Хаим Оливер
Енерган 22 (1) (Роман за едно фантастично приключение)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Idem (2012 г.)
Корекция и форматиране
marvel (2012 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2012 г.)

Публикация:

Хаим Оливер

Енерган 22

 

Научнофантастичен роман

 

Рецензенти: Светослав Славчев, Васил Райков

Редактор: Елена Коларова

Художник: Никола Тодоров

Художествен редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

 

Българска. Първо издание.

Дадена за печат: март 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/70/100

Тираж: 55 115

 

Държавно издателство „Отечество“

История

  1. — Добавяне

Първа част
Жрецът

1. Атентат с ултиматум

Бесеха ме.

Задушавах се, стенех, умирах…

Мъчех се да отворя очи, но клепачите ми тегнеха като оловни похлупаци, но дробовете се пръскаха от напрежение, но сърцето биеше до разкъсване, и съзнавах, че това е сън, същият онзи кошмарен сън, който неизменно съпровождаше сутрешното ми събуждане, откакто намалихме достъпа на кислород в спалнята.

Напразно се мятах изпод мъртвата хватка на палача, напразно отварях уста да погълна последните глътки въздух и вече знаех, че скоро ще се събудя и ще се върна към мрачния ден със замаяна глава, болки в тила и горчивина в устата…

Тогава дойде взривът. Той разтърси сградата и едва не ме изхвърли от леглото. Скочих, изтичах към плътно затворения прозорец, погледнах навън.

Отсреща, зад Рио Анчо, там, където опираше другият край на „най-големия мост в света“, гореше петролната рафинерия.

Направиха го, мислех аз, наблюдавайки как въпреки гъстия, мътен и непроницаем Стайфли, червените пламъци хвърляха зловещи отблясъци върху виолетово зеленикавата повърхност на отровената река, обагряйки я сякаш със змейска кръв. Прозвучаха сирените и тревожният им вой бе просмукан от Стайфли, така както памукът попива водата. Върху моста забумтяха пожарните коли, над пламъците закръжиха хеликоптери. Пращящи като фугасни снаряди експлозии отново разтърсиха сградите, пламъците над главния корпус на рафинерията се разгоряха с нова сила, близвайки с жадни езици бягащите хеликоптери.

Трябва да снимам тази картина, мина ми бегло през ума. И да изтичам към моста и проследя всичко отблизо. Да разпитам свидетелите, да интервюирам работниците, ранените, пилотите на хеликоптерите и после да напиша репортаж с продължения за цели пет броя. Такъв случай не се пада всеки ден. И тогава ще ме върнат в редакцията и ще мога да пускам в стаите толкова кислород, колкото желаят дробовете ми…

— Значи, успяха! — прошепна Клара.

Тя стоеше до мен по пижама, дишаше тежко, а лицето й, въпреки заревото на пожара, бе бледожълто. Знаех, че на нея също й се пръска главата от болка, че й се вие свят, че устата й горчи. Сънуваше ли и тя бесилки? Понякога нощем я чувах да скимти насън…

— Да — отвърнах, — успяха. Какъв ден е днес?

— Втори август — не без нотки на горест произнесе тя. — Денят на ваканцията на децата… ако не си забравил…

Бе втори август, седем часа сутринта, някъде оттатък, далече и високо над планините, слънцето бе отдавна изгряло, обливайки с лъчите си зелени гори и блестящи езера…

Впрочем то бе изгряло и тук, над Америго Сити, но в Америго Сити както обикновено цареше дрезгав полумрак и, ако не бе алената зора на пожара, в Америго Сити щеше да бъде все още сумрачна привечер, една зеленикаво-сивкава привечер без начало и без край.

Обърнах поглед към небостъргачите на Центъра, там, където се извисяваше гигантската петстотинметрова стрела на градския Индикатор. Мощните му оранжеви светлини едва-едва пронизваха Стайфли и оповестяваха на шестте милиона човешки същества, които обитаваха бетонните килийки, наречени кой знае защо „апартаменти“, че днес наситеността на атмосферата със Стайфли, както нежно бяхме кръстили нашия смог, е достигнала 87 процента.

