Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Walk, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 176 гласа)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЪЛГАТА РАЗХОДКА. 1992. Изд. Бард, София. Роман. Превод: Юлиян СТОЙНОВ [The Long Walk, by Stephen King (1979)]. Художник: Ивайло НАНОВ, Лъчезар РУСИНОВ. Формат: 60×84/16. Страници: 384. Тираж: 15 000 бр. Цена: 26.00 лв.


По-долу е показана статията за Дългата разходка от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Дългата разходка“
The Long Walk
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1979 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман

Преводач Юлиян Стойнов

„Дългата разходка“ (англ. The Long Walk) е роман от Стивън Кинг, издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1979 г. Сюжетът е в стил алтернативна история и действието се развива в деспотична и тоталитарна версия на САЩ.

Съдържание

Историята разказва за провеждането на годишно състезание по издръжливост, в което участниците трябва да ходят без да спират, докато не остане един единствен победител. По време на състезанието участниците са извън закона. Всеки трябва да се движи със скорост не по-ниска от 4 мили в час или ще получи предупреждение. Предупреждения се получват и за други нарушения, като нападение на друг участник или отклонение от маршрута. Участниците имат право на три предупреждения, като за всеки час без предупреждение отпада по едно от натрупаните. При четвърто предупреждение състезателят бива застрелян от наблюдаващите войници.

По време на състезанието няма спирания, периоди за почивка или финал. „Дългата разходка“ приключва, когато един единствен участник остане жив. Победителят получава „Наградата“ - „всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание“.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

  • Кралска битка: Филм/манга/роман, който има големи сходства с „Дългата разходка“ на Стивън Кинг.

Външни препратки

Първа част
Стартът е даден

„За мен Вселената беше лишена от Живот, от Смисъл, от Воля, дори от Враждебност; тя беше като огромна, безчувствена и безразлична Парна машина, която изпълнява своя безкраен и вечно повтарящ се ритуал. О, ти огромна, мрачна и самотна Голгота, Мелница на Смъртта! Защо Животът ти е гръб обърнал? Не е ли това на Дявола работа, или пък Дяволът ще да е твоят Господ Бог?“

Томас Керлайл

„Бих препоръчал на всички американци да се разхождат колкото се може по-често. Разходката е не само здраве, тя е и забавление.“

Джон Ф. Кенеди(1962)

„Помпата не щеше да припали,

вандали бяха ръчката прибрали.“

Боб Дилан

Първа глава

„Който познае тайната думичка печели сто долара. Е, Джордж, кои са първите? Джордж? Къде си, Джордж?“

Гручо Маркс, „Залагай живота си“

Раздрънкан син Форд сви към охраняемия паркинг през тази сутрин, приличаше на дребно, изтощено от дългия бяг псе. Един от пазачите, млад мъж с безизразно лице, облечен във военна униформа и препасан с широк кожен колан поиска да види пропуска. Момчето от задната седалка го подаде на майка си. Тя, от своя страна го протегна към войника. Войникът го взе и го пъхна в процепа на компютърния терминал, който изглеждаше някак не на място сред този провинциален покой. Терминалът сдъвка картата и на екрана блесна надпис:

ГАРАТИ РЕЙМЪНД ДЕЙВИС

У-ЦА 1 ПОУНАЛ МЕЙН

ОБЛАСТ ЕНДРОСГГОГИН

РЕГИСТРАЦИОНЕН НОМЕР 49-801-89

ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ

Войникът натисна друг клавиш и посланието изчезна, оставяйки след себе си нежнозеленото сияние на опразнения екран. Той им махна да продължат.

— Няма ли да ни върнат пропуска? — попита мисис Гарати. — Няма ли…

— Не, мамо — отвърна с равен глас Гарати.

— Е, никак не ми харесва тази работа — рече тя и паркира в празното място между две коли. Все това повтаряше, откакто бяха потеглили в два сутринта. Приличаше на хленчене.

— Не се безпокой — отвърна почти машинално той. Мислите му бяха някъде другаде, потънал бе в собствените си тревоги и страхове. Изхвърча от колата още преди двигателят да издаде своят финален, астматичен акорд. Беше едро, добре сложено момче, носеше позахабено бледозелено войнишко яке.

Майка му също беше висока, но слаба. Почти нямаше гърди, по-скоро две щръкнали пъпки. Очите й бродеха разтревожено наоколо, изглеждаха шокирани. Лицето й беше като лице на инвалид. Посивели коси, сред които в безпорядък стърчаха фиби. Роклята й висеше, сякаш съвсем наскоро бе отслабнала.

