Бернар Вербер
Върховната тайна (15)

15.

Мирис на селитра. Моргата е в мазето. Сиви коридори. Най-после стигат до правилната врата. Чукат. Никакъв отговор. Влизат. Един едър мъж, зает да слага някаква епруветка в центрофугата, стои с гръб към тях.

— Идваме по случая Финшер…

— Кой ви пусна да влезете? Аха, сигурно портиерът. Този път ще му кажа няколко приказки! Всеки, който разполага и с най-малката власт, злоупотребява с нея, за да блесне.

— Ние сме журналисти.

Мъжът се обръща. Черна чуплива коса, малки бифокални очила, изглежда добре. На джоба на престилката му е избродиран надпис: „проф. Джордано“. Оглежда ги неприязнено.

— Вече казах всичко на криминалната полиция. Обърнете се направо към тях.

След това, без да очаква отговор, си взема обратно епруветката, излиза от кабинета и изчезва в някаква друга стая.

— Трябва да открием неговата мотивация — шепне Изидор. — Оставете на мен.

Професор Джордано се връща и им подхвърля с леден тон:

— Още ли сте тук?

— Бихме искали да напишем статия за вас, очерк.

Чертите му леко се отпускат.

— Статия за мен? Аз съм обикновен общински чиновник.

— Но наблюдавате отблизо това, което обикновено крият от широката публика. Не само смъртта, а и необикновените смъртни случаи. Няма да ви отнемем много време. Бихме искали да разгледаме залата за аутопсии и да ви направим няколко снимки, отразяващи работното ви ежедневие.

Професор Джордано се съгласява. Моли за пет минути, за да вземе ключа от сакото си, оставено на друг етаж.

Двамата журналисти разглеждат приборите за анализ, разположени наоколо.

— Браво, Изидор. Как успяхте да го склоните?

— Всеки си има мотивация. Неговата е известността. Не забелязахте ли дипломата зад гърба му и спортните трофеи на малката етажерка? Излагането им на показ означава, че има проблем с имиджа си. Много се интересува от това доколко го уважават и ценят. Една статия за него в печата означава своеобразно признание.

— Правилна преценка.

— Всеки човек си има „начин на употреба“. Въпросът е да открием кое го движи. За тази цел трябва да си представим детето, което е бил, и да се запитаме: „Какво му е липсвало по онова време?“ Може да е майчината ласка, може да са играчки или, като в случая с Джордано — възхищението на околните. Този тип иска да впечатлява.

— Възхищението на околните е според вас петата мотивация?

Изидор разглежда отблизо центрофугата.

— Бихме могли да разширим понятието до признанието от страна на групата.

— Социализирането ли?

— Впрочем бих включил тази потребност в едно още по-обемно понятие — дълга към другите. Под термина „дълг“ разбирам дълга към родителите, към преподавателите, към съседите, към страната си и най-сетне към всички останали човешки същества. Професор Джордано изпълнява дълга си на добър син, добър ученик, добър гражданин, добър чиновник и иска това да се знае.

Люкрес измъква бележника си и изброява отново.

— Имаме следователно: едно — премахване на болката; две — премахване на страха; три — задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири — задоволяване на потребностите от удобство; пет — дългът.

Изидор отбелязва:

— Същият този „дълг“, който кара хората да отиват на война, да правят саможертви. Възпитани сме като агнето в стадото. Не можем да напуснем стадото и действаме така, че да се харесаме на останалите овце. Затова всички се стремят към медали, към по-висока заплата или към статии във вестниците. Част от консумацията на нуждите ни от удобство е свързана с понятието дълг. Човек си купува телевизор и кола не защото наистина се нуждае от тях, а за да покаже на съседите си, че действително принадлежи към стадото. Старае се да се снабди с най-хубавия телевизор и най-хубавата кола, за да докаже, че е богат и заслужил елемент от стадото.

Професор Джордано се връща, сресан още по-грижливо, с намазана с брилянтин коса и нова престилка. Показва им ключа и ги кани да го последват в съседната зала. Табела с надпис „Аутопсия“. Съдебният лекар превърта ключа и вратата се отваря.

