Хаим Оливер
Енерган 22 (38) (Роман за едно фантастично приключение)

2. Бащата, синовете и жената

— Татко — каза Агвила, — това е Олга, пратеничка на Динамитеросите, наша съюзничка и… — поколеба се, но добави: — приятелка.

Доктор Маяпан прегърна най-напред мен, много сърдечно, по бащински, и едва тогава стисна нейната ръка. Анди пък ме тупна по рамото и това бе по-красноречиво от всяка дружеска ласка, а в Олга се втренчи с леко слисване — естествената реакция, която тя възбуждаше у всеки мъж.

— Сигурно сте много гладни — провикна се той, очевидно за да разсее намагнетизираната атмосфера, която тя донесе със себе си и за да прикрие собственото си смущение. — Приготвил съм толтекска императорска закуска: полента с масло. И натурално кафе!

— Бих желала да се поизмия — каза Олга.

— Веднага, сеньорита! Ще ви покажа вашата стая. Не е много изискана, но за съжаление тук дамски крак не е стъпвал никога.

Галантно й подаде ръка и я поведе към жилищните помещения край двора. След малко се върна сам. Четиримата влязохме в трапезарията. Тук евтината куртоазия, с която Анди бе посрещнал Олга, го напусна.

— Защо я доведе? — попита той рязко. За първи път се обръщаше към брат си с такъв агресивен, дори обиден тон.

— Защото нямам намерение да се разкарвам из Теоктан с камионетката — отвърна не по-малко рязко Агвила. — Жандармите на Командора шарят навсякъде.

— Горе имаме достатъчно скривалища.

— Нужно ли е да я развеждам из базите ни?

— А тук?

— Тук е най-сигурното ни убежище. Пък и взех всички мерки.

— Не става дума само за мерки и сигурност — възропта Анди. — Сега сме заети до гуша. Двайсет и две години сме чакали тия решителни часове и сме длъжни да съсредоточим цялото си внимание само върху тях. Не можем да бъдем нито охрана, нито бавачки на тази червенокоса фурия.

Засегна ли се Агвила от тия думи? Той язвително изрече:

— Тази червенокоса фурия не се нуждае от охрана. А бавачка би могла самата тя да бъде на тебе и на хлапаци като тебе.

Анди се подсмихна не без предизвикателна двусмисленост:

— Нямам нищо против такава бавачка… Да ме люлее на скута си, да ми пее приспивни песни, да ме милва…

Агвила настръхна. Въздухът се наелектризира. Двамата братя стояха един срещу друг, наежени, стиснали юмруци, готови да се сборичкат, този път не за футболна топка. Големият брат прецеди през зъби:

— Искам да ти припомня, че ти бе този, който настоя да я поканим, за да я чуем. „Ръководителка на интересно обществено течение…“ и прочее и прочее…

Малкият брат пренебрежително махна с ръка:

— Ах, какво ще се разправяме по-нататък! Тя е тук и точка. Претърси ли я поне внимателно?

Лицето на Агвила пламна.

— Да — каза той. В гласа му имаше издайнически хрипове. — Претърсих я. Не носи картечница, не крие динамит, няма ками и даже пиличка за маникюр.

Спомних си как там, в подемника, който ни бе свалил под земята, той я бе опипал от глава до пети и накрая — целунал.

През време на целия този остър и неприятен диалог между братята, доктор Маяпан не сваляше изпитателния си поглед от Агвила. А като видя предателската червенина върху лицето му, се понамръщи.

— Агвила, сине — рече той, — ето какво ще направим сега. Ще изслушаме нашата гостенка и веднага ще я върнем горе.

Червенината по лицето на Агвила стана аленовиолетова и се разля към ушите и врата. Беше смешен. Беше за съжаление.

— Както тя самата реши — промърмори той. — Тя се нуждае от почивка. Цяла нощ е пътувала… Нали тъй, Искров? — Той търсеше помощ от мен! — Все пак тя е жена…

— Която вдига във въздуха танкери със стотици моряци на борда — добави злобно Анди.

— Тя не е убиец! — отсече Агвила. — Тя е ръката на Немезида^[1], като нас.

Тогава малкият брат положи покровителствено ръце върху раменете на големия брат и впи очи в неговите очи:

— Да не би великият толтекски вожд Белия Орел да е хлътнал по тази гуапа роха?