— Рей — промълви заговорнически тя и той потрепери при този звук. — Рей, слушай…

Той наведе глава и се престори, че е зает да си оправя ризата. Един от войниците нагъваше лакомо от метално канче без да изпуска от очи подпрения пред него комикс. Гарати впи поглед в лицето на войника и си помисли за хиляден път: „Всичко това е реално.“ Но сякаш едва сега тази мисъл започна да се изпълва със съдържание.

— Все още не е късно да промениш решението си…

И с това нахлу страхът и тревогата.

— Не, вече не мога да го направя. Последният срок беше вчера.

И отново този заговорнически тон, който така ненавиждаше:

— Но те ще те разберат, знам че ще те разберат. Майорът…

— Майорът ще… — понечи да заговори Гарати, но в същия миг майка му се разтрепери. — Знаеш какво ще направи Майорът, мамо.

Още една кола премина през тържествения ритуал на вратата и паркира наблизо. Отвътре излезе дребничко чернокосо момче. Родителите му го последваха и за миг заприличаха на групичка разтревожени бейзболни състезатели. Подобно на всички останали момчето носеше малка раница. Гарати се зачуди дали не сбърка като също не си взе.

— Няма ли да промениш решението си?

В нея говореше вината, вината с разтревожено лице. Макар да бе едва на шестнадесет Рей Гарати знаеше нещичко за вината. Майка му усещаше, че е твърде изтощена, буквално смазана от ежедневните проблеми, за да успее да спре в зародиш лудостта на сина си — да го спре преди да го сграбчи в желязната си хватка машината наречена Държава, със своите войници и компютърни терминали, която с всеки изминат ден все повече го отдалечаваше от нея, докато вчера не падна с оглушителен трясък и последната бариера.

Той сложи ръка на рамото й.

— Идеята е моя, мамо. Ти нямаш нищо общо. Аз… — той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. — Аз те обичам, но така е най-добре, друг начин няма.

— Не е — прекъсна го тя, готова да се разплаче. — Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре…

— Да, но го няма, нали? — прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите… ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:

— Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо — той се усмихна насила. — Нали? Така си е — отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав, просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше яркосиньо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.

— Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки — тя пъхна в ръцете му увити в хартия курабийки.

— Аха — той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето.

— Сбогом, мамо.

— Сбогом, Рей. Бъди добро момче.

Тя се спря и за миг му се стори, че е ужасно лека, сякаш дори утринният ветрец би могъл да я понесе като разпръснато глухарче. След това влезе в колата и запали. Гарати стоеше като вцепенен. Тя вдигна ръка и му помаха. От очите й течаха сълзи. Виждаше ги съвсем ясно. Той също й помаха и докато колата бавно се отдалечаваше остана с вдигната ръка, като съзнаваше колко храбър и красив изглежда така. Но щом колата се скри зад портала, отново го завладя предишната слабост и той почувства, че е само едно шестнадесет годишно момче, объркано и самотно сред непознати.

Той се извърна към пътя. Другото момче, с черната коса, тъкмо изпращаше родителите си. Лицето му бе разсечено от ужасен белег. Гарати се приближи към него и го поздрави.

— Здрасти — отвърна чернокосият и го огледа.

— Аз съм Рей Гарати.

— Питър Макврайс.

— Готов ли си? — запита Гарати.

— Малко съм трескав — отвърна момчето и сви рамене. — Това е най-лошото.

Гарати кимна.

Двамата се отправиха към пътя и каменния знак. Зад тях продължаваха да пристигат коли. Една жена внезапно започна да крещи. Несъзнателно Гарати и Макврайс допряха рамене. Никой от двамата не посмя да погледне назад. Пред тях се простираше пътят — широк и черен.

— Към обед настилката яко ще напече — рече ненадейно Макврайс. — Смятам да се придържам към единия край.

Гарати кимна. Макврайс го погледна замислено.

— Колко тежиш?

— Сто и шейсет.

— Аз сто шейсет и седем. Казват, че по-тежките се уморявали по-рано, но аз съм в доста добра форма.

На Гарати Макврайс му изглеждаше в много повече от добра форма — всъщност, изглеждаше направо страхотно. Зачуди се, кои ли са тези, дето казват, че по-тежките се уморявали по-рано. За малко да попита, но се отказа. Разходката бе едно от онези неща, за които се разказваха легенди, митове.

