Хаим Оливер
Енерган 22 (17) (Роман за едно фантастично приключение)

7. Доктор Бруно Зингер, химик

Беше се съвзел. Внесоха го на болнично легло свързан със сложна система за кръвопреливане. Главата и лицето му бяха бинтовани до очите, бинтове личаха и около врата и гърдите. Но бе в съзнание и разширените му очи гледаха с обречена примиреност през дебелите пукнати стъкла на очилата.

Преди да излезе, лекарят прошепна:

— Не бива да прекалявате.

— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Мак Харис, после се наведе над болния и дълго се взира в него. — Бруно, приятелю — започна той дружелюбно, — безкрайно съжалявам за случилото се, но ти сам, може би по-добре от мен дори, схващаш, защото си химик, съдбоносното значение на енергана. Ако до няколко дни не се доберем до източника на зърнестото вещество, всички ние, ти, аз, цялата лаборатория, нашите заводи, рафинерии, танкери, резервоари, всичките ни бензиностанции ще отидат по дяволите, чисто и просто ще станат излишни… На улицата ще бъдат изхвърлени стотици хиляди работници, милиони ще останат без препитание. Това ще бъде краят на нашата страна, а може би и краят на нашата цивилизация… Не, не преувеличавам. Ако енерганът залее света, съвременното общество ще рухне.

Той замълча, изчакващ думите му да проникнат в съзнанието на изтерзания. Най-после доктор Зингер проговори и това, което каза, не бе лишено от тъжна ирония:

— А може би, Едуардо, обществото, което ще дойде след нас, ще бъде по-добро?

— Ти да не си станал случайно червен? — пошегува се Мак Харис, но шегата прозвуча неуместно. — Лично мен ме интересува сегашното ни общество. Пък и тебе, доколкото те познавам.

— И с какво, Едуардо, мога да допринеса за спасяването на нашата цивилизация? — попита с усилие доктор Зингер.

— С твоята откровеност. Като се помъчиш да отговориш точно на моите въпроси. Готов ли си?

Доктор Зингер се опита да кимне, но болката го прониза и той изпъшка. Мак Харис поизчака да се успокои, сетне взе пластмасовата папка на жреца и тикна снимката пред очите му:

— Познаваш ли го?

С очевидно голямо усилие доктор Зингер вдигна ръка и пооправи пукнатите си очила, които се бяха смъкнали надолу. Сетне погледна снимката, смръщи вежди, стрелна ме с очи или тъй само ми се стори и отговори леко усмихнат:

— Разбира се. Това е Доминго Маяпан, бившият ръководител на експерименталния отдел в лабораторията. Беше индио, викахме му само Доминго. Той загина преди дванайсетина години при много загадъчни обстоятелства. Подозирам, че е бил убит… Това беше голяма загуба за нашата компания…

Този кандидат за гроба, почти умъртвен от своя мил бос, продължаваше да говори за „нашата лаборатория“, „нашата компания“… Човекът е странно животно…

— Аз не съм бил тогава в Америго Сити… — забеляза Мак Харис.

— Точно така… — прошепна мъчително доктор Зингер и затвори очи. — Тогава ти беше на сватбено пътешествие… Спомням си, че за случая ти телеграфирах в Хонолулу, но ти не ми отговори… — Пак се усмихна. — Беше много увлечен по Полина…

Мак Харис кимна:

— Да, но Полина я няма вече…

Тишина. Чуваше се само пъшкането на доктор Зингер.

— А ти спомняш ли си как постъпи в лабораторията? — попита Мак Харис. — Имам предвид Доминго Маяпан?

Гърдите на доктор Зингер захъркаха, той се поизкашля, но хъркането не престана, когато отново заговори:

— Назначи го ти, Едуардо. Той се яви при нас с отличната си диплома на първенец на Едисоновия институт… Тогава ти… тогава ти привличаше най-обещаващите млади учени от всички университети на Америка… — Хъркането се увеличаваше, превръщаше се в подлудяващо дращене на дробовете. — Това беше правилна политика, макар че Доминго не беше съвсем млад… Ти хареса Доминго, каза, че имаш специални симпатии към него, защото сте били земляци.

— Земляци? — Кървавата буза на Мак Харис затрептя. — Но аз съм роден в Тексас и тук се преселих като дете…

— О, не… — произнесе вече по-трудно Бруно Зингер. — Той говореше за Кампо Верде… Спомняш ли си, Едуардо, петролното поле, където пробихме първия кладенец? Колко зелено беше там, боже мой, колко зелено!… И колко отдавна!… В друг някакъв живот…

Той млъкна, но хъркането остана, разтърсващо нервите.

