Хаим Оливер
Енерган 22 (43) (Роман за едно фантастично приключение)

7. Поема

Агвила, който след изригването на Ел Волкан, се беше посъвзел, отново изпадна в дълбока криза и докато Анди извеждаше джипа от Кампо Верде, той безутешно ридаеше, забравил дори да сложи маската.

Навлизахме във все по-отровени райони — наближавахме крайбрежието. Анди избягваше големите артерии и предпочиташе да се движи по изоставени пътища, които бяха почти пусти. Тук-таме отминавахме разрушени и обезлюдени от земетресението селища. Тук-таме срещахме бродещи бегълци.

Привечер, когато въпреки мощните фарове на джипа, видимостта спадна до десетина метра, ние се отбихме към един от пустинните терени край пътя. Анди загаси светлините и извади изпод акумулатора на колата метална кутия. Беше радиофон. Видях номера, който набира: 77 77 22. На слушалката веднага прозвуча тихичък глас:

— Тук „Енерган компани“…

— Хайме, ти ли си?… Тук Алехандро… тук Алехандро… Да, с Агвила. И още един приятел… Живи сме, нали ни чуваш!… Остави, няма време за приказки сега. Ще ти разкажа всичко като се видим. Как си?

— Всичко е о кей.

— Къде си?

— На база шестнайсет.

— Добре. Идваме. Приготви се за път. Край!

Анди прибра радиофона при акумулатора и включи приемника. За първи път правеше това, откакто напуснахме Теоктан. Часът беше шест. Шпикерът съобщаваше:

— Опустошенията са по-големи от когато и да било досега. Лавата и пепелта опожаряват и заливат огромни площи. Жертвите сред населението са значителни, макар че до този момент точна информация за тях няма. Счита се, че без подслон са останали най-малко триста хиляди души.

Анди завъртя бутона. В тишината звънна радиосигналът на острова — тази тъй позната мелодийка, слушането на която водеше право към Конквиста. Последва не по-малко познатият глас на говорителя.

— Последни съобщения от Веспучия. Днес малко след земетресението, което опустоши обширни райони на страната, в Америго Сити бе извършен военен преврат. Начело на новата хунта стои полковник Санто де Гонзалес, наречен Командора. Съдбата на Княза е неизвестна. Силите на Съюзническия пакт, които от няколко дни патрулират в залива на Америго Сити, не само са благословили преврата, но са и оказали пряка подкрепа на новата хунта, като са пратили в главните административни и промишлени центрове на Веспучия ударни части, съставени от танкове, парашутисти и морски пехотинци. Няма сведения за изхода от терористичната операция на Динамитеросите, които са нападнали базата на „Енерган компани“ под Ел Волкан. Противоречиви са информациите за съдбата на ръководителите на „Енерган компани“ или както ги наричат още „Хората от Двайсет и втора улица“. Никакви вести няма и за участта на журналиста Теодоро Искров, който се е намирал заедно с тях в Ел Темпло. Според чуждите кореспонденти, още през първите часове на преврата хунтата се сблъсква с мощното противодействие на народните маси. В този момент петстотин хиляди души демонстрират по улиците на Америго Сити. Командора е пратил срещу тях танкове и хеликоптери. Борбата изглежда се усложнява и от все по-сгъстяващия се смог, който във Веспучия носи названието Стайфли, производно от английския глагол „задушавам се“.

Анди изключи приемника.

— Е, амигос — каза той. — Нещата са ясни. Да вървим.

По-нататък никой не пророни дума. Агвила постепенно се успокои и сега чувах равномерното му дишане под кислородната маска. Може би спеше. Или повтаряше в съзнанието си предсмъртните слова на баща си?

Аз мислех за Клара, за децата, за майка си. Пощадени ли са те от превратаджиите? Или Командора е пратил и срещу тях танкове, морски пехотинци и парашутисти? И какво ще правя аз по-нататък в тази окупирана от чужденците страна?

Беше полунощ, когато стигнахме до крайбрежието. Не го видях — океанът бе покрит с дебел пласт Стайфли — само чух прибоя на вълните по скалите. Наоколо нямаше никакво движение, никакви светлини. Очевидно се намирахме далеч от населено място, навярно на север от Америго Сити, при суровите и непристъпни заливчета, където на времето можеха да живеят само чайки, а сега — никой. Но Анди и Агвила добре познаваха местността. Без много колебания те запристъпяха надолу по издълбана сред камънака пътечка. Анди носеше на гръб торбата с книгите. Джипът остана горе, зад скалите.