Големият брат грубо свали ръцете му:

— Остави ме на мира!

— Ти си длъжен да отговориш!

— Не! Това е моя лична работа.

— Не, Орльо, това не е само твоя лична работа. Поне засега. И поне тук. Помниш ли клетвата? „Всички сили за енергана, целият живот за възмездието“. А след това, Орльо, след това аз ще танцувам на твоята сватба… защото жадувам да стана чичо.

Тия думи изкараха Агвила от крехкото равновесие, в което още се държеше.

— А ти не разбираш ли — развика се той сприхаво, — че тя е дошла тук с предложение за сътрудничество? Динамитеросите са мощна организация и една подкрепа от тяхна страна може да се окаже решаваща за нас… Теди, ти си бил при тях… — за първи път се обръщаше към мен на „ти“: той не беше на себе си, — видял си нещо там, разговарял си с Ел Капитан, разкажи!

Разказах. За хеликоптера. За секретните летища. За лагера в планината. За сакатия и наркотизиран Ел Капитан. Разказах и за тренировките в котловината, за парашутите и за кървавата каша върху гранитния зид. И обясних, че те усилено се готвят за голяма операция срещу Съюзническите сили.

— Но какво всъщност гонят те в настоящия момент? — попита Анди.

— Предполагам, че това ще ви обясни Червената Олга. Нали за това е дошла… Но доколкото успях да си изясня, те искат да се възползуват от създалото се политическо положение, за да свалят Княза и унищожат Мак Харис.

— А от своя страна Мак Харис моли да отложим екзекуцията му, нали? — попита мрачно доктор Маяпан, като се обърна към мен.

— Да, в това по същество се състои неговата молба — казах.

— Това и очаквахме…

— Той предлага да спрете разпространението на енергана за известно време. Докато съюзническите сили се изтеглят. Той счита, че само енерганът е причината за интервенцията. Според него Съюзниците се опасяват, че енерганът е в състояние да предизвика всенародно надигане, откъсване на Веспучия от Пакта и присъединяване към Острова или поне към неговата политическа система.

Анди скочи от стола:

— Глупости, глупости и глупости! — заговори той бързо, блъскайки юмруци един в друг. — Енерганът може всичко друго, само не да предизвиква народни въстания. Народното въстание се подхранва от други енергетични сокове. Енерганът служи само като повод за интервенцията, това е истината! И в този пункт Мак Харис е безусловно прав.

Той млъкна. Бе изрекъл една мисъл, която трябваше да бъде усвоена както от него, така и от другите. И продължи, вече напълно убеден в становището си:

— И този повод трябва да бъде премахнат. Час по-скоро.

— Тоест? — попита Агвила задавено.

— Тоест, трябва да приемем предложението на Мак Харис и да спрем разпространението на енергана за неопределено време… докато Съюзническия флот се махне.

— Какво говориш, Анди! — произнесе тихо Агвила. — Да спрем борбата тъкмо сега, когато Мак Харис е вече на колене, когато е достатъчно още едно усилие от наша страна, за да допълзи той тук и да плати за всичките си престъпления?

— Това усилие е вече невъзможно — каза Анди.

— Защо?

— Защото присъствието на окупационните сили ще ни парализира. То вече ни парализира. Би ли се съгласил да продължиш операцията срещу Мак Харис, ако знаеш, че в отговор Съюзниците ще хвърлят ядрена бомба върху Америго Сити?

— Няма да посмеят!

— Ще посмеят! Не забравяй, че зад генералите стоят петролните и атомните концерни.

— Тъкмо затова ни е нужна помощта на Динамитеросите. Те могат да предотвратят едно подобно развитие на нещата.

Време бе да се намеся в спора.

— Агвила — казах, — бих искал да изразя едно мнение.

— Говори!

Съзнавах, че думите, които се канех да изрека, са в противоречие с всички установени представи за Динамитеросите, но не можех да се сдържам повече:

— На ваше място не бих очаквал твърде много от Динамитеросите.

— Защо? — попита Агвила, едва овладявайки раздразнението си.

— Защото… как да се изразя… имам впечатлението, че те са… меко казано, несериозни… политически неясни, идеологически объркани… Мисля, че Анди ще схване мисълта ми по-точно…

— Защото е марксист, нали? — засмя се без ирония Агвила.