Мак Харис бавно се изправи от стола и мълчаливо заснова из параклиса. Бе затворил здравото си око и сега само стъкленото гледаше неподвижно напред. Очевидно се мъчеше да възстанови в паметта си образи, които отдавна се бяха изтрили от нея. Може би зеленината на Кампо Верде… може би оня толкова далечен друг живот…

Пак се спря над леглото:

— Защо смяташ, че е бил убит? — попита той. — Може да се е самоубил?

— Не зная… — едва отвърна Бруно Зингер. — Той никога не би се самоубил… твърде жизнен беше… и оптимистичен… Той много държеше на живота… Имаше големи цели… Може би са се опитали да го купят други фирми… той струваше много пари… може да им е отказал и…

Пак млъкна, задъхан. До мен достигаше хриптенето му. Стори ми се, че ме гледа… Или тъй ми се стори?

— Поддържаше ли връзки с Щатите? — попита Мак Харис.

Бруно Зингер вдъхна дълбоко въздух. Боров. Но гърдите му хъркаха…

— Имаше приятели там… Беше близък даже с великия Елиот Джонс, откривателя на синтеза на месото.

— А с немците от „Рур Атом“?

— Той кореспондираше с всички институти, които изследваха енергийния проблем.

— Дори с Острова?

Хъркането, това подлудяващо хъркане!

— Не мисля… С Острова трудно се поддържа връзка… ти знаеш това, Едуардо… — Той обърна морния си тъжен поглед към Командора. Полковникът отдавна вече беше направил контактите с Острова практически невъзможни.

— А с индиоси?

— Кои индиоси?

— От Кампо Верде.

Зад дебелите стъклени парчета на очилата проблесна недоумение.

— Но, Едуардо, на Кампо Верде отдавна вече няма никакви индиоси… от двайсет и две години вече… Сега там е пустиня…

— Да, разбира се… — отговори бързо Мак Харис, сякаш това отдавна му бе известно, но го бе временно забравил. — А какви бяха политическите му възгледи? — продължи той неумолимо, без да обръща внимание на признаците на пълно изтощение у доктор Зингер.

— Той… Той, Едуардо, обичаше свободата.

— Чия свобода? — попита едва чуто Мак Харис. Другият не отговори веднага: гърдите му се разтърсиха от остра, раздираща гърдите кашлица, от ъгъла на устните му се показа тъничка струйка кръв.

— Чия свобода? — изкрещя ненадейно Мак Харис.

С нечовешко напрежение на силите Бруно Зингер отговори:

— На хората, Едуардо… на хората… и своята… и на Индиосите… преди всичко на Индиосите… Той ги обичаше…

— Имаше ли той достъп до сейфа на лабораторията?

— Не зная… — Лицето на доктор Зингер видимо побеляваше, той задиша тежко, с хрипове. — Но… възможно е… тъй като ти се беше разпоредил да не крием нищо от него… И той… той постигна изключителни успехи при синтезирането на… на…

Той захърка. Мак Харис го раздруса за раменете:

— На какво? На какво?

Другият едва промълви:

— На… на концентрата на…

И млъкна.

— Лекарят! — изкрещя Мак Харис.

Влезе лекарят, хвърли поглед върху доктор Зингер. И без да се обръща към нас, не без укор прошепна:

— Не биваше да прекалявате, господа. Аз ви предупредих.

— Какво значи това? — попита Мак Харис.

Лекарят вдигна равнодушно рамене:

— Той е свършен…

От устата на този, който беше големият учен доктор Бруно Зингер, течеше мътна кръв.

— Изнесете го! — нареди Командора, а Мак Харис сграбчи телефонната слушалка:

— Лидия! Отвори сейфа на лабораторията… Не го знаеш?… 77 77 22… Намери дневниците с протоколите на опитите, извършени в експерименталната база преди дванайсет-четиринайсет години от тогавашния ръководител на отдела доктор Доминго Маяпан. И ги донеси веднага! Лично! И с охрана.

Бях толкова уморен от напрегнатата, безсънна нощ, че съзнанието ми отказваше да възприеме действителността в нейните истински измерения. Ето защо не мога да възстановя в паметта си в точния му порядък онова, което се случи по-нататък.

Влезе дежурният офицер и докладва, че въпреки всички усилия, координатите на радиофонен пост 77 77 22 не могат да бъдат установени. Той или се мести постоянно, или пък под този номер има многобройни апарати, които са разположени в най-различни райони на страната.

