Хаим Оливер
Енерган 22 (34) (Роман за едно фантастично приключение)

6. Динамитеросите

Когато дойдох на себе си, моторите отново равномерно бръмчаха, самолетът спокойно се носеше напред, а аз лежах на едно от предните кресла до кабината на пилота. Ръцете ми бяха оковани в белезници, от челото ми се стичаше кръв.

В съседното кресло седеше Дъг Касиди. Едва дишаше, бършеше с кърпа дълбоко одрасканата от ноктите ми шия и полагаше усилия да ми се усмихва доброжелателно.

А отпред стоеше тя, все тъй с огромния револвер в ръка и златното цигаре в устата, и високо и властно говореше на пътниците:

— … След което ще бъдете върнати в Тупаку, където ще разкажете, че Червената Олга не докосва беззащитни хора. От вас искам само спокойствие и търпение. Децата веднага ще получат храна, болните — помощ. Има ли лекар тук? Да? Да дойде насам!

Лекарят пристигна — едно очилато старче, което едва сдържаше треперенето на ръцете си, очевидно за първи път виждаше терористи от плът и кръв. Въпреки това успя да почисти раната на главата ми и да я превърже. На Дъг Касиди даде само форсалин — борбата му с мен бе доста поизтощила неговите алкохолизирани нерви.

Червената Олга ни наблюдаваше мълчаливо, без да изпуска от очи салона пред себе си. Когато лекарят се оттегли, тя се наведе над Дъг:

— Е, братко, как е? — попита тя тихо.

— О кей, сестрице! — усмихна се той с бодър фалцет. — Но братът Дикинсън можеше да ме свърши. Як е дяволът като бизон!

— Ставай тогава! И на пост!

Дъг кимна, извади пистолет изпод лявата мишница и зае мястото на Червената Олга пред кабината. Тя пък седна до мен.

— Боли ли? — Въпросът беше зададен с кисела смес от насмешка и съчувствие. Вдигнах рамене, полагайки усилия да изглеждам равнодушен, а това бе много трудно пред това необикновено същество.

— Свикнал съм вече — казах.

— Конквиста?

— Да.

— Е, да… Но защо скочихте? — Тя се усмихна с големите си ослепително бели и едри зъби, които все тъй стискаха угасналото златно цигаре. — Можехме да ви динамитизираме, а с вас и всичко останало в тази летяща кутия. Ние не ви желаем злото. Обратно.

Говореше с дълбок, леко одрезгавял, много женствен алт, който пробуждаше и раздвижваше в дълбините на моето подсъзнание опасни, тъмни пластове. Впрочем цялата тя, от главата до петите, бе сякаш създадена, за да предизвиква мъжкото начало у мъжа. Англичаните имат много точна дума за обозначаване на тази жизнена енергия, която някои жени излъчват: сексапил.

Бях я виждал много пъти на снимка. Последния път, когато бе арестувана и сетне заменена с министъра на войната, успях да я зърна и на телевизионния екран. Никакво изображение обаче не бе в състояние да предаде неповторимия магнетичен чар, който тя генерираше, тъй както никаква снимка не може да покаже електричеството, което динамото произвежда.

Не бе красива в академичния смисъл на думата. Всичко в нея бе като че нарочно преувеличено, пресилено, доведено до границата на непоносимото, но не по-далече. Тялото й бе едро и снажно, с висок, щедър бюст, но талията й бе по девически тънка, пристегната още повече от кожения колан на дългата до петите пола. Движенията й бяха меки и женствени и в същото време решителни и силни: напомняше тигрица. Главата й бе по-голяма от нормалното, челото — много широко и високо, устните — по-пълни и чувствени, зъбите — по-яки и бели. Косата й бе огненочервена и дълга до плещите — затова и я наричаха Червената Олга.

Бе Червената Олга и толкова. Никой не знаеше истинското й име, никой не знаеше какво е семейството й, откъде е дошла, каква професия има. За първи път чух за нея преди две години, когато се вля със своята малка терористична група в отряда на Динамитеросите и стана помощничка на Ел Капитан. Дотогава Динамитеросите бяха една наперена чета от трийсетина човека, която вдигаше повече шум, отколкото вражески обекти във въздуха. Тя ги стегна, обучи, привлече нови бойци, посочи им цели, даде им идеология и за няколко месеца ги превърна в онова страшилище за Веспучия, което Командора така безпощадно гонеше.

Трудно можеше да се обясни каква всъщност е нейната идеология. Тя непрекъснато преливаше от най-крайната левица до най-крайната десница и без всякаква логика взривяваше заводи на Мак Харис и профсъюзни канцеларии, „динамитизираше“ дипломати от Острова и полицейски офицери в Америго Сити. Говореше за „справедливост“, за „борба срещу лицемерието“, за установяване на властта на „слабите над силните“, за „смазване на плутократите“, за „свобода на народните маси“… Ъперите я презираха, но я преследваха; еснафите й се възхищаваха, но се плашеха от нея; левите не я обичаха, но се въздържаха да я ругаят, ограничавайки се в спокойна критика; шестнайсет годишните момичета си боядисваха косите като нея; младите сноби носеха образа й в медальони. Бе храбра, участвуваше в преки въоръжени акции, все тъй с големия револвер в ръка и цигарето между зъбите — образ на дръзката, предизвикателна, хищна и волна красота.

Сега тя седеше до мен, усмихваше се с огромните си зелени очи и говореше с гръдния си пресипнал алт:

— Вие поне не бива да се плашите от нас. Ние сме ваши приятели.

