Бернар Вербер
Върховната тайна (141)

141.

На екрана се появява една черта, която, стигайки до края, потича надолу като дъжд, в наредени една над друга вадички. Той мисли бързо и пише бързо.

„Ако съм Циклопът, няма да ви подложа на изпитанието на Одисей, а на това на Циклопа. Ако се справите, ще наследите Финшер и ще получите най-високата награда, за която може да мечтае човек — достъпа до Върховната тайна.“

Доктор Черненко и Наташа не могат да скрият разочарованието си.

— От месеци минаваме през тестове, за да излъчим най-добрия от нас — този, който ще получи достъп до Върховната тайна, а ето че искаш да я поднесеш на тепсия на непознати! — възмущава се топмоделът.

„Опитвам се да бъда съвършен както морално, така и интелектуално. За целта съм длъжен да проникна в бъдещето. Опитвам се да си представя какъв ще бъде «добрият» човек на бъдещето — отговаря Жан-Луи Мартен. — Човек с още по-сложен кортекс, с още по-ефикасни връзки. Не особено мнителен, способен да потиска спонтанните си реакции, да прощава, неповлиян от първичните си емоции. Способен да надскочи мозъка си на бозайник, за да се превърне най-сетне в свободен дух.“

Наташа и майка й са смаяни, но не прекъсват Никой, който продължава да развива тезата си.

„Добрият човек на бъдещето ще бъде способен да се държи така, както аз сега. Да дава на противниците си най-доброто от себе си…“

Двамата журналисти от „Съвременен часовой“ са доста объркани и не знаят какво да мислят.

— Много мило, но… винаги съм се ужасявала само при мисълта за трепанация — пелтечи Люкрес.

„И все пак човекът на настоящето все още продължава да живее в мен. Затова, след моркова на Върховната награда, ще ви мотивирам със сопата. Разберете ме правилно, не можем да ви оставим да си отидете и да разкажете какво сте научили тук. Това би поставило под заплаха всичките ни планове, а те значат много повече от обикновените смъртни и преходни същества, каквито сме всички ние. В случай, че успеете да се справите с изпитанието на Циклопа, ще изпитате истинския екстаз и ще бъдете освободени. Ако се провалите, ще ви оставим тук. Персоналът ще ви тъпче с успокоителни и химията ще притъпи всичките ви усещания. В началото ще бъдете настанени в закритото отделение, а впоследствие, когато мозъкът ви стане на каша и най-слабото желание за бягство се изпари, ще ви сложат при хебефрениците. Ще се размекнете. Ще останете с нас много дълго, цял живот, докато външният свят ви забрави. Защото никой не идва в психиатричните болници. Те са съвременните тъмници. Знам за какво говоря, тъй като съм затворен в една от тях.“

Неловко мълчание. Люкрес мисли с бясна скорост.

Върховната тайна ли? Ще си изгоря крилете, като Икар, който докоснал слънцето. Вероятно това е искал да каже Финшер. Наркотикът на степен хиляда. Пълна загуба на волята.

От своя страна, Изидор претегля предложението на Никой.

Като си помисля само, че се тревожех за паметта си. Сега вече изпитвам сериозни страхове за разума си.

„А сега, слушайте внимателно загадката.“

Жан-Луи Мартен показва текста на екрана.

„Затворен в пещерата «Ухото на Дионисий» (на малко островче в близост до Сицилия), Одисей се оказва изправен пред Циклопа, който иска да го погуби. Циклопът му предлага избор. Или Одисей ще каже истината и ще бъде сварен, или ще излъже и ще бъде опечен. Какъв отговор трябва да даде Одисей? Имате на разположение три минути и право само на един отговор.“

Платено или удвоено? Ваш ред е, приятели.

Болният от LIS изкарва на екрана часовника на компютъра и го наглася да звънне, когато стрелката на минутите стигне дванайсет.

Изидор се съсредоточава.

Чувал съм я тази загадка. Трябва да си спомня как се решаваше. Паметта ми. Моля те, не ми изневерявай. Не сега, когато се нуждая от теб!

Люкрес хапе устни.

Печен или варен? Винаги съм била кръгла нула по загадките, още повече, че логическите и математическите задачи ме отегчават. Басейните, които се пълнят с вода, и влаковете, които потеглят в точно определено време, и определете на колко години е машиниста — изобщо не ми е интересно. Един от бившите ми непрекъснато ми досаждаше с такива задачки. Забравях условието, преди да съм го изслушала докрай. И него го разкарах. За тези неща трябва да имаш наклонности. Това е занимание за момчета. Изидор би трябвало да се справи.