Дойде съобщение, че разтревожен от последните събития, Профсъюзът на химическите работници се готви да обяви полудневна предупредителна стачка.

Обади се Лидия и каза, че досието с дневниците на експериментите, които доктор Доминго Маяпан е правил преди повече от дванайсет години, не се намира в сейфа.

След това от екрана дойде сигнал за важно предаване. И пред смаяните ми очи преминаха сцени от някаква манифестация. Знаех, разбира се, че всяка съмнителна демонстрация се следи и видеозаписва от контролни полицейски камери, но за пръв път присъствувах на директно предаване.

По една потънала в Стайфли тясна улица, сред обърнати коли и разбити витрини се движеше дълга колона от мъже и жени. Много от тях притискаха към лицата си влажни кърпи, други бяха с маски. Над главите си носеха набързо изписани плакати: „Освободете нашите бащи и синове!“, „Командоре, отвори вратите на Конквиста!“, „Свобода на енергана!“… И една абсолютно невероятна картина: от двете страни на колоната миролюбиво крачеха полицаи с автомати, а начело вървеше млад лейтенант, сякаш самият той водеше демонстрацията. Поради маските и предпазните кърпи възгласите на манифестантите едва се чуваха, но все пак долавях: „Искаме въздух!“, „Искаме вода!“, „Долу Стайфли!“… А през това време безстрастният глас на полицейския наблюдател обясняваше:

— Демонстрацията е започнала спонтанно на площад „Санта Мария“, където минувачи налетели на скрити в един павилион кутии с енерган. Към тях се присъединили живущи в околните блокове хора, които сред песни и танци започнали да разпределят енергана помежду си. Нашите камери са по следите на демонстрацията от този момент. Силите на реда се опитаха да разпръснат множеството, но то започна да буйствува, да чупи и обръща коли, да разбива витрини. Въпреки това командуващият полицейското отделение лейтенант Диего Ото, индио, отказа да даде заповед за стрелба и сам застана начело на тълпата. Сега тя се отправя към замъка Конквиста. Тя непрекъснато расте. Тя се е превърнала в колона от над петстотин метра дължина. Тя влиза в авенида „Дел Принчипе“…

— Санто! — извика неочаквано Мак Харис. — Тук ли е още оня евреин?

— В моргата — отвърна мрачно полковникът.

— Че как тъй? — едва не се разсърди Мак Харис и аз не схванах ироничната превземка в гласа му. — Та нали доктор Бруно Зингер е отвлечен от Динамитеросите? И тялото му е захвърлено от терористите някъде на авенида „Дел Принчипе“, обезобразено до неузнаваемост?

Командора ме стрелна с поглед. И в този поглед прочетох смъртната си присъда. Твърде много бях видял и чул през тази страшна нощ, а за Санто мълчаха само мъртвите. Но не каза нищо и излезе.

Завърна се след няколко минути и делово съобщи:

— Вие сте прав, мистър Мак Харис. Видният наш учен доктор Бруно Зингер е захвърлен някъде на авенида „Дел Принчипе“. Бандитите скъпо ще платят за това грозно престъпление. Изпратих хора да приберат трупа.

Междувременно на екрана демонстрантите продължаваха своя марш по авенида „Дел Принчипе“. И стана онова, което очите ми, уморени и кървясали, възприеха като сцена от измислен филм:

На двайсетина метра пред колоната, в средата на широкото платно на авенидата, се появи тъмно петно. Операторът бързо го увеличи: беше трупът на доктор Зингер — неузнаваем, смазан, без превръзки. Лейтенант Диего Оро вдигна десница, колоната спря, възгласите замряха. Последван от няколко мъже, той се приближи до трупа, наведе се, разгледа лицето му. Обзет от някаква догадка, той извади от вътрешния му джоб картата му, взря се в нея. И се изправи.

— Това е доктор Бруно Зингер — извика той. — Главният учен на „Албатрос“.

Над тълпата се разнесе шепот: „Доктор Зингер… Бруно Зингер…“

В този момент откъм прозореца на една сграда прозвуча мегафон:

— Динамитероси! Не посягайте на Доктор Зингер! Хвърлете оръжието! Вдигнете ръце и се наредете с лице към стените! Повтарям! Не посягайте на живота на доктор Зингер…

В отговор на мощния мегафон дойде слабият вик на лейтенанта:

— Ние не сме Динамитероси! Доктор Зингер намерихме на пътя, мъртъв…

— Мълчание! И ръцете горе! — прогърмя мегафонът.

