Хаим Оливер
Енерган 22 (12) (Роман за едно фантастично приключение)

2. Енерган

В къщи ме чакаше Клара, свежа, подмладена, шетаща сред широко отворените прозорци на стаите. Прегърна ме, заведе ме в кабинета. Върху писалището ми лежаха стотина броя на „Утринна заря“, а в отвореното барче личеше цяла батарея от всевъзможни бутилки с лъскави и отдавна невиждани етикети на натурални напитки — цяло състояние. Все тъй усмихната, тя ми показа хладилника: бе претъпкан догоре с храни — меса, сиренета, сладкиши, салати — също натурални, храни, които си позволяваха само Ъперите.

— Това е от петстотинте долара — каза тя. — Пратих малко и на децата.

— Някой да се е обаждал? — попитах.

— Да, преди малко, Джони Салуд от телевизията. Каза да му позвъниш непременно и веднага. За някакъв договор… Обадиха се и други, непознати. Питат колко истина има във втората част на повестта ти. За нея съобщиха и по радиото, похвалиха я, а одеве по телевизията говори Дон Ростовски, онзи, мустакатият литературен критик, дето обикновено ругае новите книги. Каза, че отдавна не е излизала такава хубава повест като „Енергана“. Най-много говори за силното ти въображение. Каза, че фантастичният жанр напоследък линеел и че ти си му бил впръснал нови жизнени сокове…

Слушах и недоверчиво клатех глава. Още не излязла, повестта е в ръцете на критиците, за да я рецензират! Това не беше нормално. Но видях в тъй хваленото ми въображение стъкленото око и разбрах: Мак Харис. Той имаше пипала навсякъде, включително в телевизията и радиото, а той искаше на всяка цена да внуши на читателите ми, че историята с енергана е чиста измислица. Не, Мак Харис съвсем не беше тъй самоуверен, колкото се стараеше да изглежда преди час. „Скоро ще разберем всичко. Нашият приятел Командора вече е надушил нещичко“. Очевидно нашият приятел Командора не беше надушил нищичко.

Играейки обаче ролята, която ми бе отредена, аз звъннах на ТВ станция „Америго 2“ и потърсих Джони Салуд.

С Джони Салуд бяхме на времето във вестника и тракахме репортажите си в една стая, но той своевременно бе усетил накъде духа вятърът, измъкна се от редакцията, стана ТВ репортьор, по-късно режисьор и сценарист, а сега бе един от най-влиятелните продуценти в „Америго 2“. Занимаваше се със сензационни сериали, които пускаше седмица след седмица от три години насам и които го правеха една от най-популярните личности в страната.

Като чу гласа ми, започна бързо като картечница:

— Теди, салуд^[1]! Къде си се заврял? Ние тук в студията четем съчинението ти и си казваме, каква хубава поредица става от него, бомба, десет серии, изщракваме ги за няколко седмици, а през това време ти си изцеждаш мозъка и пращаш още… Какво ще кажеш?

В отговор измънках неопределено. Той продължи:

— Можеш дори да участвуваш и ти като разказвач, а ако те бива, и като изпълнител на собствената си роля. Малко грим върху физиономията ти — и готово! И пет хиляди на серия. Джони Салуд не е скръндза, знаеш това, а за старите си приятели и колеги е много щедър дори. От тебе искам само едно: да презреш всякакви други… предложения, защото тикварите само това и чакат, да им падне някой гениален хапльо като тебе, да го изстискат като лимон и след това с ритник по дирника да го пратят в кофите за смет зад студиите.

Едва успях да се вмъкна в една от паузите му:

— Джони, ти ме изненадваш, трябва да си помисля, никога не съм писал сценарии…

— Разбирам те, разбирам те, не ти се изпуска такава златна мина. Аз също бих постъпил като тебе… Е, добре, ще кача на седем хиляди и нито цент повече, иначе твоят стар Джони Салуд ще фалира, ха-ха-ха! Е, хайде, чакам те да дойдеш да полеем договорчето. Имам френски коняк. Натурален. Салуд!

Предложението ме зарадва и едновременно обезпокои: какво цели Мак Харис с тази мана небесна, с която ме обсипваше от своя сто и десети етаж?

Ала какво значение имаха моите колебания и съмнения? По дяволите Мак Харис! Клара, дай да обядваме!

Обядвахме пържоли, вино, кафе — всичко натурално! В това рядко приятно занимание ни завари Панчо.

— Аха, ето с какво се тъпчат преуспелите журналисти! — започна той с привичната си лековатост, но усетих зад нея загриженост. Предложих му да хапне с нас, той отказа. — Слушай — каза той, — няма ли да поизмиеш колата? Виж какво време е навън! — И ми даде знак да го последвам на двора.

Дъждът спираше, въпреки това взех четката и затърках колата. Панчо пък пусна радиото — зазвучаха елегичните звуци на новия моден танц „Стайфли, бейби, не ме целувай по устата, не ми усуквай врата…“ Едва сега Панчо зашептя:

— Дойдоха.

— Кои?

— Хората на Санто.

Санто — Светеца — тъй народът наричаше Командора. Панчо засили радиото.

— И какво? — попитах.

— Искаха да видят дали имам нещо за „Енерган компани“, потършуваха и си отидоха… с пръст в устата… — Той се поухили, но изведнъж пак стана сериозен: — Но защо тъй бе, Теди? Нали всичко е твоя измислица?

В отговор аз извадих чека от джоба си и го развях под носа му. Той свирна:

— Петдесет хилядарки? Никога не съм виждал такава цифра върху паричен знак.