Не отвърнах на заядливата забележка и продължих:

— Динамитеросите са една смесица от анархизъм, нихилизъм, индивидуализъм и не зная още какво, всичко потопено в лъжерелигиозен, мистичен сос. Пък и не са твърде стабилни нравствено… въпреки готовността си да умрат по заповед на своите водачи… Впрочем тъкмо в това и съзирам тяхната основна слабост. Тези хора, имам предвид редовите Динамитероси, нямат реакциите на нормални хора, те не разсъждават като нас. Те са… мм… автомати, послушни роботи, които могат да бъдат хвърлени както срещу Съюзниците, така и срещу демонстриращи работници… Защо убиха председателя на синдиката на моряците? Защо взривяват безразборно редакции и кораби?… Те са… много от тях поне… алкохолизирани, наркотизирани… Те са по-скоро една фанатизирана и фашизирана религиозна секта, отколкото боен политически, революционен отряд. Вижте емблемата им: двоен кръст — двойна смърт… Те са… всички те са под хипнозата на Ел Капитан и на Червената Олга, които, както изглежда, са единствените силни хора там… и дори само на Червената Олга, тъй като Ел Капитан е почти свършен… Не бих се учудил дори, ако се окаже, че са манипулирани от някоя чужда секретна служба.

— Твърде далече отивате, Теди — каза Агвила.

— А нима историята не ни поднесе достатъчно такива примери? Спомнете си убийството на председателя на…

В този момент на вратата се почука и влезе тя.

Разкошна. С освежено от банята и изкусния грим лице, с навита над челото влажна още алена коса, с пристегнат около бюста черен пуловер и очертания над лявата гръд двоен кръст. И с господарска усмивка на стръвната си уста.

— Извинете за закъснението — рече тя с най-дълбокия си и пленителен алт. — Но една жена, била тя даже терористка, няма право да се яви пред четирима джентълмени във вид на вещица… Добър ден, сеньори!

Агвила я посрещна, предложи й стол… Тъкмо говорех за хипнотичната сила на тази жена: тя стоеше пред него като царкиня, раздаваща ласка на своя шут. Настръхнах, готов бях да направя нещо непоправимо… Но Анди, усетил очевидно моето настроение, побърза да се провикне:

— Още секунда търпение и ще видите каква полента съм сготвил!

И изтича към кухнята.

Полентата наистина беше първокласна и гостенката си поиска добавка, от което готвачът бе особено поласкан. Доктор Маяпан обаче не се докосна до нея, мълчаливо наблюдавайки шетнята на синовете си и веселото бърборене на Олга.

Той се обади, едва когато Анди сервира кафето.

— Сеньорита, вие отвлякохте нашия приятел Теодоро Искров с единствената цел да се свържете с нас…

— Така е — каза тя. — И ви го върнах жив и здрав… С божията помощ.

— Вие също сте вече тук. Бихме желали да узнаем какви са вашите изискания към нас.

— О, никакви изисквания нямаме! — засмя се тя. — Само предложения. Или, с божията помощ, даже молби… Това кафе е чудесно. Ние на базата не пием такова кафе, макар че за нас не е проблем да проникнем в складовете на Ъперите… Нямате ли под ръка телевизор? Или радио? Събитията се развиват с такава шеметна бързина, че ние не бива да ги изпускаме нито за миг от вниманието си, от тях зависи и формата, и насоката на моята молба… Ще позволите ли да изпуша една цигара? Благодаря, никой ли друг не пуши тук? О, да, сеньор Искров, заповядайте!… Иначе бих се стеснявала да бъда единственият пушач тук…

За мен бе съвършено ясно, че тя се стреми да печели време. Анди донесе портативния телевизор и го включи.

Особена промяна в обстановката нямаше. Съюзническият флот продължаваше да стои в залива на Америго Сити с готови за изстрел ядрени ракети. „Албатрос“ вече не съществуваше като стопанска организация. Мак Харис бе безследно изчезнал. Съдебните власти го диреха под дърво и камък. Енерганът продължаваше да се разпространява. Предупредителни пратки се получаваха почти навсякъде в петролопроизводителните центрове на света. Коментаторите говореха за предстояща масирана атака на Ел Темпло срещу националните нефтени компании. Борсите се тресяха…

Влезе Педро Коломбо и прошепна нещо в ухото на Анди, който веднага изключи телевизора.