Лейтенантът посегна към кобура си, но не успя да измъкне пистолета — пронизан от куршум, той се просна над трупа на доктор Зингер.

И започна онази безразсъдна и жестока вакханалия, която ще остане в историята на нацията като „Разстрелът на авенида «Дел Принчипе»“! Хората на Командора бяха заели удобни позиции в околните сгради и сега стреляха в демонстрантите почти в упор, поваляйки десетки и десетки, ранявайки други стотици, прогонвайки хиляди назад към площада „Санта Мария“. А хладнокръвният оператор не спираше да снима, и ние тримата наблюдавахме всичко това на екрана в дъхащия на боров въздух параклис, аз — с невярващи очи, Командора — с крива усмивка, Мак Харис — със спокойствието на уверения в победата си едноок демон.

Влезе дежурният офицер и докладва, че при сблъскване с група Динамитероси е било открито тялото на доктор Зингер, за съжаление изтезавано до смърт. Преките убийци са унищожени при опит да нападнат силите на реда.

— Издайте специално комюнике за случая! — нареди Мак Харис. — И устройте тържествено погребение на доктор Бруно Зингер, с венци и всичко останало.

И веднага се свърза с Княза, за да му съобщи траурната вест, но се оказа, че по това време владетелят е на ски.

— А сега — каза Мак Харис, — преди да пристъпим към най-главното, предстои ни още една малка операция. Тук ли са Индиосите от администрацията?

Те влязоха. Бяха двайсетина души — куриери, чистачи, носачи — всички с характерните белези на произхода си: мургави, чернокоси, скулести. Стояха пред разпятието, смирени, уплашени. Разпитът води пак Мак Харис. Той започна едва ли не мило:

— Момчета, ние с вас сме стари приятели. Заедно дишаме прекрасния въздух на „Албатрос“, а сега заедно сме заплашени от безумците, които правят енергана, да останем на улицата без хляб, без вода, без кислород… Ето защо ще говоря съвсем откровено: имаме сведения, че някои от следите на енергана водят към „Албатрос“. Да, да, не се учудвайте, към „Албатрос“, по-точно към лабораторията на „Албатрос“. Преди малко на улицата бе намерен трупът на всеобщо уважавания доктор Зингер, отвлечен и обезобразен от бандата на Динамитеросите. Доктор Зингер бе един от малцината, които можеха да хвърлят някаква светлина върху тайната на енергана. Сега останахте само вие. Ще ви задам няколко въпроса и вие ще ми отговаряте откровено, ще отворите сърцето си пред мен, без да скриете нищо, нали? Лъжата тук няма никакъв смисъл.

Индиосите закимаха усърдно.

— Най-напред да вдигнат ръка тия от вас, които работят при мен повече от дванайсет години.

Вяха трима. Мак Харис им показа снимката от пластмасовата папка.

— Познавате ли го?

Тримата отговориха, че да, познават го, това е Доминго, който на времето ръководеше лабораторията и се удави в Рио Анчо.

— Имаше ли той приятели?

Да, имаше. Негов близък приятел беше, бог да го прости, доктор Зингер. Все заедно бяха, обсъждаха науките и си пиеха кафето.

— А извън лабораторията? Нямаше ли той роднини, жена, деца?

Да, доколкото си спомняме, имаше син, вече момък, хубавец.

— Къде е той сега?

Може би учи някъде? Доминго се хвалеше, че ще направи от момчето си голям химик, който ще умее да прави даже мляко от въздух.

— И бензин от вода? — подсказа Мак Харис.

— Такова нещо не сме чули от него — отговориха единодушно тримата.

Мак Харис не настоя повече.

— А сега един въпрос към всички. Да сте забелязали нощем, през почивките, в неделен ден или на празници хора да влизат в лабораторията и да се ровят в химикалите или да работят с приборите?

— О, да! — отговориха всички. — Често сме виждали доктор Зингер. Понякога даже той оставаше в лабораторията по цели нощи.

— Сам?

— Съвсем сам, сеньор. От нас искаше само да му правим кафе.

— Да е изнасял от лабораторията книжа?

— Да, сеньор. Той винаги излизаше с пълна чанта.

— Е, благодаря ви! — каза Мак Харис. — Вие сте добри момчета. Но тъй като сведенията, които ми дадохте, не бива да излизат засега оттук, пък и за да ви предпазя от евентуално отмъщение на Динамитеросите, вие ще останете в замъка. Няколко дни, не повече. Командоре, погрижи се да не им липсва нищо, включително въздух.