Първата информация, която получават, атакува обонянието. Отвратителна миризма на трупове, смесена с някаква друга — на дезинфектант с мирис на формалин и на лавандула. Парите от микроскопичните миришещи частички влизат в ноздрите им и се разтварят в лигавицата, покриваща стените им. Неврорецепторните власинки, които плуват в носовата слуз, прихващат молекулите на миризмата и ги изкачват до върха, до най-високата част от носа. Там четиринайсет милиона молекули-рецептори, разположени на два квадратни сантиметра, анализират миризмата и я трансформират в сигнали, които се втурват към обонятелната луковица и към хипокампа.

— Вони! — заявява Люкрес, запушвайки носа си.

Изидор не остава по-назад.

Миризмата изобщо не пречи на техния домакин, който е по-скоро развеселен от обичайната реакция на посетителите-новаци.

— Обикновено слагаме газова маска. Но тук всички тела са зашити и затова маската не е наложителна. Спомням си за един колега, които бе забравил да сложи маската, преди да отвори корема на някакъв тип, самоубил се с химически вещества. Смесил различни лекарства, прах за пране, препарати за миене на съдове. Сместа бе преседяла в стомаха и когато колегата отворил тялото, зловонните пари били толкова силно отровни, че се наложило да го приемат в болница по спешност.

Съдебният лекар избухва в смях.

Наоколо има шест маси от неръждаема стомана с бели дървени подпорки за главата на мъртъвците и с улеи, по които се стичат телесните течности. Четири от масите са заети от пъхнати в найлонови чували тела, на които се виждат само ходилата с етикети, завързани за палеца.

— Автомобилна злополука… — произнася Джордано с примирение. — Смятали са, че ще имат време да задминат камиона преди завоя.

На дясната стена — огромна мивка с дозатори за сапун и стерилизатори за хирургически инструменти, шкаф за престилките; в ъгъла — контейнер за органичните отпадъци; в дъното — врата с надпис „Рентген. Вход забранен“. На лявата стена — хладилни камери, подредени по азбучен ред.

— Да видим сега, кажете какво искате да знаете?

— Бихме искали да започнем със снимка пред лабораторията — казва Люкрес, която добре е усвоила урока и бърза да изтъкне важността на интервюирания.

Без много да го молят, ученият се съгласява, показвайки скалпел или някакви пинцети, за да прикрие смущението си. След приключване на снимките Люкрес изважда бележника си.

— Според вас от какво може да е умрял Финшер?

Професор Джордано отива до шкафа с папките и изважда една с името на Финшер. Тя съдържа снимки, експертизи, аудиокасета със запис, направен по време на аутопсията, списъци с резултатите от химичните анализи.

… от любов.

— Не може ли да обясните малко по-ясно? — намесва се Изидор Каценберг.

Мъжът чете в папката.

— Разширени зеници. Напрегнати вени. Анормален приток на кръв в половия орган и в мозъка.

— В половия орган? — учудва се Люкрес. — Това може ли да се открие след смъртта?

Джордано изглежда доволен от въпроса.

— Всъщност при ерекцията имаме приток на артериална кръв в пениса. Впоследствие вените, по които е преминала кръвта, се свиват, за да се поддържа втвърдяването. Кръвта обаче не може да се задържи прекалено дълго в кухините, понеже клетките имат нужда от кислород. Поради това дори при дълготрайни ерекции от време на време се получава леко омекване, което позволява на кръвта да се оттегли, за да си набави кислород. А в случая с Финшер открихме умрели клетки, които изглежда са останали прекалено дълго без приток на кислород.

— Освен некрозиралите клетки, какво показва кръвната картина? — пита Изидор, който като че ли има желание да смени темата.

— Ненормално високо ниво на ендорфини.

— Какво означава това?

— Че е получил огромен оргазъм. Известно е, че при мъжа оргазмът невинаги е свързан с еякулацията. Може да имаме еякулация без оргазъм и обратно. Единственият показател за наличието на оргазъм за мъжа, както и за жената, е наличието на ендорфини.

— Какви са тези ендорфини? — пита Люкрес заинтригувана, повдигайки дългите си ситно накъдрени рижи коси.

Професор Джордано намества бифокалните си очилца и оглежда по-внимателно младата жена.

— Нашият, даден ни от природата морфин. Това е веществото, което организмът отделя, за да изпитаме удоволствие, както и за да понесем по-лесно болката. Когато се смеем, отделяме ендорфини. Когато сме влюбени, отделяме ендорфини (никога ли досега не сте забелязвали, че когато сте в присъствието на млада и хубава личност, забравяте за ревматизма си?). Когато се любим, отделяме ендорфини. Опиянението, обзело ви докато бягате за здраве, се дължи именно на ендорфините, произведени от тялото ви, за да притъпят мускулната болка. Именно те непряко пораждат удоволствието от бягането.