Дъхаше упоително на парфюм, който в никакъв случай не бе от ония синтаромати, извлечени от петролните продукти, които така усърдно рекламираше мадам Ермоза ТВ.

— Кого имате предвид, когато казвате „вие“? — попитах, колкото да се изтръгна от магията на нейното лъчение.

— Ел Темпло — отвърна тя, остави револвера на скута си, сложи цигара в цигарето и запали. Тютюнът също не беше синтетичен и изпускаше благоуханен синкав дим. — Ние с вас имаме еднакви цели и общи врагове, макар че методите ни на борба са различни. Ние предпочитаме по-директните средства… — Тя се усмихна. — По-шумните… Впрочем напоследък и вашите не дават лоши резултати…

— Сеньора Олга…

— Наричайте ме сестра.

„Брат“, „сестра“ — твърде християнски бяха обръщенията в това общество, което признаваше за свой обичаен език грохота на динамита.

— Искам да ви изясня — казах аз, — че не съм човек на Ел Темпло.

— А да не сте случайно човек на Конквиста? — прекъсна ме тя и присви без всякакво кокетство зелените си очи. — Ще имаме достатъчно време да доизясним и този въпрос — Пророчески думи, на които не обърнах внимание. — А сега, след като сте се уверили, че не ви желаем злото, позволете…

И с изящните си дълги и силни пръсти свали белезниците от китките ми.

— След десетина минути ще кацнем. Оттам ще продължим към лагера, където ще се запознаете с Ел Капитан. Там и ще разберете защо трябваше да прибегнем до този малко неприятен трик като покана за гостуване.

Трепна многозначително с клепачи, изправи се — пищна, разлюляна, с бели зъби, зелени очи и пламтяща коса — и влезе в пилотската кабина.

Започнахме да се спускаме. Под облаците се откриха остри сиви зъбери, обграждащи като крепостни кули дълбоки, потънали в сенки клисури. Самолетът се запровира сред тях и почти опря дъното на едно дефиле, прорязано от право като стрела шосе. Дълго летя над него, докато постепенно то се разшири до размерите на бетонирана писта. С лек тласък кацнахме, колелетата засъскаха по цимента. Спряхме.

От кабината излезе Червената Олга, придружена от един мъж с автомат в ръка и гранати на пояса. Тя даде знак с глава на Дъг Касиди. Той огледа още веднъж пълния салон, изтегли се към изхода и преди да отвори не пропусна да се провикне със своя носов американски акцент:

— О кей, амигос, и прощавайте за принудителната разходка. Надявам се да се видим пак. Адиос!

Скочихме на земята. Самолетът веднага се понесе по широката писта, вдигна се и изчезна над скалистите хребети. Долу останахме Дъг Касиди, динамитеросът с гранатите на пояса, Червената Олга и аз.

Тя загрижено погледна часовника си и се взря в изхода на дефилето. Дъг ми се ухили:

— Е, братко Дикинсън, тогава вие ми се изплъзнахте изпод носа, но аз, както виждате, пак ви открих. Ако не бяхте ми избягали в Тупаку, щяхте да си спестите много неприятности… Включително и обработката в Конквиста. — Извади от задния си джоб познатата ми вече плоска металическа бутилка, отвинти капачката, смукна няколко глътки и ми я подаде. — Пийнете за добре дошъл в нашето братство.

— Братко Дъг! — предупредително изрече Червената Олга. — Братко Дъг, на работа не се пие, колко пъти трябва да ви повтарям това?

Дъг комично въздъхна:

— Виждате ли, братко Дикинсън, какво става, когато ви командуват дами, па били те най-прелестните сестри в Галактиката?

Но прибра бутилката.

От запад се спускаше хеликоптер. Дъг размаха ръце, хеликоптерът, след като направи кръг над нас, кацна сред облаци прах.

Този път не ме приспаха. Нямаше и нужда. Покатерих се пръв в кабината, другите ме последваха. Нямах представа къде се намираме и накъде летим. Никакви ориентири не отбелязваха посоката на движението ни. Под нас се губеха скали, оврази, циркуси без гори, без реки, без езера, всички пусти. Хеликоптерът бе голям, военен, за не по-малко от рота бойци, и навярно е бил задигнат от Динамитеросите при някоя от техните дръзки акции в казармите. Пилотът уверено го водеше сред лабиринта от безредни планински струпвания.

След час отново се заспускахме и стъпихме върху малка, камениста, но отлично скътана сред околните скали площадка. Към хеликоптера веднага се приближи влекач, който го изтегли встрани, може би към някакъв добре замаскиран хангар. Безусловно Динамитеросите разполагаха с отлични бази, техника и въоръжение.

Моето странствуване не свърши тук. Поведоха ме сред ниски кактусови храсталаци в дълбоки оврази. Напред вървеше динамитеросът с гранатите, след него Червената Олга, аз и накрая Дъг Касиди, пъшкаш и мърморещ. Виждах кръшното тяло на Олга, котешкото олюляване на бедрата й, червената коса, която се развяваше от вятъра като огнен облак, и не без горчивина си мислех, че богът на журналистите този път ме обсипва щедро с жизнен материал и че ако изляза жив и здрав от това ново изпитание, репортажът за енергана ще получи и своята сантиментална окраска.

Пред нас изскочи човек с четири гранати на пояса, които тук като че бяха марката на заведението. Видя Олга, махна приветливо с ръка и ни пропусна напред.

Бяхме в лагера.