Макврайс приседна на сянка недалеч от група непознати момчета и след кратко колебание Гарати последва примера му. Но Макврайс изглежда не го забелязваше. Гарати погледна часовника си. Беше осем и пет. До старта оставаха петдесет и пет минути. Отново го завладяха нетърпението и тревогата и той яростно се помъчи да ги отблъсне, като си каза, че ще е най-добре да се наслаждава, докато все още може на седенето.

Всички момчета седяха. На групи и поединично. Едно от тях се бе покатерило на най-ниския клон на един бор и оглеждаше замислено пътя, като бавно предъвкваше сандвич. Беше слабо, с руса коса, носеше оранжеви панталони и светлосиня риза под една стара жилетка с цип и дупки на лактите. Гарати се зачуди дали слабите издържат най-много или изгарят първи.

Изведнъж осъзна, че момчетата до които бяха седнали с Макврайс водеха оживен разговор.

— Няма да бързам — рече едно от тях. — Защо да бързам? Какво като ме предупредят? Ще знам как най-точно да наглася крачката. А това е най-важното. Помнете кой ви го е казал пръв.

Момчето се огледа и забеляза Гарати и Макврайс.

— Ето още агънца дошли за заколението. Хенк Олсон ме наричат. Краченцата бързо ми тичат — лицето му остана сериозно през цялото време.

Гарати кимна и си каза името. Макврайс също каза своето, но остана замислен и не откъсваше очи от пътя.

— Арт Бейкър — обади се другото момче. Говореше с едва доловим южняшки акцент. Четиримата си стиснаха ръце.

За миг настъпи тишина и после Макврайс рече:

— Страшничко е, а?

Всички кимнаха с изключение на Хенк Олсон, който сви рамене и се ухили. Гарати проследи с поглед как момчето на клона довърши сандвича, сви хартията на топка и я хвърли през рамо. „Този ще изгори рано“ — помисли си той. И от това му стана по-добре.

— Виждате ли онова петно точно до камъка? — запита ненадейно Олсон.

Всички вдигнаха очи. Вятърът караше сенките на дърветата да танцуват по тъмната настилка. Гарати не знаеше, дали всъщност вижда нещо или не.

— От по-миналогодишната Дълга разходка е — обясни с мрачно задоволство Олсон. — Едно от децата е било толкова уплашено, че когато часовникът показал девет направо замръзнало.

Останалите го слушаха ужасени.

— Просто не можело да помръдне. Получило полагащите му се три предупреждения и в 9:02 му показали червен картон. Точно там, на старта.

Гарати си помисли дали и неговите крака няма да замръзнат. Съмняваше се, но все пак това бе нещо, в което ще може да се увери едва след като дадат старт, и тази мисъл го ужасяваше. Зачуди се защо ли му трябва на Хенк Олсон да им разказва такива страхотии.

Изведнъж Арт Бейкър подскочи.

— Ето го — идва.

Сивкавокафяв джип спря пред каменната колона. Зад него бавно се приближи странно на вид превозно средство, отзад с широка платформа и стъпенки. Мънички радарни чинии бяха монтирани отпред и отзад на чудатата камионетка. На платформата се бяха изправили двама войници и още щом ги зърна Гарати почувства, че го побиват тръпки. В ръцете си стискаха армейски тежкокалибрени карабини.

Някои от момчетата се изправиха, но Гарати не помръдна. До него останаха да седят Олсон и Бейкър, а Макврайс отново бе потънал в собствените си мисли. Слабичкото момче от клона люлееше крака и зяпаше наоколо с празен поглед.

Майорът слезе от джипа. Беше висок мъж, с изпъната фигура, лицето му имаше загорял цвят, което си вървеше с военната униформа. Носеше огледални очила, а на колана му се полюшваше тежък армейски пистолет. Говореше се, че очите му били силно чувствителни към светлината и затова никога не се разделял с очилата си.

— Сядайте, момчета — рече той. — Не забравяйте за Препоръка 13.

Препоръка 13 гласеше: „Пести си силите винаги когато можеш“.

Онези, които се бяха надигнали отново приседнаха. Гарати погледна часовника си. Показваше 8:16 и той реши, че избързва с една минута. Майорът винаги идваше точно навреме. Помисли си, че няма да е зле да върне часовника с една минута, но в следващия миг забрави за това.

— Нямам намерение да държа реч — заговори Майорът и плъзна по редиците блестящите рефлектори на очилата. — Искам само да поздравя бъдещия победител и да изразя съчувствието си на всички загубили.

