Хаим Оливер
Енерган 22 (24) (Роман за едно фантастично приключение)

8. Отговор на някои въпроси

Не сънувах палача с бесилото.

За първи път от две десетилетия насам спях в стая с отворен прозорец, без кислородна инсталация, без О-мер, без съсъка от шуртенето на прескъпия въздух.

И за първи път откакто съм се родил ме събуди цвилене на коне!

Погледнах през прозореца: в обширния, осветен от слънцето двор Агвила и Анди разтоварваха чували от трите коня, същите, с които бяхме дошли предната вечер. Отсреща, пред входната каменна арка, стоеше стражата. С автомати през рамо.

Изведоха конете, а двамата братя, нарамили по един чувал, тръгнаха да внасят товара през прохода точно срещу прозореца ми. Изглежда мястото, където носеха чувалите, не беше близо, тъй като се върнаха едва след половин час, уморени и потни. Отново нарамиха по един чувал и пак тръгнаха.

Пръв ме зърна Анди:

— Хей, Теди, здравей! — провикна се той. — Какво гледаш? Ела да помогнеш! Така даже старите толтеки не са мъкнели. Те поне са си имали роби.

— Аз също съм ваш послушен роб — отвърнах и понечих да изляза, но Агвила ме изпревари:

— За другия рейс, Искров! Най-напред закусете. Закуската е в кухнята до трапезарията. — И грабна чувала си.

Закуската беше скромна: царевични питки, чай от горски билки, синтсирене. Затова пък кухнята беше съвършена: бензинова печка, огромен хладилник, автоматична мивка с топла и студена вода, всевъзможни шкафове и какво ли не още. Как ли бяха довлекли всичко това тук? Едва ли през онази пътечка на Бялата стена.

Срещу кухнята, през една полуоткрехната врата съзрях и друга модерна инсталация, този път електронна. Три мощни радиофонни апарата, пет телевизионни монитора, два различни по размери и мощности предавателя, миникомпютър, уреди, чието предназначение не знаех, инструменти, радиочасти… Антените излизаха през прозореца и се губеха някъде горе, над дебелия покрив на сградата. Сред всички тия машини и прибори седеше Педро Коломбо, човъркаше нещо с отвертка и от време на време хвърляше поглед към екраните на мониторите. Той ме видя:

— Добро утро, сеньор, защо стоите, влезте! Добре ли спахте? Тук е малко шумно, нашият генераторен агрегат работи цяла нощ.

— Добро утро, Педро. Чудесно спах — отвърнах, но очите ми бяха привлечени от мониторите.

Петте екрана предаваха пет различни картини. Първата беше Бялата стена и криволичещата по нея пътечка, онази… Невидимият обектив ту пълзеше върху нея, дебнейки всяко камъче, всяка птичка, ту се отдалечаваше като обхващаше в общ план цялата гигантска скала.

Забелязал моята изненада, Педро завъртя бутона на звука и веднага до мен стигна воят на вятъра, който духаше там горе, и шумът от търкалящите се в пропастта камъни. Очевидно по пътеката не можеше да премине и мишле, без да бъде забелязано.

Вторият екран показваше модерна химическа лаборатория със съответните колби, тръби, рафтове с материали, съдове със сиво-зеленикаво вещество… Сред тях се мяркаше фигурата на слаб човек в бяла престилка.

Върху третия екран трептеше нещо като вертикална шахта, напомняща шахта на асансьор и нищо повече.

Четвъртата картина бе гигантски склад, претъпкан от горе до долу със сандъци.

Петият екран предаваше изображението на една черна дупка, тясна и дълбока, пълна с изпарения. Сред изпаренията личеше теснолинейка и върху нея неподвижна вагонетка. Когато Педро Коломбо засили звука, оттам дойде остро свистене, сякаш от казан под огромно налягане изскачаше пара.

— Видяхте ли през къде сте минали, сеньор? — забеляза усмихнат Педро Коломбо, като посочи първия екран.

— Виждам, виждам — казах. — И през цялото време съм бил на мушката ви… — Спомних си каква жалка картинка съм представлявал, когато едва пълзях по пътечката на канарата.

— Да, сеньор, през цялото време. Бяхте много храбър… Но и ние бяхме готови всеки момент да ви се притечем на помощ.

Не се осмелих да попитам, какво означават другите четири изображения, пък и той не каза нищо повече. Самият факт обаче, че ми позволи да надникна в тази кабина, която беше ни повече, ни по-малко свързочният център на Ел Темпло, говореше било за пълно доверие към мен, било, най-вероятно, за моята пълна неспособност да нанеса каквато и да било вреда тук. Върнах се в стаята си, макар че никой не ме спираше да изляза извън сградата.