— Десет са за тебе — казах. — Нали обещах…

— Ах, да, позлатяването — промърмори той мрачно. В този момент в песента, която идеше от вътрешността на колата, се намеси мъжки глас. Панчо завъртя бутона наляво-надясно, гласът не изчезваше, обратно — той постепенно надделя над музиката и с властна тържественост заговори. Ослушахме се. Гласът бавно и разчленено съобщаваше:

— Тук радио Динамитеро! Тук радио Динамитеро! Важно съобщение!

Това не беше кой знае каква новост. Радио Динамитеро се обаждаше доста често и обикновено когато Ел Капитан и Червената Олга готвеха нов удар. Новост беше гласът: за първи път чувах този топъл мек баритон с вълнуващи тонове в него. Знаех, че в момента, затаили дъх, милиони хора във Веспучия дебнат всяка дума на говорителя.

— Внимание! — каза той. — Съобщаваме, че днес от дванайсет часа във всички павилиони за цигари и тютюн, във всички вестникарски будки и във всички магазини за синтаромати ще се продава енерган на зърна. На всички ви е добре известно какво означава енерганът от прочутата повест на Теодоро Искров, напечатана във вестник „Утринна заря“. От енергана можете да получите гориво за колите си, за вашите радиатори, за вашите мотори, за самолетите, за заводите… Цена десет цента на зърно, което се равнява на десет цента на литър високо октаново гориво. Внимание, повтаряме! Съобщаваме, че днес от дванайсет часа във всички павилиони…

— Чуваш ли? — прошепна Панчо, ококорил очи.

— Чух — отговорих аз. И си представих накълцаното лице на Мак Харис. Какво ли прави той сега?

Преди още топлият баритон да замлъкне, от съседните къщи и дворове наизскочиха хора и отначало колебливо, после по-решително се отправиха към ъгловатата вестникарска будка. Последвахме ги. Пред будката опашката беше вече десетметрова, тя растеше със секунди и скоро достигна кръстовището на пристанищния булевард. Продавачът беше познатият ми от години Маестро. Седеше си той зад прозорчето и с поуплашени, но бързи движения подаваше на купувачите миниатюрни пликчета, като прибираше за всяко пликче десет долара.

— Следващият! — подвикваше той. — Следващият! Десет долара за сто парчета! Пригответе точни пари, че нямам дребни за връщане! И моля, маестро, не се блъскайте, има за всички!

Отначало хората купуваха само по едно пликче, отваряха го веднага, за да погледат чудодейните зеленикави зрънца и притичваха до домовете си, където, естествено, правеха пробата с водата. След което бързо се връщаха към опашката, възбудени, и разправяха на всеослушание, че всичко, което Теодоро Искров е написал във вестника, е чиста и свята истина, че, разтворени в обикновена вода, тия зърна стават на бензин, че с този бензин работи двигателят на колата и помпата в двора, че събрах всички пари, които имах в къщи и сега ще накупя колкото мога от този енерган, а другите протестираха и викаха, че това не е честно, нека има и за другите, какво ще стане, ако всички пълнят джобовете си с енерган…

И никой не правеше рекламации. Никой!

Енерганът беше от моя енерган!

Панчо също искаше да си купи няколко пликчета, но аз го завлякох нататък, към булеварда, при павилионите край пристанището. Тук тълпата беше още по-голяма. Хората, узнали вече, че енерганът не е фалшификат, а действително оня, от повестта на Теодоро Искров, купуваха по десет, по двайсет пликчета, пълнеха джобовете си с тях и с весел смях притичваха под лекия дъжд към домовете си, пускаха колите и се отправяха към планината. Улиците се задръстваха.

Навсякъде край павилионите и будките, където се тълпяха купувачи на енерган, се въртяха полицаи, но очевидно не знаеха какво да предприемат. Те нямаха никакви заповеди за такива случаи, пък и поведението на хората беше съвсем прилично — не псуваха Княза, не вдигаха антиправителствени лозунги, не буйствуваха, някои даже не на шега предлагаха да се прати благодарствено послание до Ъперите за тяхната народополезна инициатива да се достави на бедния народ тъй симпатичният енерган…

Върнахме се към будката на Маестро — опашката не намаляваше. Тогава аз нахално се проврях пред всички и пъхнах глава в прозорчето.

— Маестро — заговорих бързо, — откъде си взел енергана?

— О, маестро Искров! — възкликна той. — Как се радвам да ви видя. Такова чудо не съм срещал в живота си… благодарение на вас…

— Откъде си взел енергана? — повторих настойчиво аз.

— Той сам дойде тук — засмя се старият продавач. — Нали знаете?

— Че как тъй — сам? — продължих аз, усещайки как опашката започва да се вълнува зад мен.

— Много просто, маестро Искров. По пощата, днес сутринта. Малък пакет с писмо. Ето го.

Грабнах писмото. Беше обикновен бял лист с напечатан на пишеща машина текст:

„Уважаеми господине,

Фирмата «Енерган компани» ви изпраща за продажба на консигнационни начала 5 килограма енерган, известното ви вече от вестник «Утринна заря» зърнесто вещество, от което се получава високо октаново гориво за двигатели с вътрешно горене, както и за всевъзможни други цели. Цената на едро е 70 цента на грам, на дребно — 1 долар. Един грам енерган съдържа десет зърна; едно зърно, разтворено във вода, дава един литър гориво. По своята калоричност енерганът е…“

Не успях да дочета писмото — откъм опашката се надигна възторжен вик:

— Та това е Теодоро Искров!

— Теди Искров! — подхванаха други. — Те-ди Ис-кров!

След миг цялата опашка ентусиазирано крещеше моето име, а след още един миг към мен се нахвърлиха десетки хора, вдигнаха ме на ръце и скандирайки „Те-ди, Те-ди!“, ме понесоха в буен индиански танц около будката, в която седеше Маестро и продаваше енерган.