Той се извърна към джипа. Настъпи гробна тишина. Гарати пое дълбоко дъх. Денят обещаваше да е топъл. Хубав ден за разходка.

Майорът отново се обърна към тях. В ръцете си държеше бележник.

— Моля, всеки от вас щом си чуе името да пристъпва напред за да получи своя номер. След това се връщайте на мястото си и там ще чакате да бъде даден старта.

— Вече си в армията — прошепна ухилено Олсон, но Гарати се престори, че не го чува. Човек не можеше да не се възхищава от Майора. Преди да го отведат Бригадите, бащата на Гарати обичаше да нарича Майора „най-опасното чудовище, което би могла да създаде една нация, издигнат от самото общество социопат“. Но той никога не бе се срещал с Майора на живо.

— Аронсон.

Русокос дребосък с обгорял от слънцето врат излезе напред, погледна объркано Майора и пое пластмасовата значка с номер едно. Той я закачи на ризата си и Майорът го потупа одобрително.

— Ейбръхам.

Червенокосо, стройно момче, облечено с джинси и фланелка без ръкави. Завързал бе якето си около кръста и то се спускаше до коленете като пола. Олсон се изкикоти.

— Бейкър, Артур.

— Аз съм — рече Бейкър и се изправи. Той закрачи без да бърза към Майора и Гарати усети, че спокойствието му го изнервя. Бейкър очевидно не беше от лесните. Бейкър щеше да издържи дълго.

Бейкър пое обратно. На гърдите му висеше номер 3.

— Каза ли ти нещо? — попита Гарати.

— Запита ме дали съм горд, че съм тук днес — отвърна някак засрамено Бейкър. Да, той… Майорът говори с мен.

— Като ни припари под краката ще видим кой е горд и кой не е — изграчи Олсон.

— Бейкър, Джеймс — произнесе Майорът.

Така продължи до 8:40, когато церемонията приключи. Никой не отсъстваше. На паркинга зад тях потеглиха десетина коли — тръгваха си момчетата от резервния списък, които бързаха да не изпуснат директното предаване на Дългата разходка по телевизията.

„Започва се — помисли Гарати — връщане назад няма“.

„Успех“ — беше му пожелал Майорът, когато дойде неговият ред, подавайки му 47 номер. Отблизо изглеждаше ужасно мъжествен. Гарати едва се сдържа да не го докосне, за да се убеди, че е истински.

Питър Макврайс беше номер 61. Хенк Олсон — 70. Той остана по-дълго при Майора. Майорът се разсмя на нещо, което Олсон му каза и после го потупа по гърба.

— Казах му да заложи каквото има на мен — рече Олсон като се върна. — А той ми поръча да ви покажа на какво съм способен. Каза още, че обича хора, които са готови да се разкъсат за победата. „Покажи им на какво си способен, момче“ — така ми рече.

— Много добре — отвърна Макврайс и после смигна на Гарати. Гарати се зачуди какво ли има предвид като му намигна. Дали не се подиграва на Олсон?

Хърбавото момче от дървото се казваше Стебинс. Получи номера си с наведена глава, без да поглежда Майора, после се върна и седна до дървото. Гарати го загледа с повишен интерес.

Номер 100 беше едър червенокос и червендалест здравеняк. Името му беше Зак. След като получи значката си всички седнаха и зачакаха какво ще последва.

От камионетката се приближиха трима войници и раздадоха на всички широки кожени колани, покрити с множество джобове. Джобовете бяха натъпкани с тубички висококалоричен концентрат. Дойдоха още войници, които раздадоха манерки. Войниците им помогнаха да поставят коланите и да окачат манерките. Олсон отпусна колана си да увисне като каубойски, след това измъкна от джоба един шоколад и го сдъвка.

— Не е лошо — рече ухилено. Той надигна манерката и жадно отпи. Гарати се зачуди, дали само се преструва на наперен или наистина знае нещо повече от останалите.

Майорът ги огледа с присвити очи. Часовникът на Гарати показваше 8:56 — кога бе минало това време? Стомахът му болезнено се сви.

— Е, добре, момчета. Строй се в колона по десет. Редът няма значение. Всеки може да остане при приятелите си.

Гарати стана. Чувстваше се изтръпнал и нереален. Сякаш тялото му принадлежеше на някой друг.

— Дойде време да потегляме — сръга го Макврайс. — Успех на всички.