След около час отново чух цвиленето на конете и веднага изскочих. Пак бяха трите коня с шестте чувала и пак се появиха Агвила и Анди и без да се бавят започнаха да разтоварват. Нарамих един чувал и аз…

Едва не ме смаза. Беше тежък, прекалено тежък за човек, прекарал двайсет години от живота си сред Стайфли и хранил се почти изключително със синтхрани. Чувалът беше пълен с някакво черно брашнено вещество. Енерган?

Олюлявайки се позорно, тръгнах подир двамата братя.

Те влязоха в прохода и продължиха нататък. Ходихме към петнайсет минути, но, приведен под товара, не можах да видя почти нищо от своя път. Минахме през дълги коридори, пресякохме полутъмни зали, изкачихме протрити каменни стъпала, на места едва не пълзяхме, за да се проврем през ниски отвори. Пък и никакво желание нямах да разглеждам каквото и да било. Единственото, което жадувах, бе час по-скоро да стигнем до целта на мъчителния поход.

После пред нас се изпречи плътна метална врата без брави и ключалки. Агвила положи длан върху левия й горен ъгъл, вратата безшумно се отвори. Силна светлина ме удари в очите. Влязох, оставих чувала на пода. И едва тогава погледнах.

Намирах се в лабораторията, онази от екрана на втория монитор. Но сега пред очите ми тя бе много по-внушителна и приличаше повече на миниатюрен химически завод. Освен системата от стъклени тръбопроводи, колби и огромни сфери, в които бълбукаха веселите разноцветни течности, в края на помещението бе издълбан басейн, в който кипеше черна каша. Сребристи палети размесваха кашата, над нея изскачаха и се пукаха мехури, а от един улей в нея се изсипваше черно като въглен брашнено вещество. Под високия таван тихо бръмчаха мощни вентилационни уредби, които изсмукваха отделящите се над басейна газове.

Самата зала бе вътрешността на древен храм. От стените ни гледаха каменни и озъбени, полупроядените лица на неизвестни богове. Над входа личеше ясно дълъг фриз на разкошна перната змия. Зад стъклените сфери, осветен от играещите светлини, се издигаше огромен олтар, изписан с някакви астрономически и астрологически символи.

— Добър ден, сеньор Искров — чух нежния глас на доктор Маяпан.

Седеше пред неголям контролен пулт, наблюдавайки на електронното табло десетките мигащи лампички и осцилографи. Бе в бяла престилка.

— Е, как ви се струва нашето заводче? — посрещна ме той много горд.

— Тук ли произвеждате енергана? — попитах безсмислено, позамаян от новата картина, която ми предложи това утро в Ел Темпло и която разкриваше още една страница от голямата тайна на Двайсет и втора улица. Изглеждаше невероятно, че тук, в тази подземна лаборатория, в това „заводче“, са създадени неизброимите количества енерган, които в онзи августовски ден бяха залели Америго Сити, бяха раздрусали икономическата система на Веспучия и бяха стреснали дори шейховете от Персийския залив.

— Не, сеньор Искров — отговори доктор Маяпан, — ние само го преработваме, или по-точно — го дообработваме. Суровината иде от другаде — и посочи чувалите с черното брашно: — Гърмящият прах.

Спомних си петия монитор с тъмната галерия и вагонетката в нея. Не попитах къде е това „другаде“, но все пак не се сдържах да не задам въпроса, който не преставаше да ме тормози:

— Доктор Маяпан…

— Ах, вие не ми викате вече жрец — усмихна се с укор той. — Съжалявам, беше много приятна титла. Защото нашите древни магьосници като че са знаели повече от нас, съвременните учени… Какво ви интересува?

— Доктор Маяпан, ще бъда съвсем откровен… Вие като че ми показвате всичко… или почти всичко: къде живеете, къде произвеждате енергана, как наблюдавате външния свят. Не ви ли минава през ума, че като се върна мога да ви издам? Освен… освен ако не сте решили да ме премахнете… или да ме задържите тук…?

Зад очилата с телените рамки погледът лукаво заигра:

— Но вие сте наш приятел, сеньор Искров! И нямаме никакво намерение нито да ви унищожаваме, нито да ви задържим задълго тук. Вие сте ни нужен навън. И имаме доверие във вас. Човекът е слабо същество, докторе… Особено когато се намира в змийските ями на Конквиста, а децата му са в санаториума на Сигурността под Снежния връх…

Тогава до мен застана Агвила. Лицето му изразяваше едно величествено, бих казал дори демонично презрение.