Усетих под краката си мек пясък, после влага.

— Кой? — чу се глас.

— Двайсет и две по двайсет и две — отвърна Анди. — Хайме, ние сме.

Някой заджапа във водата, една едра фигура изникна пред нас.

— Най-после! — заговори този, когото нарекоха Хайме. — От сутринта чакам вест от вас… — Видя ме, млъкна.

— Това е Теодоро Искров — каза Анди. — Нашият приятел.

— Да, да, зная… А Доминго?

— Той… няма да дойде… — отвърна тихо Анди.

— Как тъй няма да дойде! — почти сърдито изрече Хайме. — Къде е той?

— Остана в Кампо Верде… При майка ми…

— Тъй… — Промърмори Хайме. — Тъй… Значи няма да видя вече приятеля си… — От много далеч долетя отглас на параходна сирена. — Елате! Мога да тръгна веднага.

— Почакай! — каза Анди. Вдигна торбата и я подаде на Агвила. — Орльо, вземи!

— Какво е това? — попита глухо големият брат.

— Всичко, което е необходимо, за да почнеш отново… Не, не да почнеш, а да продължиш.

— Къде отиваме?

— На Острова — отвърна Анди.

— На Острова?

— Да, на Острова. Аз имам приятели там, те ще те посрещнат, ще ти помогнат. Там всички ще ти помогнат… Енерганът не е загубен, той е тук, в тази торба, в тетрадките и книгите… И когато отново го добиеш, ще им го дадеш. За да няма повече Мак Хариевци, за да няма Стайфли. За да има само чист свят. Чуваш ли ме, Агвила?

— Чувам — каза задавено Агвила. — А ти?

— Аз оставам.

— Не!

— Оставам! — рече малкият брат и това беше безапелационно. — Зная вече своя път… Те имат нужда от мен. Чу ли радиото? По улиците на Америго Сити са излезли петстотин хиляди човека!… Е, Бяло Орле, довиждане! Сигурен съм, че скоро ще се срещнем пак. И тогава няма да има вече нито Стайфли, нито Командори, нито чужди танкове…

Те се прегърнаха — братята, които се боричкаха за футболната топка…

Да, сега ролите бяха разменени. Смиреното братче тръгваше по своя път на борба за свобода на родината си и може би по пътя на своята гибел, превръщайки се в битките, които му предстояха, във всепризнат народен вожд.

А големият брат, последният вожд на толтекското племе, се впускаше в мъчителни години на вътрешно преустройство и на велик творчески труд. Защото енерганът не беше загубен.

Анди ме тупна по рамото:

— Е, Теди, довиждане! Желая ти успех!

— Аз оставам с тебе — казах.

— А, не, амиго! Ти също тръгваш. Във Веспучия място за тебе няма… поне засега… Пък и заради паметта на татко. Ти си длъжен да допишеш своята повест. Докрай. За да знае целият свят кой беше доктор Доминго Маяпан…

— … И кои — Белия Орел и Алехандро Маяпан — добавих аз, победен.

Той се засмя:

— Тъй да бъде! Умирам да попадна в книга. Но внимавай да не ме преукрасиш много. Аз съм ужасно отрицателен образ.

И грозно се озъби. Но грозен не стана.

Прегърнахме се.

После заджапах във водата и се покатерих на борда на корабчето. Поех торбата с книгите и тетрадките, изтеглих без усилие и Агвила. Не, аз също, аз също не бях старият Теди Искров, който едва пълзеше по пътеката на Бялата стена. Старият Теди Искров беше потънал в миналото.

На брега остана Анди.

— Готови ли сме? — попита Хайме.

— Давай! — отвърна глухо Агвила.

Моторът забумтя. Стайфли погълна звуците му. Беше онова бумтене, което чувах по радиофон номер 77 77 22.

Изскърца верига — Хайме вдигаше котвата.

Корабчето потрепера и тръгна.

Анди беше там, отсреща, стъпил на влажния пясък, на брега на поробена Веспучия, сред Стайфли, прав, спокоен, господар на своята съдба.

Компасът пред Хайме сочеше изток-североизток — посока Острова.