— Успех и на теб — отвърна изненадан Гарати.

— Трябваше да ида на психиатър — произнесе тихо Макврайс. Изглеждаше ужасно бледен, лицето му лъщеше от пот — нищо не бе останало от предишния му самоуверен вид. Мъчеше се безуспешно да се усмихне. Белегът се беше зачервил като от удар с камшик.

Стебинс бавно стана и се присламчи към опашката на групата. Олсон, Бейкър, Макврайс и Гарати бяха в третия ред. Устата на Гарати беше суха. Не знаеше дали да не отпие от манерката. Така и не посмя. Никога през живота си не бе възприемал толкова осезателно краката си. Изведнъж се уплаши, че може да се вцепени и да получи червен картон още на старта. Помисли си, че Стебинс ще е от първите, които отпаднат — Стебинс, с неговите оранжеви панталони и раница, пълна със сандвичи. После му дойде наум, че може той, да е от първите отпаднали. Зачуди се, какво ли е това, да…

Часовникът му показваше 8:59.

Майорът не отделяше очи от своя хромиран джобен хронометър. Той бавно разпери пръсти и сякаш времето спря при този жест. Стоте момчета го гледаха напрегнато, тишината беше направо осезателна. Тишината беше всичко.

Часовникът на Гарати показваше 9:00, но вдигнатата ръка остана неподвижна.

Хайде! Направи го! Какво чакаш? — крещеше нещо в него.

Едва сега си спомни, че часовникът му избързва с една минута. Човек би могъл да си сверява часовникът по Майора, но Гарати бе забравил.

Майорът спусна ръка.

— Успех на всички — каза той. Лицето му беше безизразно, очите му останаха скрити зад тъмните очила. Групата пое в равен ход, никой не изостана.

Гарати вървеше с другите. Не беше се вцепенил. Никой не се бе вцепенил. Краката му прекрачиха отвъд каменната колона и продължиха с парадна стъпка. Отляво крачеше Макврайс, отдясно — Олсон. Шумът от стъпките беше доста силен.

Започва се, започва се, започва се.

Неочаквано го завладя лудото желание да спре. Само за да пробва, дали намеренията им са сериозни. Той отхвърли тази мисъл с негодувание и донякъде със страх.

Излязоха от сянката на дърветата и над тях грейна топлото пролетно слънце. Усещането беше приятно. Гарати се отпусна, пъхна ръце в джобове и закрачи редом с Макврайс. Групата започна да се разтегля, докато всеки се нагаждаше към собствения си ход. Някъде отстрани бръмчеше камионетката, вдигайки зад себе си прахоляк. Мъничките чинии на радарите пъргаво се въртяха, като отчитаха скоростта на всеки Участник с помощта на бордови компютър. Четири мили в час беше най-ниската позволена скорост.

— Предупреждение! Предупреждение за 88!

Гарати се огледа изненадан. Беше Стебинс. Стебинс беше номер 88. Изведнъж си помисли, че ей сегичка Стебинс ще получи картон, още тук, само на няколко метра от старта.

— Хитро — рече Олсон.

— Какво? — попита Гарати, раздвижвайки с мъка уста.

— Използва това, че още е свеж за да види къде е границата. Сега вече има представа с каква скорост трябва да ходи без да се пресилва, а само след час предупреждението ще отпадне, стига да не получи ново. Нали знаеш условията.

— Разбира се, че ги знам — отвърна Гарати. Имаше ги в Правилника. Имаш право на три предупреждения. Четвъртият път в който намалиш под четири мили на час ще означава че… е, че отпадаш от Разходката. Но ако имаш три предупреждения и успееш в продължение на три часа да поддържаш по-висока скорост, считай че си чист.

— Значи сега той знае — каза Олсон. — И в 10:02 отново ще е чист.

Гарати продължаваше да крачи бодро. Чувстваше се чудесно. Каменната колона изчезна далеч зад тях, групата изкачи един хълм и се спусна в обрасла с борова гора долина. Тук-там се виждаха малки, прясно разорани ниви.

— Картофи — обади се Макврайс.

— Най-добрите в света — отвърна машинално Гарати.

— Ти да не си от Мейн? — запита Бейкър.

— Да, от южните области — той погледна напред. Няколко момчета се бяха откъснали от основната група, сигурно се движеха поне с шест мили в час. Две от тях носеха еднакви кожени якета, с избродирани на гърбовете орли. Гарати подтисна обзелото го желание да ги настигне.