— Отново самолети — обясни той. — Подслушват всеки метър на терена. В състояние са да доловят работата и на най-слабия електронен апарат. Сеньорита Олга, предлагам да побързаме. Моля, изложете вашите предложения и по възможност по-конкретно.

Но тя пак не побърза. Дълго се занимава с цигарето си, докато го изчисти и прибере, ослушвайки се в далечното бръмчене на самолетите, които се носеха над джунглата.

Внезапно подземно бучене задави бръмченето. Стените заскърцаха, лампата под тавана се залюля. Олга пребледня.

Този път трусовете траяха само няколко секунди и земята отново се успокои.

— Не се плашете, Олга — каза Агвила. Нарече я само Олга! — Тук земята често танцува. Абсолютно безопасно.

— Ние… ние… — промълви тя, — близо до Ел Волкан ли се намираме?

— Достатъчно далече сме от него — побърза да поясни Анди.

— Аз… аз… се страхувам от две неща — продължи тя, преодолявайки смущението си, — от мишки и от земетресения… Велика терористка, нали? — Засмя се. — Какво всъщност исках да ви кажа? Ах, да! Нашите предложения… Преди всичко бих желала да ви предам братските поздрави на нашия вожд, брата Ел Капитан. За съжаление той е възпрепятствуван да дойде лично тук и натовари мен с воденето на преговорите. Ел Капитан е във възторг от вашите две операции срещу Мак Харис. Счита, че са организирани по най-безупречен начин. Вярвайте ми, това е истински комплимент, защото Ел Капитан разбира от конспирации… Той се прекланя и пред вашия творчески гений, който е създал енергана, това мощно оръжие за борба срещу тиранията. Той обаче счита, че вие сте извършили фатална грешка, като сте го пуснали в ход, без да го съчетаете с друго, по-ефикасно оръжие, оръжие, което унищожава живата сила на противника, сиреч динамита и куршума. Вие сте оставили вашия тил и вашите флангове открити, в резултат на което вдигнахте срещу себе си не само деспота на Веспучия, но и мощните Съюзнически сили…

— И какво всъщност предлагате вие? — прекъсна я Анди, комуто очевидно бяха дотегнали словоизлиянията на Олга.

Тя пак се ослуша в далечното ръмжене на самолетите.

— Това не ми харесва — каза тя.

— Нищо страшно… Моля, сеньорита, побързайте! — подкани я нелюбезно Анди.

— Много сте нетърпелив, синеоки мучачо! — усмихна се тя и мило трепна с клепачи.

— Не му обръщайте внимание, Олга — забеляза Агвила. — Той си е винаги такъв.

Тя кимна с разбиране и подхвана:

— С една дума, Ел Капитан предлага да съгласуваме в общ, добре разработен план нашите операции срещу Княза, Командора и Съюзниците. С божията помощ, ние сме готови да нанесем всеки момент пряк удар върху Съюзническия флот.

— С какво оръжие? — попита доктор Маяпан. — Съюзническият флот е грамада от броня, самолети, ракети и атомни бомби.

— С торпили. Живи. Които поразяват безпогрешно всякакви грамади по своя път, били те брони, самолети или ракети. Сеньор Искров е имал рядката възможност да наблюдава бойния ефект на една от тях. А ние притежаваме стотици… И нека бъда откровена докрай: ние също разполагаме с ядрен взрив…

Отново влезе Педро Коломбо.

Не, не влезе, а направо нахлу в трапезарията. Беше много развълнуван. Прошепна нещо на Анди, който панически скочи и веднага изтича с него навън. Олга изчаквателно млъкна.

След минута Анди се върна. Бе бледен, устните му трепереха.

— Налага се да прекъснем беседата си — рече той. — Татко, Агвила, елате!… Теди, ти оставаш тук да правиш компания на сеньорита Олга. Надявам се да не се забавим много. Дотогава можеш да покажеш на нашата гостенка съкровищата на Ел Темпло…

— Нещо нередно? — попита Олга загрижено.

— Не, обратно — отвърна Анди. Но устните му продължаваха да треперят.

Малко по-късно видях през прозореца двамата братя да яхнат конете и да препускат по посока на Бялата стена. С автомати през рамо.

Педро Коломбо изчезна някъде в джунглата.

Доктор Маяпан се затвори в радиокабината.

Аз останах. Като охрана. И като бавачка на червенокосата гуапа.

Беше пладне.

Агвила и Анди се върнаха привечер.

С Мак Харис.