— А ние точно това искаме от вас, Искров! Искаме като се върнете горе да говорите, да пишете, да разкажете, да обрисувате всичко, което сте видели тук, до най-малките подробности. Да възвестите на света и преди всичко на Мак Харис, че тук някъде под Скалистия масив в бившата резиденция на толтекските владетели от Втората династия, се произвежда оръжието, което ще сложи веднъж завинаги край на „Албатрос“ и на неговото господство и ще го стрие на прах, него, неговото семейство, неговите приятели, неговите заводи, танкери, пристанища, небостъргачи, неговото кралство…

Той млъкна, но във въздуха остана напрежението от безпощадните му думи.

— А ако той дойде тук? — попитах аз. — С войници, ракети и самолети?

— Никой не може да дойде тук без наше разрешение! — каза той с абсолютна самоувереност. — Никой! Никой! И ако все пак по някакво чудо тук проникне даже въоръжена до зъби армия, то…

Анди го прекъсна със своя момчешки смях:

— Моят мил брат, могъщият толтекски вожд Белия Орел пак се пали! Внимание!

Агвила се понамръщи — не му хареса шеговитата забележка на малкия брат, но веднага след това на лицето му се появиха трите детски трапчинки.

— Виждате ли, Искров, колко нахални и дръзки стават братчетата, когато не са били пердашени както трябва по време на детството им от по-големия брат?

Намеси се доктор Маяпан, не без горчивина:

— Нямаха време, уви, за пердах, нито за игри… Те нямаха детство, твърде рано се разделиха. Единият тръгна далеч на север, другият през морето, на изток, и не са се виждали години наред… Затова пък сега не престават да се боричкат за какво ли не: за правото кой да върви на опасно разузнаване из Теоктан, кой да носи по-тежките чували и дори, представете си, сеньор, за привилегията кой да бие дузпа във футболната врата…

Агвила се поусмихна:

— Бащите невинаги виждат децата си в най-вярна светлина… Аз мисля, че нашето детство беше много по-интересно от детството на милиони други момчета… Но, както и да е… Искров, елате да ви поразведа из работилницата.

Поразведе ме. Каза — работилницата, а бе най-съвършен, напълно автоматизиран завод. Разкри ми целия производствен процес, който така и си остана тайна за мен. Още в училище аз ненавиждах химичните формули и единствените, които помня, са O и H₂O, и то защото съм принуден всеки месец да плащам таксите за тях. Разбрах само че тук става преработването на Гърмящия прах в зърнестата материя, наречена енерган, способна да се разтваря във вода и да се превръща във високо октаново гориво. И още нещо ми стана ясно — за да се постигне този резултат, доктор Доминго Маяпан се е трудил цели двайсет и две години, Агвила — дванайсет, а Алехандро от своя страна е трябвало да успее да разчете йероглифите на Ел Темпло.

— Веднага след Кампо Верде — обясни Агвила, — баща ми се зае да учи химия. Дотогава беше само обикновен селянин, отглеждаше какао и царевица, а известно време работи като механик по петролните кладенци. Представяте ли си, Искров, на трийсетгодишна възраст наново да разтвориш учебниците! Той замина за Щатите без един цент в джоба и постъпи в института „Едисон“. Бях с него. Нощем работеше в една лаборатория на „Тексико-нефт“, денем учеше. Съсипваше се. Живеехме в една малка стая в покрайнините на Далас, готвехме на котлон, най-често нахут, и сега не мога да понасям миризмата му. Исках да му помогна, той не разрешаваше. От мен чакаше само отличия в училищния ми бележник, и аз, послушен син, давах му ги. Давах му ги, но само аз си зная как… особено през първите години, когато неотстъпно ме преследваха картините на Кампо Верде… Нощем ги сънувах, по-страшни от пиянски делириуми, кошмари, които разкъсваха мозъка ми; денем ги виждах в училище по-живи от действителни, когато децата се хвалеха с майките си и излизаха с тях на разходка…

Кампо Верде!… Пак това Зелено Поле…

Агвила продължи:

— Поуспокоих се чак когато станах на шестнайсет, а татко бе вече дипломиран химик и ръководеше лабораторията на „Албатрос“ в Америго Сити…

— А Анди?