Без да откъсвам очи от горящите корпуси, пуснах радиото. Закънтя напрегнатият словесен поток на говорителя:

„… Преди няколко минути мъжки глас телефонира в студиото ни, че операцията по разрушаването на петролните рафинерии на компанията «Албатрос» е извършена от командос на Динамитеросите в отговор на арестуването на Червената Олга, първата помощничка на Ел Капитан. Гласът предупреди, че ако до днес в полунощ Червената Олга не бъде освободена и не й бъде предоставен самолет, който да я отведе до посочено от самата нея място, ще последват нови, още по-съкрушителни удари по крепостите на деспота…“

Говорителят помълча и продължи вече по-делово:

„От местопроизшествието ни предават, че се вземат всички мерки за ограничаване и потушаване на пожара. От своя страна полицията хвърля големи сили за откриване на терористите. Предприети са претърсвания в околните квартали. Има арестувани. Разпитите се водят лично от Командора. Той е предупредил, че всеки, който бъде заловен с оръжие или експлозив в ръка, ще бъде разстрелян на място…“

Завъртях копчето, гласът млъкна.

— Време е да се махаме — казах, — преди да са се довлекли и тук. Нямам желание да срещна любезния ни сеньор Командор. Вдигай децата! В колко е влакът?

— В десет. Рано е още.

— Толкова по-добре. Тъкмо да се приготвим за път.

Но децата бяха вече станали. Притворили едва-едва вратата към спалнята, за да не изпуснат последните глътки кислород от своята стаичка, те плахо надничаха към прозореца, зад който бушуваше огънят и трещяха пожарогасителите бомби. Такава весела гледка нямаха всеки ден.

Избутах ги назад.

— Хайде, деца, обличайте се, тръгваме!

— Към Снежния връх, да? — попита големият. Беше дванайсетгодишен, а изглеждаше на осем, толкова бе слаб и блед. Впрочем неговите връстници нямаха по-добър вид от него…

— Към Снежния връх! — усмихнах се бодро. — На три хиляди метра височина! Цели три километра! Почти до слънцето.

— И ще дишаме колкото си искаме? — продължи той с широко отворени очи. Този диалог се водеше всеки ден от месеци насам: все пак една почивка на Снежния връх бе събитие.

— И ще дишате колкото си искате. От сутрин до вечер и от вечер до сутрин, непрекъснато, без маски и без О-мер[1]!

— А сняг? Сняг ще има ли там? — обади се малкият. Бе на пет, но като че бе по-нормално развит от брат си: навярно по-лесно се приспособяваше към Стайфли. Кой знае, може би се създаваше вече някакъв Стайфли-мутант, годен да диша отровни газове вместо въздух? Нали на остров Бикини години след атомните опити растат странни, уродливи цветя, които не се плашат от смъртоносните радиации?

— И сняг ще има — казах. — Повече от метър. И бял, бял! Като захарен памук…

Знаеха какво е захарен памук. Веднъж похарчих цял сребърен долар, за да им купя едно кълбо от десет грама. Рядко срещан деликатес…

— … И ще правите снежни човечета, и ще се пързаляте, и ще се замервате със снежни топки. Цели петнайсет дни!

— Ураааа! — завикаха двамата и се запремятаха върху леглото.

Но усилията от премятанията бързо ги изтощиха и те мирясаха, задъхани, бледи. Сърцето ми се сви; тези деца дори не можеха да си позволят абсолютно законното право да бъдат палави. Те бяха родени и израснали в Америго Сити, бяха дишали само Стайфли и не знаеха какво е планински поток, чист дъжд и бял сняг. Може би и затова ги обичах толкова много…

Над рафинерията експлодираха бензиновите резервоари, прозорците трептяха от прииждащите нови и нови хеликоптери, по улиците профучаваха полицейски камионетки.