— Затова ли има пристрастени към джогинга? — чуди се Изидор.

— Всъщност те са пристрастени към ендорфините, позволяващи им да понасят болката от тичането.

Люкрес си записва всяка дума в бележника. Виждайки, че журналистката проявява интерес към разказа му, Джордано продължава:

— В Китай използвали пленени кошути. Чупели им крак, за да се получи отворена фрактура на костта, след което поддържали това състояние, чупейки отново, когато тя започвала да сраства. Болката на животното била толкова непоносима, че тялото му започвало да отделя директно ендорфини, за да получи облекчение. Тогава китайците събирали кръвта от югуларната вена и я изсушавали. Продавали изсушената кръв като афродизиак — стрита на прах, наситен с ендорфини.

Двамата журналисти изглеждат потресени.

— Това е ужасно! — заявява Люкрес и престава да записва.

Ученият изглежда доволен от това, че е шокирал младата жена.

— Обикновено в момент на удоволствие отделяме малко ендорфини, които изчезват доста бързо, но Финшер е произвел такъв мощен заряд, че при анализа на кръвта му открих следи от тях. Суперрядък случай. Вероятно е изпитал истински „гръмотевичен удар“, както когато любовта ни спохожда неочаквано.

Люкрес отбелязва, че Джордано гледа гърдите й и припряно закопчава блузата си.

Раздразнен, Изидор сменя темата.

— Смятате ли, че Финшер е вземал наркотици?

— Мина ми през ума. Наркотиците се натрупват в мазнините и могат да престоят дълго там.

Съдебният лекар показва картина на одрано тяло, закачена над мивката. Виждат се ясно очертани мускулите, костите, ставите, местата на натрупване на мазнини в човешкия организъм.

— Знаете ли, способни сме да открием някои вещества, като например арсеника, желязото и оловото, десетки години след като са били приети от организма в минимални дози.

— Искате да кажете, че мазнините са на пластове, също както пластовете при археологическите разкопки? — чуди се Изидор.

— Точно така. Всичко, което сме погълнали във времето, се трупа там в строга последователност. При Финшер потърсих следи от наркотици в мазнините. Никакъв наркотик, никакви лекарства, никакво подозрително химическо вещество.

Люкрес бурно показва радостта си.

— Което означава, че човек може да „умре от любов“…

— О, да, сигурно. Също както някои хора могат да умрат от мъка. Властта на ума е безкрайна. И ако искате моето мнение, тази смърт не е само физическа, тя е най-вече психологическа.

Изидор разглежда хладилните камери, наредени по азбучен ред, и посочва тази с буквата „Ф“.

— Може ли да видим тялото на Финшер?

Професор Джордано клати глава.

— Нямате късмет, приключих аутопсията сутринта и преди по-малко от три четвърти час го отнесоха, за да го предадат на семейството.

Въздъхва и продължава:

— Този мъж наистина е успял да се оттегли красиво. Първо става световен шампион по шахмат, после умира от любов в прегръдките на една от най-красивите жени на планетата. Някои хора са си късметлии… Да не говорим за професионалната реализация.

— Той къде работеше?

— В болницата „Света Маргарита“, на един от Леринските острови. Под негово ръководство тя се превърна в една от най-големите психиатрични клиники в Европа. Не го споделяйте с никого, но самият аз се лекувах там от депресия.

Изидор повдига вежди.

— Работех прекалено и не издържах на натоварването.

Съдебният лекар още по-настойчиво впива поглед в изумруденозелените очи на журналистката.

— Е, такова е времето, в което живеем. Според последните проучвания на СЗО половината население в цивилизованите страни се нуждае от психологическа помощ, Франция е страната, в която всеки жител употребява най-големи количества приспивателни и успокоителни. Колкото е по-интелигентен човек, толкова е по-крехък. Ще се учудите, ако ви кажа колко много западни политически лидери са преминали през психиатричните болници. Самият аз съм запазил приятни спомени от престоя си в „Света Маргарита“. Там човек е сред природата, на брега на морето. Гледката действа успокояващо. Има много зеленина, храсти, цветя.