Наташа и доктор Черненко не смеят да се намесят.

Изидор рови из мозъка си.

Много е лесно и аз го знаех. Невероятно. Животът ми зависи от една толкова проста загадка, а аз не мога да открия решението.

Изидор си представя паметта си като огромна библиотека с височината на кръгла куха кула. Превръща ума си в катеричка, която си търси храна във формата на информация. Катеричката разтваря „Одисеята“, но вътре има само размазани картинки. Корабът. Циклопът. Бурята. Сирените. Загадката и решението ги няма. Катеричката-ум на Изидор започва да рови по лавиците с книгите със загадки. И там не открива нищо.

Люкрес от самото начало се е отказала от изпитанието, но долавя, че Изидор се бори с неуслужливата си памет.

Спомня си, че е чела в „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“ един пасаж, свързан с израза „имам памет като на златна рибка“: „Златните рибки имат много слаба памет, затова понасят живота в аквариум. Когато открият някое водно растение, те изпадат в захлас, сетне го забравят. Плуват, отиват до стъклото и със същото удивление преоткриват видяното преди водно растение. Това може да продължи безкрайно.“

В този случай липсата на памет е механизъм за оцеляване — предпазва от полудяване. Също както Изидор е развил способност да забравя, за да не се травматизира от действителността.

Люкрес си представя Изидор с рибешко тяло в аквариум, изпаднал в умиление пред пластмасовите растения, от които излизат мехурчета. После си го представя как отплува, забравя за растенията, отново се връща, за да се полюбува на декора, отново отплува…

Изидор не се вижда като риба, а по-скоро като катерица, сновяща между лавиците на огромната библиотека, която носи в себе си. „Къде да търся отговора след «Одисеята» и книгите със загадките? — пита се той. — Няма книги за Циклопите! Много малко са данните за островите на Сицилия!“ И понеже катерицата съобщава, че не намира нищо в паметта, мозъкът на Изидор се настройва на „свободно логическо мислене“.

Още повече, че загадката е лесна.

Всичко идва от страха. От тревогата да свършиш в психиатрична болница, захвърлен на някакъв остров — ето кое му пречи да разсъждава и да си спомни. Мисли си само за това как ще живее сред душевноболните.

Десетки години бездействие, откъснат от света, далеч от кулата си, лишен от делфините, които е опитомил. Може би дори без книги, без телевизия. Още повече, че лудостта на околните сигурно е заразна.

Повтаря си условието, анализира всяка дума (сварен, ако каже истината, опечен, ако излъже…), търси практически решения. В мозъка му едно ядро от кората на лявото полукълбо се труди над някаква идея.

Истината е в лъжата. Лъжата е в истината. Система от огледала, които се отразяват взаимно. Две огледала едно срещу друго. Едното изкривява, другото възстановява образа.

Ядрото зарежда с електричество неврона, който за две хилядни от секундата минава от минус седемдесет миливолта на плюс трийсет миливолта. Електричеството протича по дендрита и през аксона стига до синапса. Окончанията на синапса представляват две мънички мехурчета, в които се съдържат невромедиаторите. Изпразнени от електричеството, те се разтварят в миниатюрното пространство между двата неврона.

Мисълта е електрическа И химическа, също както светлината се състои от атоми И от вълни.

В действие влиза невромедиаторът, наречен глутамат. Когато се допре до съседния неврон, невронът на свой ред стига до трийсет миливолта.

Глутаматът действа като възбудител, но действието му е уравновесено от друг невромедиатор, наречен GABA (гама аминобутирова киселина), който го потиска. Идеите се раждат именно от това тънко равновесие между електричеството и възбуждащите или потискащите химически вещества. От стоте милиарда неврони в мозъка на Изидор Каценберг трийсет и пет са впрегнати в решаването на загадката. Умът му вече е зает само с това. Мозъкът му изразходва толкова много енергия, че върховете на пръстите на краката и на ръцете му са побелели и той ги чувства леко вдървени.

Внезапно вдъхновението го осенява.

— Одисей отговаря: „Ще бъда опечен“ — отсича Изидор.

След което обяснява:

— На Циклопа му е доста неприятно, тъй като, ако Одисей е казал истината, ще трябва да го свари. Следователно не може да бъде опечен. Значи Одисей е излъгал. Но ако е излъгал, Одисей трябва да бъде опечен. Значи казва истината. Понеже не може да реши дилемата, Циклопът не е в състояние да приложи присъдата и Одисей е спасен.