежда дървото си с вероятните бъдещи човешки светове.

— Може би имате право. Хората не обичат да ги притесняват. Предпочитат нещо неистинско, но правдоподобно, пред нещо истинско, но необичайно, извън рамките на общоприетото.

Люкрес си налива чаша бадемово мляко от бутилката, поставена наблизо. Делфините изскачат над водата и явно ги канят да си поиграят с тях, но двамата журналисти не им обръщат внимание.

— Те не искат нищо необичайно. Нищо, което да ги накара да се замислят над себе си. От журналистите искат леснодостъпни неща, които приличат на вече познатите. Най-голямото им желание е да бъдат успокоени. Може би сме пропуснали тази мотивация — да бъдеш успокоен. Толкова се страхуват, че утре може да се окаже различно от вчера.

— Това не е истинска мотивация, а по-скоро някаква ръчна спирачка в живота на хората. Мнозина карат на ръчна, страхувайки се от скоростта, но не изпитват никакво удоволствие. Правят го просто от страх.

Люкрес одобрява забележката.

— Предполага се, че в началото зародишите притежават гъста мрежа от връзки между невроните. Но тъй като впоследствие тези връзки остават неизползвани, те изчезват — казва Изидор.

— Функцията създава органа, липсата на функция го премахва — въздиша Люкрес.

— Представете си какво щеше да бъде, ако тези действащи връзки от ранното ни детство можеха да се запазят. Умствените ни способности щяха да са десетократно по-големи…

— Каква беше идеята ви за Жан-Луи Мартен? — пита тя уж между другото.

— Влязох, във връзка с жена му Изабел. Обясних й положението. Тя се съгласи да прибере съпруга си и обеща, както я помолих, да запази компютъра, но без достъп до интернет. Във всеки случай той вече е много по-спокоен. След като го закарах у тях, имахме дълъг разговор. Всъщност той е очарователен човек. Сподели, че искал да напише есе за историята на изследванията на мозъка и за понятията „награда“ и „наказание“.

— Но той искаше да ни убие!

Изидор маха небрежно с ръка.

— Също като в шахмата. След приключването на партията противниците си стискат ръцете.

— Той е убиец!

— Не, той не е убил Финшер. Най-многото, в което можем да го обвиним, е, че е искал да го награди в момент, в който някой друг е имал същото желание. Два акта на любезност, които са прегорили бушона на получателя. Мартен нито за миг не е искал да убива. Освен това, как да го накажем? Като го тикнем в затвора? Нека бъдем разумни. Не е лош човекът. И той като всички нас търси нови решения. Искал е да спаси света по свой начин. Като го мотивира. Не си е давал сметка за последиците от постъпките си.

Изидор се обръща към делфините и вземайки от една кофа няколко херинги, им ги подхвърля високо, високо. Любимците му подскачат, за да ги хванат във въздуха.

— Мисля, че Жан-Луи Мартен е щастлив, че се върна при близките си. Простил им е, че го бяха позабравили.

Люкрес се настанява на шезлонга и отпива от бадемовото мляко.

— Одисей се върна при Пенелопа. Красива любовна история. А „Света Маргарита“?

Изидор е свършил с херингите.

— Отново е болница като всяка друга. Новото ръководство „стандартизира“ сградите. Стените отново са боядисани в бяло, болните прекарват дните си пред телевизора или в игра на карти, пушат й си вземат успокоителните.

— А какво стана с охранителните системи „Крейзи Сикюрити“? Носеха приходи, трябва да си идиот, за да изпуснеш най-продаваната марка на пазара, а и най-доходоносната от експортната листа!

— Основният им конкурент откупи логото и Марката. Чрез тях ще привлече и клиентелата им. Системите ще бъдат произвеждани в нормални заводи и работниците ще бъдат мотивирани със заплати.

— Но в даден момент хората ще видят, че качеството вече не е същото.

— Е, дотогава ще мине известно време…

— А порнофилмите „Крейзи Секс“?

— Същото се отнася и за тях. Марката е продадена. Във филмите ще се снимат актриси, мотивирани единствено от размера на хонорара.

Люкрес се обръща към дървото на бъдещото човечество. Забелязва, че Изидор е записал, сетне задраскал възможността бъдещето да бъде унищожено от познаването на Върховната тайна.

— Тогава на въпроса: „Какво ни мотивира?“, получаваме следното:

1. Отстраняването на болката.

2. Отстраняването на страха.

3. Задоволяването на първичните нужди за оцеляване.

4. Задоволяването на вторичните нужди от удобство.

5. Дългът.

6. Гневът.

7. Сексът.

8. Наркотиците.

9. Личната страст.

10. Религията.

11. Приключението.

12. Обещанието за достъп до Върховната тайна.

— Извинете, че ви прекъсвам, но забравяте самия достъп до Върховната тайна, който, изглежда, стои над всичко останало.

— Да, значи 13: Достъпът до Върховната тайна.

Люкрес посочва с брадичка стъкленицата с мозъка на Финшер, поставена върху една колона.

— С една дума, цялото разследване беше проведено, само за да разберем това…

Журналистът лапва един бонбон.

— Не е толкова зле. Освен това си изяснихме какво представляваме всъщност.

— Слушам ви.

— Това, което определя човека, е онова мъничко, почти неназовимо нещо, което дори най-сложните машини няма да успеят да имитират. Финшер го наричаше мотивация, аз си мисля, че е нещо средно между хумора, мечтата и лудостта.

Изидор се доближава до Люкрес и започва да разтрива раменете й. Тя се отдръпва изненадана.

— Какво ви става, Изидор?

— Не ви ли харесва?

— Да, но…

— Тогава се отпуснете.

Той я разтрива по-нежно.

Люкрес хвърля поглед на часовника си.

— Ще закъснеем. Хайде, пригответе се бързо. Трябва да тръгваме.