Бернар Вербер
Върховната тайна (36)

36.

Японски анимационни филмчета, прекалено жестоки за деца; реклама; предаване за телешопинг, представящо домакински уреди; реклама; кулинарни рецепти, невъзможни за изпълнение; реклама; гимнастически упражнения, невъзможни за изпълнение; реклама, играта „Платено или удвоено“; реклама; обеден информационен бюлетин, посветен на регионалните новини; реклама; спортно предаване; реклама; риалити-шоу с участници, подбрани така, че да представят средния данъкоплатец; реклама; приспивен германски сериал; реклама; вечерен информационен бюлетин, посветен на националните и международните новини; реклама; времето; реклама; американски екшън; реклама; подбор на най-добрите моменти от телевизионните предавания; реклама; предаване за лов и риболов.

Ето какво влизаше всеки ден в главата на Жан-Луи Мартен с много малки вариации. Седем дни от седмицата.

В началото болният от LIS се радваше на телевизията — тази стара приятелка от детството. След като я гледа известно време, започна да я анализира. Долавяше скритите намерения на водещите, на програмните директори на различните канали. Разбираше как телевизията се превръща в обединяващ фактор. Как влияе на зрителите и ги убеждава да изпълняват трите неизречени повели: „Стойте спокойно, не правете революции, опитайте се да натрупате възможно най-много пари, за да си купите най-модните продукти, чрез които да шашнете съседите си.“

Долавяше и още едно сублиминално внушение на телевизията — тя изолираше хората, подтикваше ги да живеят в самота.

Телевизията караше децата да съдят ретроградните си родители и родителите да съдят дебилните си деца. Позволяваше на хората да не си говорят на масата. Заблуждаваше ги, че човек може да забогатее, само като участва в някоя телевизионна игра, като си спомни датата на дадена историческа битка.

След петнайсет дни Жан-Луи Мартен вече не понасяше този предмет, който непрекъснато му пълнеше главата с нежелани послания.

Бе опознал еднообразието на тъмнината и еднообразието на светлината, сега се сблъскваше с еднообразието на идеите.

Успя да обясни това на Финшер.

Тогава невропсихиатърът му предложи да си избере канал чрез „да“ и „не“ и започна да изброява каналите.

Нова игра с клепача. Избра канал за научна документалистика.

От този момент нататък Жан-Луи Мартен започна да поглъща наука по шестнайсет часа на ден. Най-после бе намерил дразнител, за който се оказа ненаситен. Имаше толкова различни науки, толкова странни открития, толкова знания.

Предаванията по този канал бяха истински пир за ума. Защото имаше време, защото имаше желание, Жан-Луи Мартен — бивш среден кадър от регионална банка, се зае да учи всичко наред по всички науки по шестнайсет часа на ден. И защото от началото до края на емисиите никой не му пречеше и нищо не разсейваше вниманието му, запомняше всеки образ, запомняше всяка дума и забелязваше, че способностите на мозъка му можеха безкрайно да растат.

През този период на научно самообразоване Жан-Луи Мартен си каза за пръв път откакто бе в болницата: „В крайна сметка, нещата не са толкова лоши.“ Вече изпитваше по-малко страх от утрешния ден. Щом стигна до медицината, реши да изучи биологията и физиката.

Спомни си, че преди него Леонардо да Винчи, Рабле и Дидро бяха пожелали да опознаят всички науки на своето време. Жан-Луи Мартен откриваше у себе си същата амбиция.

Повече от всяка друга изява на човешкия ум, науката непрекъснато се обновяваше и се развиваше по експоненциална крива, като влак, който не спира да ускорява движението си и вече никой не може да го стигне. Жан-Луи Мартен имаше достатъчно време, за да проследи всички епизоди на своя напредък.

От само себе си се разбира, че повече от всичко го интересуваха мозъкът и нервната система.

Щом уточни избора си, той пожела да разбере дълбочинните механизми на мисълта. Когато чуваше как някой учен обяснява изследванията си, Мартен си задаваше все един и същи въпрос: „Какво точно става в мозъка му? Кое го кара да действа?“