— „Пести си силите винаги когато можеш“ — Препоръка 13.

— Пътят минава ли близо до родния ти град? — попита Макврайс.

— На около седем мили. Предполагам, че мама и приятелката ми ще дойдат да ме видят — той замълча и после добави: — Ако все още вървя, разбира се.

— Ами, едва ли ще отпаднат повече от една четвърт до края на щата — каза Олсон.

След тия думи настъпи тишина. Гарати знаеше, че Олсон греши. Всъщност, сигурно и Олсон го знаеше.

Още две момчета получиха предупреждения и независимо от обяснението на Олсон сърцето на Гарати подскочи. Той се обърна и потърси с очи Стебинс. Беше си все така най-отзад и ядеше поредния сандвич. Още един увит в хартия сандвич се подаваше от джоба на жилетката му. Гарати се зачуди дали ги е направила майка му, после се сети за курабийките, които неговата собствена майка го бе насилила да вземе, сякаш за да го предпази от зли духове.

— Защо не позволяват на хората да присъстват на старта на Дългата разходка? — попита Гарати.

— Нарушава се концентрацията на Участниците — отвърна нечий рязък глас. Гарати извърна глава. Гласът принадлежеше на мургаво момче с остри черти и номер 5 на гърдите. Гарати не можеше да си спомни името му.

— Концентрацията ли?

— Да — момчето се приближи до него. — Майорът смята, че е много важно участниците да се концентрират и да запазят душевно равновесие в началото на Дългата разходка — почти машинално момчето натисна носа си с палец. На кожата се появи червено петно. — И аз смятам, че е абсолютно прав. Вълнение, тълпи, телевизионни камери. В момента не ни е необходимо нищо друго освен фокусиране — той втренчи кафявите си очи в Гарати и повтори: — Фокусиране.

— Аз пък съм се фокусирал върху това да ги вдигам и спускам — обади се Олсон.

Номер 5 го погледна обидено.

— Трябва да постигнеш душевен мир. Трябва да се фокусираш вътре в себе си. Трябва да имаш План. Между другото — казвам се Гари Баркович. Идвам от Вашингтон.

— Аз съм Джон Картър — отвърна Олсон. — И идвам от Барсум на Марс[1].

Баркович сви устни и бавно отстъпи назад.

— Във всяко гнездо има и по една кукувица — рече Олсон.

Но Гарати не беше съгласен с него — Баркович разсъждаваше съвсем разумно. Ала не след дълго зад гърба му се разнесе:

— Предупреждение! Предупреждение, номер 5!

— Имам камъче в обувката! — оправда се Баркович.

Войникът не отговори. Той скочи от камионетката и се спря до Баркович. В ръката си държеше хромиран хронометър — също като на Майора. Баркович се наведе и свали обувката си. Отвътре изпадна мъничко камъче. Мургавото му лице беше напрегнато и лъщеше от пот. Той не обърна внимание, когато войникът произнесе отчетливо:

— Второ предупреждение, номер 5!

Вместо да се разтревожи, Баркович спокойно опъна чорапа си.

— Оле-ле — обади се Олсон. Всички останали се бяха обърнали и крачеха заднешком.

Стебинс, който все още беше на опашката, мина покрай Баркович без да го поглежда. Изведнъж Баркович остана сам, малко вдясно от осевата линия на пътя. Той спокойно си завързваше връзката на обувката.

— Трето предупреждение, номер 5. Последно предупреждение.

Гарати почувства, че в стомаха му се гърчи лигава топка. Не искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи. Не че като ходеше назад си пазеше силите, но чувстваше, че това което става е по-силно от всякакви препоръки. Почти физически усещаше как изтичат последните секунди на Баркович.

— О, Божичко — възкликна Олсон. — Това тъпо лайно всеки момент ще получи картон.

Но в същия миг Баркович се изправи. Той спря за миг да изтупа праха от коленете си, след това се понесе в ситен бяг, застигна групата и зае мястото си. И този път Стебинс не му обърна никакво внимание, когато минаваше покрай него.

Баркович им се ухили победоносно, очите му блестяха.

— Видяхте ли? Току-що си спечелих една почивчица. Всичко е част от Плана.

— Май само така си мислиш — каза Олсон с по-висок от обикновено глас. — А аз видях, че спечели три предупреждения. Заради една скапана минута и половина ще трябва да ходиш три шибани… часа. И защо, по дяволите, ти трябваше тази почивка? За Бога, та нали току-що тръгнахме?