В кухнята Клара приготвяше закуската: хляб, този път истински, от ръж и овес, но намазан със синтмасло — оскъдната дажба маргарин бе отдавна изядена… И още: синткафе, от най-доброто, донесла го бе Клара от завода. За децата — чай от горски билки, ония, които бяхме брали с Клара по-миналата година, когато прекарахме три блажени дни под Скалистия масив. Те бяха загубили свежестта си, но какво от това, нали бяха истински!

Отвън долетяха пушечни изстрели. И крясъци. И болезнени стенания… Голямото преследване на хора, любимото занимание на Командора, почваше.

— Побързайте, деца! — провикнах се аз. — Ще изпуснем влака.

Куфарите бяха вече готови. Заредих детските маски с нови кислородни патрони и ги нахлузих върху лицата на момчетата. Не забравих да закача пред гърдите им медальончетата с номерата — иначе трудно ще откриеш собствените си деца сред множеството.

— Готови ли сте? — извиках, сякаш се обръщах към бегачи на старт.

— Готови! — отвърнаха децата.

Застанах пред вратата и вдигнах ръка: така почваше редовната ни всекидневна и, уви, много сериозна игра.

— … Три… две… едно… Нула!

Отворих. Те изтичаха навън и аз бързо треснах вратата зад тях.

Върнах се в кухнята. Проверих дали прозорците са добре затворени (излишна грижа — те винаги бяха добре затворени), после затегнах здраво крана на водата за пиене: всяка капка струваше цент. Затворих плътно и чешмата на водата за миене. Впрочем водомерите сочеха мизерни цифри — отдавна вече не се миехме с вода, а се разтривахме с някакви миризливи дезинфекционни течности, производство на Синтарома[2], горещо препоръчвани от телевизионната мадам Ермоза. Изключих и електричеството. Накрая завъртях докрай крана на кислородопровода. Над него О-метър бележеше най-слабата консумация от месеци насам: 23 долара. При добри времена, когато все още работех, стрелката му достигаше до 120. Тогава буквално се тъпчехме с кислород. Сега обаче в джоба си имах само още 17 долара…

Когато приключих с всички тия манипулации, напоих кърпата си в разтвор от сода бикарбонат и излязох на улицата.

И веднага като с юмрук по лицето ме удари Стайфли — онзи тежък, горчив и тръпчиво-вонящ смог, плътна смесица от серен двуокис, оловни аерозоли, сероводороди, феноли, въглеродни окиси, алдехиди, хлорирани въглеводороди и какви ли не още газове, изпарения, химикали и гадости — всички толкова добре известни и на хлапетата в Америго Сити. Притиснах към носа мократа кърпа и тръгнах подир Клара и децата, като с механичен жест извадих от пощенската кутия плика. Обикновен син плик с обикновена марка и напечатан на обикновена пишеща машина адрес…

Бе пликът, който сложи началото на цялата невероятна история, пликът, който обърка моя живот и причини толкова чудовищни полети и падения на моето мизерно отечество…

Не го отворих веднага, а разсеяно го пъхнах в джоба, повече зает с усилията да се отдалечим от това небезопасно място. Около нас в мъглата като привидения се носеха хора, някъде зад ъгъла профучаваха тежки полицейски коли, пламъците озаряваха Рио Анчо, тъпо гърмяха пушки.

Повлякох децата към близката станция на метрото, в чиито тунели въздухът поради силните течения бе малко по-чист и където, надявах се, можехме да хванем бързо нужния ни влак за централната гара.

Ала очевидно не само аз мислех за метрото, защото, когато наближихме станцията, стълбището й се оказа задръстено до последното стъпало. Продължихме до следващата станция. Но куфарите бяха тежки, Стайфли ставаше все по-гъст и по-наситен с прииждащите откъм рафинерията облаци дим, и аз едва влачех крака, усещайки как болката в тила ме пронизва чак до мозъка на гръбначния ми стълб.

