Бернар Вербер
Върховната тайна (42)

42.

Обяд е и в МАЕС всичко ври и кипи. Лъскави лимузини паркират една след друга пред провансалската къща — седалище на епикурейския клуб. От тях слизат крайно елегантни хора. Изискано облечените жени разгъват ветрилата си и наместват шапките си. Горещо е.

Изидор и Люкрес също паркират мотора си с кош. Свалят каските си и авиаторските си очила и остават по вечерно облекло, скрито под червеното и черното палто. Цепната пурпурна рокля за Люкрес, зелено сако и широка риза от бежов поплин за Изидор. Люкрес сменя удобните ботинки с черни сандали на висок ток, които обува върху мрежестите си чорапи. Изидор запазва мокасините си. Той оглежда спътничката си, която дотогава не е виждал в подобно облекло. Днес тя вече не е девойче, а направо жена-вамп. Дългите й рижи коси са в тон с цепнатата пурпурна рокля и на техния фон изумруденозелените й очи, очертани с черна линия, изглеждат още по-красиви. Червилото придава на лицето й блясък, а благодарение на високите токове е пораснала с няколко сантиметра.

— Обувките ми са нови и ми стягат — признава тя притеснено. — Да влизаме бързо, за да ги сваля.

Двамата журналисти се нареждат на опашката от хора, които чакат да влязат, докато от инсталираните навън високоговорители се разнася симфонична музика.

Жером Бержерак идва да ги поздрави. Облечен е в кашмирено сако и носи монокъла си в ръка. Предлага да им покаже своята „Мими“.

— Вашата приятелка ли?

Милиардерът ги води зад къщата. Там, в средата на полето, виждат въпросната Мими — балон, който постепенно се надува. Един огромен вентилатор духа върху запалените дюзи и изпълва мембраната с горещ въздух. Платното се издига нагоре и балонът постепенно възприема окончателната си форма — сфера, върху която е изобразено триметровото лице на Самюел Финшер.

— В памет на Сами. Така той продължава да е сред нас. Пълненето ще трае дълго, но мисля, че Мими ще може да участва във финалния апотеоз на празника.

Жером отново целува ръка на журналистката.

— Все още ли сте богат и безделен?

— Все още.

— Ако имате излишни пари, бих могла да ви помогна в харченето.

— Едва ли би ви харесало. Когато нямаш пари, си въобразяваш, че те са решението на всички проблеми, а когато имаш, какъвто е моят случай, откриваш, че няма нищо подобно. Да ви кажа ли какво ми се случи? Миналата седмица купих билет от лотарията, ей така, за да се направя на беден. Е, и спечелих. Такъв е животът — човек получава само това, от което няма нужда. Бих искал например да нямам нужда от вас…

Изидор показва признаци на нетърпение.

— Хей, „сестричке“, вътре празникът май започва. Да не изпуснем началото.

Влизат и откриват Миша, който обяснява на един човек от охраната, че двамата не са от редовните посетители, но може да ги пусне да влязат.

Двойката сяда до една позлатена маса. Люкрес веднага се възползва от това, че дългата покривка скрива краката й и изува обувките си. Разтрива пръстите на краката си, наранени от твърде тясната кожа. Казва си, че макар да не принуждава жените да стягат краката си с ленти като в Китай, западният мъж все пак е успял чрез модата да посегне на най-чувствителната им част — краката. Разтваря лакираните си пръсти като ветрило и ги гали едни в други, за да ги утеши за наказанието, което им налага в името на красотата и елегантността.

Един майордом раздава на всички програмата на вечерта — менюто, речите, изненадите.

Всички са насядали, вратите се затварят. Сцената се осветява и зазвучава „Ода на радостта“ на Бетовен. Миша се качва на естрадата, застава с лице към пюпитъра и поглеждайки бележките в ръката си, произнася кратко слово на тема „удоволствието“.

Президентът на МАЕС припомня, че всяко живо същество е длъжно да се стреми към удоволствие.

— Обичай себе си и ще познаеш небесата и боговете — декламира той, перифразирайки Сократ, чиято формула започва с „Опознай себе си“.

Оплюва стоиците, романтиците, героите, мъчениците и всички мазохисти, които не са разбрали, че непосредственото удоволствие е главният двигател в живота.