Баркович го гледаше обидено. Очите му направо изгаряха Олсон.

— Ще видим кой пръв ще получи картон — ти или аз — рече той. — Всичко е в Плана.

— Твоят план и онова, което излиза от задника ми са лика-прилика — отвърна Олсон.

Баркович ускори крачка и ги остави зад себе си.

Олсон не можа да се сдържи, да не го изпроводи с поредната любезност.

— Само внимавай да не се спънеш, приятелче. Този път няма да те предупреждават. Направо ще те…

Баркович дори не се обърна и Олсон млъкна, отвратен.

В девет и тринадесет според часовника на Гарати (той дори си направи труда да го върне с една минута назад) джипът на Майора се появи на хълма, по който се спускаха. После бавно ги задмина по насрещното платно. Майорът бе вдигнал пред устата си мегафон.

— Щастлив съм да ви уведомя, че току-що преминахте първата миля от пътешествието, момчета. Освен това, бих искал да ви напомня, че най-дългата дистанция, изминавана от пълен комплект Участници е седем и три-четвърти мили. Надявам се да подобрите този рекорд.

Джипът даде газ. Олсон го проследи с втрещено, дори уплашено изражение. „Няма дори осем мили“ — помисли си Гарати. Никога не би могъл да предположи. Не беше си и помислял дори, че някой ще получи картон — пък дори и Стебинс — преди здрач. Сети се за Баркович. Всичко, което трябваше да направи, за да отпадне, бе да намали само за миг скоростта си, през следващите няколко часа.

— Рей? — беше Арт Бейкър. Свалил бе якето си и го бе метнал небрежно през рамо. — Имаш ли някаква конкретна причина за да се включиш в Дългата разходка?

Гарати откачи манерката и жадно отпи. Водата беше прохладна и приятна. Няколко капчици влага останаха на горната му устна и той ги обра с език. Беше приятно, ужасно приятно да усещаш такива неща.

— Не зная — отвърна откровено той.

— Аз също. Но предполагам това няма значение, нали? Вече няма.

— Не, сега вече няма.

Разговорът затихна. Минаха покрай малко селце, с магазин в центъра и бензиностанция на отсрещния край. Двама дъртаци се бяха изтегнали на шезлонги пред бензиностанцията и ги проследиха с хищни, присвити очи. Млада жена се покачи на стълбите пред магазина и вдигна своя мъничък син за да вижда по-добре. Група деца почти на тяхна възраст ги изпратиха със завистливи погледи.

Няколко момчета подеха спор за това, колко мили са изминали досега. После се разнесе слухът, че отнякъде се появила още една камионетка, за да може да наблюдава откъсналата се напред групичка… която вече се бе изгубила от погледа. Едно момче подхвърли, че се движат поне със седем мили в час. Друг смяташе, че може и да са десет. Момче с нисък, авторитетен глас, им разказа, че един от Участниците отпред едвам кретал и получил две предупреждения. Гарати се питаше защо, ако е вярно, вече не са го застигнали.

Олсон най-сетне дояде шоколада, който бе започнал още на старта и отпи няколко глътки вода. И други бяха започнали да се хранят, но Гарати реши да се възползва от запасите едва когато наистина огладнее. Чувал бе, че концентрираните храни си ги бива. Давали ги дори на астронавтите.

Малко след десет часа подминаха крайпътен надпис: ЛАЙМСТОУН 10 МИЛИ. Гарати се замисли за единствената Дълга разходка, която бяха ходили да гледат с баща му. Отидоха до Фрипорт и там посрещнаха колоната. И майка му дойде с тях. Участниците имаха ужасно изтощен вид, гледаха с подпухнали, невиждащи очи право пред себе си и по всичко изглежда нито виждаха, нито чуваха ревящата наоколо тълпа, която се мъчеше да окуражи своите любимци, или тези, на които беше заложила. Баща му каза, че тълпата през този ден стигала чак до Бангор. Но по-нагоре нямало хора, или поради незаинтересуваност, или пък — както бе предположил Баркович — за да не им пречат да се концентрират.

За да стигнат през онази година до Фрипорт, Участниците вече бяха вървели над седемдесет и два часа. Макар едва на десет години, Гарати бе направо поразен от гледката. Когато момчетата наближиха на около пет мили от града, Майорът произнесе реч пред събралото се множество. Започна с Конкуренцията, мина през Патриотизма и приключи с нещо, което нарече Съвкупен Национален Продукт — и което страшно разсмя Гарати, защото думата „съвкупен“ му се стори мръсна като „сопол“. Докато чакаше, изяде шест хотдога и когато най-сетне зърна Участниците, мигом подмокри гащите.

