Хаим Оливер
Енерган 22 (4) (Роман за едно фантастично приключение)

4. Магията на стария жрец

Фордът ми бе старичък, но запазен. Та и как няма да е запазен, когато от толкова месеци стои прикован към тротоара с празен търбух?

Почистих криво-ляво стъклата му, при което омазних сакото си. Каросерията не пипнах — тя имаше нужда от истинска мивка. Тъй или иначе изпразних бутилката в отдавна не помирисалия бензин резервоар и с нетърпеливо любопитство се върнах с колата на Двайсет и втора улица.

Номер 7 беше все още там и когато спрях пред дюкянчето, старецът вдигна глава от книгата и ми се усмихна с една особена, многозначителна, но същевременно и детинска усмивка, която, не знам защо, ме смути.

Да бях се уплашил поне. И да се бях махнал оттам!

Но аз влязох.

Старчето веднага се изправи:

— Хареса ли ви горивото ни, сеньор Искров? — попита то, като присви дружелюбно очи. Въпросът бе зададен така, сякаш въпросният бензин бе направен собственоръчно не от кой да е, а лично от старчето.

— Нормално — казах аз.

— А, не, сеньор, не е нормално! — почти се обиди то от моя отговор. — Горивото е по-хубаво от нормалното. То е енерган! Сега сеньорът не може още да установи това, но когато сеньорът покара по-дълго време, ще види колко е икономично и колко малко вредни газове изпуска.

Малко вредни газове?… Старче, чуваш ли се какво говориш? И не отива ли твърде далече твоят рекламен трик? С такива твърдения за своя бензин не смее да излезе даже великият Мак Харис! Или се увличаш по дебелата книга, която разказва за магиите на твоите прадеди маите — архитектите на една от най-удивителните цивилизации в историята на човечеството?

— Добре — прекъснах го аз, очаквайки по-нататъшния развой на нещата. — Напълнете резервоара ми! — И това прозвуча като: „Докарайте каляската ми!“

— Само резервоара? — учуди се извънредно много старчето. — Сеньор Искров ще сбърка, уверявам ви! Нека сеньор Искров напълни и всичките си бидони, с които разполага. Защото не съм сигурен дали утре ще бъдем още тук.

— Лесно — рекох, поотегчен вече от бъбривостта му. — Засега напълнете резервоара, а за бидоните ще видим. И казахте по осем цента литъра?

— Може и по шест — небрежно подхвърли то. — Само за вас, сеньор Искров. — После извади изпод тезгяха една кофа, от големите, пластмасови, петнайсетлитрови, и се отправи към мивката в ъгъла.

И когато започна да пълни кофата с питейна вода, за мен стана напълно ясно, че съм жертва на рекламен фарс, който обаче струваше твърде скъпо на играещите; цели петнайсет литра вода — около четири долара!

Но аз продължих да стоя неподвижен, увлечен от странните, бавни и отмерени манипулации на старчето, които напомняха свещенодействие на древен индиански жрец.

А то направи ето какво:

Най-напред постави пълната кофа върху тезгяха. След това взе от рафтовете една кутийка за синтцигари, отвори я, извади от нея шепа дребни зеленикави зърна, не по-големи от оризови, наброи петнайсет и с жеста на велик племенен жрец, жест, който щеше да влезе в историята на планетата Земя, ги пусна в кофата. Липсваше само заклинанието.

— Дръпнете се назад! — каза то и се отдалечи от кофата.

Послушно се дръпнах назад.

Първите няколко секунди не последва нищо и аз изведнъж се почувствувах като дете, седнало в цирка да гледа фокусника, който вади яйца от ушите си.

Но тук все още не ставаше нищо и аз продължих да се питам, какво цели това старче с цялата си евтина циркаджийска инсценировка.

Постепенно обаче, за моя изненада водата закипя и засъска, от нея започна да се излъчва леден студ, който скоро изпълни малкото помещение и премина дори през дрехите ми. Потреперих.

И тогава, заедно с ледения полъх, към мен дойде един свеж и приятен аромат на озон, примесен с лек, сладникав дъх на летливо вещество, може би бензин.

Бензин?

Отново видях фокусника, който вадеше яйца от ушите си…

Засмях се. Както тогава, в цирка.

После кипенето престана, съскането също, студът намаля, дъхът на озон се разсея и старчето любезно заяви, сякаш току-що бе забъркало вкусен сладолед и ми предлагаше най-хубавата си порция:

— Готово, сеньор Искров. Тук има петнайсет литра енерган. Сеньорът може да го налее в резервоара си. За мен е трудно да го изнеса, какво да се прави, старост-нерадост…

И ми подаде фунийка.

Не знаех какво да правя. Съзнавах, че се намирам в най-глупашкото положение, в което някога бях изпадал през своя трийсет и осем годишен шарен живот.