Затова пък момчетата, освежени от кислородните маски, припкаха до мен. Тук-таме и други деца подтичваха към метрото, може би и те бяха от групите за Снежния връх — не можеше да се познае, тъй като лицата им бяха закрити от изпъкналите грозни гумени хоботи и от големите застъклени отвори пред очите, които придаваха на външността им марсиански вид.

Клара също бързо крачеше напред: в такива случаи жените винаги са по-издръжливи от мъжете. Впрочем нея навярно я поддържаше и приятната мисъл, че след час ще бъде на работното си място в доста чистите и окислородени помещения на „Вита-Синтетика“ — най-голямата фирма за производство на белтъчини от нефт.

Край нас преминаваха пъшкащи велосипедисти, мотоциклетисти, автомобили. Повечето минувачи обаче бяха пешеходци, които упорито държаха пред устата си кърпи, напоени със сода бикарбонат, одеколони и какви ли не още препарати, гръмотевично рекламирани от всички медии… От време на време с разкъсващ нервите вой минаваха линейките, които прибираха труповете на свършилите стайфлитозни. Те лежаха по тротоарите или пред входовете, застинали в най-различни пози, но всички с еднакво отворена за последна глътка въздух уста.

Встрани, покрай сградите стояха безкрайни редици автомобили, всички покрити с дебел слой мътноръждива корица, която Стайфли щедро полагаше върху всеки квадратен сантиметър площ на Америго Сити. Много от тези коли отдавна вече не бяха мърдали от принудителния си паркинг, сред тях беше и моят форд. Само Ъперите и свързаните с тях слоеве на населението можеха да си позволят лукса да купуват свръхскъпия бензин. А сега, след новата акция на Динамитеросите, цената му сигурно щеше да отскочи още по-нагоре…

На стотина метра пред нас се замержеляха мътните светлини на метрото. Но аз не издържах повече. Стайфли ме душеше, дробовете ми се издуваха и в подсъзнанието ми се надигаше противното видение на палача с бесилото… Още няколко крачки и ще падна, и ще загубя съзнание, и ако не свърша веднага и не се вкаменя като ония пред входовете, ще ме откарат в някой стайфлитозен център, където ще ми дадат няколко милосърдни капки кислород и ще тикнат в устата ми таблетка форсалин… А може и да не ми дадат нищо, както правят с хиляди други, които загиват със задръстени дробове…

— Зле ли ти е? — дойде до мен от много далеч шепотът на Клара. — Трябваше да си сложиш маската…

Маската? Отлично! Но за маската са нужни кислородни патрони, а за кислородните патрони са нужни сребърници…

Но не казах нищо, нямах сили за това, само сгънах колене и паднах ничком. Не загубих съзнание, или поне тъй ми се стори, защото усетих как Клара ме повдигна и с помощта на децата ме дотътри до най-близката О-будка. С мъка ме натика вътре, затвори вратата, откачи респиратора и покри плътно устата ми с него. Сетне извади от чантата си сребърна монета и я пъхна в отверстието на автомата — една процедура, която бе изпълнявала много пъти както с мен, така с децата и със себе си и която извършваха всекидневно хиляди хора в Америго Сити. В същия миг животът нахлу в дробовете ми блажен, свеж, безумно сладък, този желан кислород, чийто вкус бях почти забравил…

Колко трая това, секунди или часове, не помня, макар че отлично зная колко време О-автоматът работи за един сребърен долар: три минути. После механизмът щракна и шуртенето на кислородния поток престана. Аз се изправих, болката в тила бе попреминала, коленете ме държаха.

— Да вървим — казах беззвучно. — Става късно…

Бележки

[1] Кислородомер. С буквата О в ръкописа се означава кислородът, който се добавя към въздуха за дишане. — Б.ред.

[2] Синтетични аромати.