Едно от момчетата пищеше. Това си спомняше най-ясно. Пищеше всеки път щом стъпеше на земята. НЕ МОГА. НЕ МОГА. НЕ МОГА. НЕ МОГА. Но продължаваше да върви. Всички продължаваха да вървят и не след дълго се изгубиха по пътя към Шосе №1. Гарати беше леко разочарован, че не успя да види как някой частник получава картон. Това беше първата и последна Дълга разходка, на която присъства като зрител. По-късно през същата нощ, той чу баща му да крещи на някой по телефона — както когато е пиян или разгневен — и майка му нейде отзад да шепти с разтревожен глас, молейки го да спре, преди да са го чули.

Гарати отпи няколко глътки вода и се огледа за Баркович.

Край пътя се виждаха къщи. На тревата бяха приседнали цели семейства и усмихнато ги поздравяваха, махаха им, или се наливаха с „Кока-кола“.

— Гарати, — рече Макврайс. — Я, я виж там какво те чака.

Хубавичко шестнадесетгодишно момиче, облечено в снежнобяла блуза и яркочервени гащета възторжено размахваше над главата си огромен блестящ надпис: ДАВАЙ ДАВАЙ ГАРАТИ НОМЕР 47. Обичаме те Рей. „Гордостта на Мейн“.

Гарати почувства, че сърцето му спира. Изведнъж разбра, че ще победи. Доказало го бе непознатото момиче.

Олсон подсвирна похотливо и започна да пъха и да вади среден пръст в стиснатата си шепа. Гарати си помисли, че е ужасно вулгарно.

По дяволите с Препоръка 13. Гарати се втурна към банкета. Момичето зърна познатия номер и изпищя радостно. После се хвърли насреща му и го целуна страстно. Гарати усети внезапна възбуда. Той я притисна и отвърна със задъхана целувка. Момичето пъхна език между зъбите му и нежно го размърда. Почти без да осъзнава какво върши той спусна ръка към добре оформения й задник и я стисна.

— Предупреждение! Предупреждение 47!

Гарати отстъпи, ухили се и рече:

— Благодаря.

— О… о… о, няма нищо! — очите й блестяха възбудено.

Опита се да измисли нещо подходящо за момента, но в същия миг видя, че войникът се готви да му отправи второ предупреждение. Той се извърна рязко и затича към мястото си, задъхан и усмихнат. Изпитваше леко угризение пред Препоръка 13.

Олсон го посрещна ухилен.

— За това съм готов и на три предупреждения.

Гарати не отговори. Обърна се и закрачи обратно като махаше на момичето. Едва след като се изгуби от погледа му пое бодро напред. След час предупреждението ще загуби стойност. Но трябва да внимава да не получи ново. Чувстваше се великолепно. Във форма. Чувстваше се готов да извърви целия път до Флорида. Неусетно ускори крачка.

— Рей — каза Макврайс като все още се усмихваше. — За къде си се забързал?

Да, прав беше. Препоръка номер 6: „Върви бавно и леко и ще успееш“.

— Благодаря.

Макврайс продължи да го гледа усмихнато.

— Няма за какво да ми благодариш. И аз съм дошъл тук за да победя.

Гарати се опули в него, леко объркан.

— Искам да кажа — безсмислено е да въвеждаме тук мускетарски принципи. Харесвам те, а и вече няма съмнение, че хубавичките момичета са луди по теб. Но паднеш ли, да знаеш че няма да ти помогна.

— Така е — отвърна той с побледняла усмивка.

— От друга страна, — намеси се Бейкър — така и така всички сме в кюпа, бихме могли поне да се поразвлечем.

— Защо не? — отвърна Макврайс.

Пътят започна да се изкачва и всички затаиха дъх пред внезапно появилото се препятствие. Някъде към средата на хълма Гарати съблече якето си и го метна през рамо. Не след дълго подминаха нечии безгрижно захвърлен пуловер. „Тази нощ, — помисли си Гарати — някой ще съжалява горчиво за този пуловер“. Групата постепенно настигаше откъсналите се по-рано Участници.

Гарати се концентрира върху краката си. Все още се чувстваше чудесно. Чувстваше се силен.

Бележки

[1] Измислен град от марсианската серия романи на Едгар Райз Бъроуз — Бел. прев.