— За него се грижеше Педро Коломбо. Известно време той прекара тук, а когато поотрасна, замина за Острова, където се насочи към езиците, историята, археологията, това бе неизбежно… както бе неизбежно, че аз ще стана химик. За четири години взе две университетски дипломи. Способно ми е братлето. Само, че заедно с дипломите се върна и с натъпкана от политиката глава: Маркс, Ленин и прочее. Ония островитяни не си губят времето…

— Нямаше да навреди и ти да беше прекарал няколко месеца там — обади се Анди.

— Моето място е тук — отсече Агвила и продължи: — И докато Анди зубреше санскритски, древноеврейски, арабски, китайски и не знам още какви езици, аз и баща ми напуснахме Далас и заживяхме в Америго Сити. Там доктор Маяпан успя да постъпи в лабораторията на „Албатрос“ и там откри формулата.

Със същия онзи безкрайно нежен бащински жест, с който предната вечер ми бе представил синовете си, доктор Маяпан прегърна Агвила и му разчорли златната грива:

— Моето бяло орле пак скромничи. Формулата откри той, не аз. Аз само подготвих работата, синтезирах реагента за обогатяването на Гърмящия прах. Цели пет години се блъскахме с доктор Бруно Зингер, направихме три хиляди сто двайсет и пет експеримента, всички записани в дневника…

— … който своевременно е изчезнал от секретния сейф на Мак Харис с шифър на ключалката 77 77 22 — припомних аз.

— Да, така беше, сеньор Искров — подхвана доктор Маяпан, връщайки се мислено към ония дни. — Ето го… — Извади изпод купа книги няколко дебели тетрадки с избелели корици. — Цялото си свободно време посвещавахме на Гърмящия прах. Оставахме в събота, в неделя, на празници, на Нова година дори, толкова бяхме погълнати от фантастичната задача… Бяхме много близо до решението, но то все не идваше и не идваше…

— Не ви ли пречеше Мак Харис?

— Той имаше голямо доверие в Бруно Зингер. Пък и нищо не разбираше от химия. Той смяташе, че търсим нови пътища за синтезирането на въглеводородите… Впрочем, това не беше много далеч от истината.

— А с какво се занимаваше през това време Агвила? — не преставах да задавам своите въпроси аз.

— Следваше в химическия институт на Америго Сити. Но това, разбира се, беше недостатъчно, и през последните две години с него се зае лично Бруно Зингер, който беше най-големият химик на нашето време… И това също влиза в сметките ми с Мак Харис.

— И когато най-после открихте формулата, вие се „самоубихте“.

— „Самоубих се“. Намерихме край Рио Анчо един полуразложен труп, един от ония многобройни трупове на стайфлитозни, знаете колко бързо поразява вирусът на стайфлита, облякохме го в моите дрехи, дадохме му моите документи и го хвърлихме в реката. Боже мой, спомням си каква вечер бе тогава! Навън Стайфли душеше, всичко живо се бе изпокрило в домовете си, а в лабораторията на „Албатрос“ бяхме останали само тримата: Бруно, Агвила и аз. И когато от тръбичката потекоха първите капки енерган, ние заплакахме, честна дума, сеньор Искров, заплакахме. Само Агвила не плака, той никога не плаче. Плака само веднъж, тогава, в Кампо Верде… А онази вечер в лабораторията беше впил маслинените си очи в десетте грама зеленикава течност в епруветката и сякаш заклинаше: „Пази се, Мак Харис, твоят час е вече настъпил…“

— И, разбира се, сбърках — въздъхна Агвила. — Защото часът на Мак Харис щеше да настъпи дванайсет години по-късно. Цели дълги дванайсет години… До втори август.

— Защо са ви били нужни толкова години? — попитах, увлечен от разказа за голямата тайна.

— Защото с десет грама гориво не можеш да повалиш Мак Харис — отвърна Агвила. — Той сам произвежда стотици милиони тона нефт и диктува волята си на милиони хора. Необходимо ни беше да организираме масово производство на енерган, а ние нямахме понятие откъде да вземем Гърмящ прах.

— Но нали тъкмо от него бяхте добили първите десет грама енерган? — недоумявах аз.

— Стоп! — провикна се Анди. — Встъпваме в нова тема, а тя е за десет телевизионни серии, тъкмо за твоя приятел Джони Салуд. Разказвам я срещу… един символичен долар.

— Дадено! — казах.

Над вратата на лабораторията замига жълтеникава светлина, от високоговорителя дойде гласът на Педро Коломбо:

— Тук съм.

Агвила веднага положи ръка върху горния ъгъл на врата, тя се отвори.

— Ние тук се разприказвахме — каза той, — а конете вън чакат. Да вървим!