Индиосите излязоха, онемели, с плаха надежда в очите.

— Господа — обърна се Мак Харис самоуверено към нас, — направихме още една важна крачка напред. Как мислиш, Санто, справям ли се добре в твоя замък?

— От вас става първокласен полицай! — похвали го Командора, но усетих в гласа му намек на насмешка.

— Жалкото е, че доктор Зингер не е вече между живите… бог да го прости… Мръсникът отнесе в гроба си нещо важно, нещо, което е успял да скрие от нас. Но и то няма да ни убегне. Санто, прати хора в дома му. Да се провери дали Динамитеросите не са скрили нещо в мазето му — взрив или микрофони… И да се донесе тук всяка хартийка, всяка тетрадка, всяка папка, която ще се намери там…

Командора веднага се разпореди.

— А сега, драги приятелю Искров — подхвана Мак Харис, — опряхме най-после до вас. Надявам се, не се засягате, като ви наричам приятелю. През тия няколко дни ние преживяхме заедно толкова много неща, че кажи-речи се обвързахме завинаги… за добро или за зло… Отсега нататък вие сте главната фигура в нашата борба срещу доктор Доминго Маяпан, стига той да е главната фигура в лагера на енергана.

От екрана дойде сигнал. Важни съобщения:

— Предупредителната стачка на химическите работници избухна днес точно в 12 часа. Ръководството на профсъюза все още не е излязло с ясна позиция по аферата „енерган“. Част от него е категорично против енергана, тъй като би обрекъл на безработица не по-малко от два милиона души.

И още:

— До днес на обед в борсите на Ню Йорк, Мюнхен, Амстердам, Брюксел, Париж, Токио, Рио де Жанейро, Милано и Буенос Айрес акциите на „Албатрос“ са претърпели ново катастрофално спадане. Паниката расте с часове.

И още едно съобщение:

— Компаниите, производителки на петрол в Азия, Африка и Америка, изразяват своята солидарност с компанията „Албатрос“ в борбата й срещу фалшификата, наречен енерган. Те предоставят на председателя на „Албатрос“ цялата необходима подкрепа в тази борба. Като първа мярка отпускат на „Албатрос“ краткосрочен заем от един милиард долара за осуетяване опитите на борсовите спекуланти да подбият неговите акции.

Обгорената дясна буза на Мак Харис потръпна:

— Ето че шейхчетата напълниха гащите — произнесе той с насмешливо презрение. — Виждате ли, Искров, те се уплашиха от вашия малък жрец.

На екрана вървеше последната новина и тя сложи последния щрих върху психозата, която обхващаше не само Веспучия, но и останалата част на света, психоза на объркване, страх, безверие и надежда. В съобщението се казваше:

— Федерацията на Борците за чиста планета се обръща към създателите на енергана от Двайсет и втора улица в Америго Сити с апел да предоставят на Федерацията патента за производството на зърнестото вещество или поне лиценза за неговото разпространение по целия свят. Федерацията поема тържествено задължение да произвежда и разпространява енергана изключително за миролюбиви цели, надявайки се, че това ще бъде едно ефикасно средство в битката за прочистването на планетата Земя от отровите, които унищожават живота на нейната повърхност. За това хуманно право Федерацията ще заплати на Двайсет и втора улица един символичен долар, а в случай, че Двайсет и втора улица настоява за заплащане в рамките на международните търговски норми, Федерацията е готова да открие общопланетна подписка, която по най-скромни пресмятания ще даде сумата от половин милиард долара. Федерацията на борците за чиста планета очаква благоприятния отговор на Двайсет и втора улица. Председател на Федерацията — професор Луис Моралес.

Екранът угасна. Мак Харис каза:

— Червените не си губят времето. Половин милиард! Или дори един символичен долар! Колко трогателно! Милите другарчета от Острова ще подхвърлят много повече на кекавите Борци за чиста планета, стига да могат първи да сложат ръка върху енергана. Помнете ми думата, скоро ще се обадят разни религиозни секти, милозливи женски дружества, бодрите бойскаути, ще чуем гласа и на френските писатели, италианските оперни певци, английските дресьори на кучета, руските академици, норвежките скиори… Трябва да отдадем заслуженото на нашето князче, което с идейката в мозъчето си изпревари червените. Той е прав: има само два начина да обезвредим енергана — да го купим или да го унищожим. Ние ще го купим, и то не с петстотин милиона, а с друго… И посредник в сделката ще бъдете вие, Теодоро Искров.

