Бернар Вербер
Върховната тайна (138)

138.

Жан-Луи Мартен не разбра какво бе станало. Както обикновено, след победата над Дийп Блу IV той беше изпратил наградата — деветнайсет миливолтов токов удар в продължение на половин секунда.

Финшер имаше навика да му се обажда по телефона веднага след това, за да му разкаже какво е преживял, но този път пропусна.

Мартен прекара в очакване безкрайни часове. Болният от LIS слушаше телевизионните новини по компютъра, когато научи ужасяващата новина — умрял беше доктор Самюел Финшер!

САМИ… УМРЯЛ?

Невъзможно.

На екрана видя Наташа, която полицаите отвеждаха.

Тя си мисли, че го е направила. Не, аз бях. Убиецът съм аз.

Дълбоко отчаяние обзе Жан-Луи Мартен. Сами. Беше убил единствения човек, когото обичаше истински. Единственият човек, на когото беше безгранично признателен.

Една сълза се търкулна от окото му и от устата му потече слюнка. Никой не го виждаше и никой не знаеше каква огромна мъка го изгаряше. Не знаеше дали оплаква загубата на приятеля си, или пълната самота, на която бе обречен отсега нататък.

Тази нощ, във фазата на парадоксалния сън, Жан-Луи Мартен сънува картината „Апотеозът на Омир“. В съня си чу гласа на Омир, който рецитираше „Одисеята“: „На следващата им спирка на сушата, на острова на Слънцето, мъжете бяха обзети от невероятна лудост. Изгладнели, те се нахвърлиха върху свещените волове и ги изклаха. Одисей го нямаше. Беше се оттеглил във вътрешността на острова, за да се моли. Когато се върна, го обзе отчаяние, но вече нищо не можеше да бъде сторено. Воловете бяха опечени и изядени. Отмъщението на Слънцето не закъсня, гръм удари кораба и го направи на трески.“

Вдясно от картината, върху образа на Омир се появи лицето на Сами, разкривено от ужасяващата екстатична гримаса, в която беше застинало в последната секунда от живота си. Гръмотевицата бе ударила лицето и то бе останало неподвижно, като кадър от кинохроника.

„Всички се издавиха с изключение на Одисей.“ Тогава се видя как плува в морето, вътре в картината на Салвадор Дали.

„Изкатери се по кила, възседна гредата и така успя да се спаси от бурята. В продължение на дни течението го носеше, докато накрая стигна острова на Калипсо, където остана пленник дълги години.“

Островът на Калипсо!

По дяволите!

Жан-Луи Мартен се събуди. Единственото му око се отвори. Чувстваше се като пиян от образите на Дали. Последните откъси от съня се разпръснаха, като скорци от появата на котка. Но все пак останаха достатъчно, за да си спомни.

Омир, Одисей, Сами.

Включи компютъра. Потърси местата, през които бе минал древногръцкият мореплавател.

Двете чудовища, които преобърнали кораба: Харибда и Сцила, това са може би… Корсика и Сардиния. Одисей е могъл да премине през провлака между двата острова. Омир ги сравнява с чудовища, тъй като провлакът е осеян с едва подаващи се на повърхността на водата скали и през него минават силни течения.

„Одисей падна във водата и доплува до окаяните останки на кораба си, който го спаси и след девет дни лутане го отведе до остров Огигия, обитаван от красивата нимфа Калипсо, дъщеря на Атлас.“