— Бог е доволен, когато се наслаждаваме — завършва той.

Ръкопляскания.

— Благодаря. Угощавайте се. Ако предпочитате, яжте с пръсти! И не забравяйте — по-добре грешни, отколкото лицемерни.

Сервитьори в ливрея донасят редки хайвери и качествено шампанско. Рибешките яйчица хрупат под зъбите, после се стапят в устата. Шампанското окончателно удавя обречените зародиши, а ароматът на бяло грозде се спуска към дъното на небцето и задейства вкусовите клетки.

Миша напомня, че вечерта е организирана в памет на доктор Самюел Финшер.

— Но въпреки цялото ми възхищение от Финшер — психиатъра-реформатор, изобретателния невролог, Финшер — гениалния шахматист, аз бих искал тук да отдам почит на Финшер-епикурееца, който остана такъв до самата си смърт.

— Приятели, повтарям — не сме тук, за да бъдем нещастни, още по-малко сме тук, за да умрем нещастни. Нека образът на Самюел Финшер да бъде фарът, който да ни води напред. Нека умрем щастливи. Нека умрем от удоволствие. Нека умрем като Финшер.

Нови овации.

— Благодаря. И още нещо. Имам огромната привилегия да приветствам Наташа Андерсен.

Топмоделът става от мястото си. Отново прозвучава „Ода на радостта“. Докато ръкопляска като останалите, Люкрес се навежда към Изидор Каценберг.

— Изглежда ми направо ледена. Никога не съм могла да разбера какво намират мъжете в тези високи скандинавски блондинки.

— Може би те са някакво предизвикателство. Точно защото имат безчувствен вид, човек изпитва желание да ги накара да се развълнуват. Хичкок например е обичал само студените блондинки, защото според него, когато те направят нещо не съвсем обикновено, то изглежда напълно необикновено.

Наташа Андерсен се навежда към микрофона.

— Добър вечер. Самюел би бил доволен да е сред вас на този празник. Малко преди смъртта си, докато си говорехме в колата, той ми каза: „Мисля, че преживяваме преходен период, през който всичко става възможно, вече няма техническа граница за разширението на човешкия дух, единствените спънки пред това разширение са нашите страхове, нашите архаизми, блокажи, предразсъдъци.“

Ръкопляскания.

— Аз обичах Самюел Финшер. Той имаше светъл ум. Нямам какво повече да кажа.

Тя сяда на мястото си и празникът започва. Появяват се сервитьорите с големи подноси със студени и топли ястия. Светлините угасват. Хендел, който подпомага храносмилането, сменя Бетовен.

Изидор и Люкрес дискретно се доближават до Наташа Андерсен.

— Разследваме смъртта на Финшер.

— От полицията ли сте? — пита топмоделът, без дори да ги погледне.

— Не, журналисти сме.

Наташа Андерсен безцеремонно ги оглежда.

— Смятаме, че е убийство — заявява Изидор.

Наташа се усмихва.

— Умря в ръцете ми. Бяхме сами в стаята — казва тя и върти глава, за да види дали наоколо няма някой приятел, с когото да си поприказва на по-приятна тема.

— Понякога сетивата ни лъжат — настоява Люкрес. — Съдебният лекар, извършил аутопсията, беше убит тъкмо когато се канеше да внесе нов елемент в разследването.

Наташа Андерсен видимо се стяга и произнася бавно и отчетливо:

— Предупреждавам ви, че ако по някакъв начин нанесете щета на имиджа ми или на имиджа на бившия ми приятел, ще ви изпратя адвокатите си.

Металносиният поглед на топмодела се кръстосва с изумруденозеления на журналистката. Двете млади жени се фиксират, без да се усмихват.

— Искаме да ви помогнем — успокоително се намесва Изидор.

— Познавам такива като вас. Опитвате се да използвате името ми, за да си увеличите тиража — отсича Наташа Андерсен.

Появява се Миша, за да представи на младата вдовица някои от поканените.

— Не я харесвате, нали? Нормално. Хубавите момичета са винаги мразени — подхилва се Изидор.

Люкрес свива рамене.

— Знаете ли какво ми се иска най-много сега?