Предложението, макар и очаквано от мен, никак не ми хареса. От часове вече усещах как все повече и повече се заплитам в сложните взаимоотношения „бизнес-политика-полиция“, без да мога да се противопоставя с каквото и да било, безсилен да взема и най-малкото самостоятелно решение. Мозъкът ми не бе вече в състояние да обгърне еволюцията на събитията от последната седмица, като се почне от онова невинно рекламно писмо от Двайсет и втора улица и се стигне до решението на Мак Харис да купи енергана. Мимо волята си аз бях свидетел на злокобни маневри, на кървави разпити и убийства, на провокационни измами. Бях проникнал в сърцевината на онова, което обикновено наричаме „зад кулисите“, онова тъмно място, където се дърпат конците и се решават съдбините на милиони хора. И не бях вече само свидетел, а и съучастник. И ако сега се съгласях да бъда и по-нататък оръдие в ръцете на Мак Харис и да изпълнявам безропотно неговата воля, бих се презрял.

Отговорих с твърдото намерение да откажа:

— Не ви разбирам, мистър Мак Харис. Теодоро Искров е само един обикновен журналист. Никога той не се е занимавал с бизнес. Аз нямам ни най-малкото понятие от финансови сделки. Не разчитайте на мен, аз мога само да проваля вашите планове.

— Но, драги приятелю — отговори той с доброжелателно учудване, — никой не иска това от вас. Финансовите преговори и сделките оставете на мен. За разлика от вас, аз имам достатъчно богат опит в бизнеса. Задачата ви ще се състои единствено в установяването на личен контакт с Доминго Маяпан и другите от „Енерган компани“, да проверите какви са техните искания, да приемете техния принципен отговор и нищо повече. Никой друг, освен вас не може да свърши тази предварителна работа.

Навярно съм проявил неустойчивост, но в този момент всичките ми съмнения, колебания, страхове и угризения на съвестта се изпариха. Възможността да срещна пак жреца, да разговарям с него и с другите, да се запозная с оня, когото наричаха Белия Орел, да видя с очите си къде живеят, къде работят и как произвеждат енергана, да проникна дори в онази ефикасна и елегантна организация, която разпространяваше зърнестото вещество, без да остави каквито и да било следи — тази ослепителна перспектива подейства като камшик върху инстинкта ми на журналист. И във възбуденото си въображение вече виждах продължението на моята повест. Не, не на измислената, а на документалния репортаж, онзи, който щеше да се роди от действителността. И си представях дори, че моето участие в преговорите с Двайсет и втора улица ще допринесе за уравновесяването на объркалия посоката си наш луд свят.

А кой знае, може би над всичко надделя онази жажда за приключения, която уталожвах като дете и юноша чрез книгите и киното и която ми бе отнета в епохата на Стайфли, епохата на страха, подчинението и терора. Епохата на моята безработица.

— Как ще намеря Доминго Маяпан? — попитах, напълно капитулирал пред Мак Харис.

— Имам една идея, както би се изразил нашият мил Княз — отвърна усмихнато той.

Не зная защо, но зададох един дързък и глупав въпрос:

— А ако избягам? Или остана при Доминго Маяпан?

Полузатвореният клепач над стъкленото око се понадигна. То сякаш ми се присмиваше.

— О, това вие няма да направите никога. Вие сте разумен човек, установих го още когато ви видях за първи път в кабинета си. Вие сте реалист. Вие няма да избягате, защото няма никакъв смисъл да бягате…

Реалист! Твърде често така наричат страхливеца и приспособенеца.

— Освен това — добави сякаш между другото Командора, — от два дни децата ви се намират в една прекрасна вила под Снежния връх, почивната станция на Сигурността… Бъдете спокоен, чувствуват се отлично, нищо не им липсва, по-добре са, отколкото в онази мизерна детска хижа на Министерството на просветата. И ако пожелаете, бихме могли да пратим при тях и жена ви… естествено, като наша любезна и скъпа гостенка…

Тия хора бяха сатани!

— Надявам се, че нищо лошо няма да им се случи — казах.

— Нима се съмнявате в това? — отговори Мак Харис. — А ако по време на мисията ви се сблъскате с неприятности и с вас се случи нещо… да кажем, нещо непредвидено, ние ще имаме грижата те да живеят в пълна обезпеченост до края на дните си. Това ви обещава лично Едуардо Мак Харис. Имате ли нещо против?

Замълчах. Бях Реалист.