— Готово, сеньор! — повтори подканващо старецът. — Тук имате петнайсет литра чудесно гориво.

И тогава аз, напълно смаян, с неосъзнати движения на робот, взех кофата и фунийката, излязох и прелях течността в резервоара. След което обърнах очи към дюкянчето.

Не, то не бе плод на въображението ми, то наистина съществуваше, то беше тук, на Двайсет и втора улица, номер седем, половин метър под равнището на уличното платно и в него седеше един жрец с червена лента на челото и четеше дебела книга за магиите на маите, като си сочеше редовете с бяло орлово перо…

Върнах се, звънчето дрънка над главата ми, поставих празната кофа върху тезгяха.

А старчето със същите манипулации на фокусник, повтори цялата процедура: отиде към мивката, напълни кофата с вода, върна се към тезгяха, преброи петнайсет зърна, пусна ги във водата и се дръпна встрани, докато студът отново вледени дюкянчето и миризмата на озон освежи дробовете ми.

Този път не се отдалечих, а останах над кофата и с широко отворени очи наблюдавах как зърната изпускат мехурчета, как мехурчетата се разнасят из цялата кофа, предизвикват кипене и съскане и излъчват ведро мразовито дихание, и напразно се мъчех да отгатна как фокусникът вади яйца от ушите си…

Старчето каза:

— Сеньор може да използва всякаква вода, стига в нея да няма пясък. Най-добре е, преди да извършите смесването, да прецедите водата. Ето, сеньор, тук ще имате и малко резервна суровина, в случай на нужда.

И пъхна в страничния джоб на сакото ми някаква кутийка. Аз обаче бях толкова поразен от гледката в кофата, че не обърнах внимание нито на последните му думи, нито на движението на ръката му към моя джоб.

— Да — промърморих, — ще имам предвид това, ще прецеждам водата… — И не откъсвах очи от течността.

— Готово, сеньор!

С чувството, че съм обект на най-елементарна хипнотична мистификация, като ония, които карат хората на цирковата арена да се потят и събличат, когато им бъде внушено, че се намират на екватора, аз хвърлих върху тезгяха два долара, грабнах кофата, изтичах навън, прелях съдържанието й в резервоара на форда и без повече да мисля, се пъхнах в колата и завъртях ключа на стартера.

Той заработи!

Двигателят заръмжа!

Включих на скорост. Тръгнах.

В огледалото съзрях старчето, което от прага на своето чародейно дюкянче ме съпровождаше със своя многозначителен дяволит поглед. Но аз вече бягах. Бягах от жреца.

Полетях тогава из улиците сред Стайфли, камиони, автобуси, небостъргачи, сред хора с маски и призрачни рекламни светлини, наслаждавайки се на отдавна неусещаното удоволствие от карането. И обиколих безброй пъти околовръстния булевард, сетне изскочих на вън, далече от града, карайки като полудял състезател по полупразното шосе с около 160 километра в час. И колкото повече карах, толкова повече ме обземаше чувството, че всичко, което върша, не е реално, че аз сънувам, че съм под въздействието на ловка хипноза и че след няколко минути ще се събудя и както ония на цирковия манеж, които ще се видят разсъблечени пред хилещата се публика, така и аз ще се намеря в леглото си с примка на шията…

Изминал бях вече повече от триста километра, а стрелката на бензиномера сочеше консумация от десетина литра само. Спомних си думите на жреца: „Когато сеньорът покара малко повече, ще види колко това гориво е икономично и колко малко вредни газове изпуска. Това е енерган, сеньор!“. Но аз не вярвах нито на ушите си, които бяха чули тия думи, нито на очите си, които сега следяха стрелката. Не можех да повярвам. Не биваше да вярвам! Защото това беше абсолютно немислимо, недопустимо. То противоречеше на здравия разум.

Уплашен, че има опасност да остана на шосето на час път от Америго Сити, обърнах назад.

И докато със запалени фарове се провирах сред Стайфли, помъчих се да разсъждавам трезво. Да, ако все пак всичко, което се случи през последните часове, е реалност, независимо от това дали старчето е индиански жрец, или гениален изобретател, този път аз ще напълня не само резервоара на колата, не само всички бидони, с които разполагам, но и ваната, и шишетата, каните, консервните кутии, бурканите, чашите и чашките, които имах в къщи, та и глобусите на полилеите и напръстниците на Клара… И след това ще направя такъв журналистически бум, какъвто Теди Искров не бе правил в разцвета на силите си.

След четиридесет минути бях на улица Двайсет и втора, номер 7.

Втурнах се към трите стъпала, бутнах вратата: беше затворена.

Вътре беше тъмно.

И празно.

Беше осемнайсет часа и една минута.