Хаим Оливер
Енерган 22 (36) (Роман за едно фантастично приключение)

8. Една протегната десница

Навън се стъмни. В палатката стана още по-мрачно. Аз мълчах, все още под впечатлението на динамитизирания Динамитеро. Ел Капитан леко пъшкаше — болките отново го сграбчваха. Дъг запали една слаба електрическа крушка.

— Работим с енерган — не без ирония обясни Червената Олга. Тя включи телевизора. — Да видим дали светът говори за нас.

Светът говореше само за нас. Всички канали предаваха съобщения и коментари за моето отвличане. Тази новина затъмняваше дори заплахата на Съюзниците, че „ще помогнат“ на страната, ако Княза не вземе бързи мерки за укротяване на своя неразумен народ. Сензацията се раздуваше и от допълнителното обстоятелство, че след сполучливата си операция над Конрадо Мак Харис професор Моралес не скри от журналистите задачата, с която според него съм бил изпратен в Ел Темпло, а именно — използуването на енергана само за мирни цели. Командора също без всякакви задръжки разпространяваше, че с моето „престъпно отвличане“ Динамитеросите фактически осуетявали възможността за бързо нормализиране на положението във Веспучия и за изтеглянето на Съюзническия флот от залива на Америго Сити.

Малкият екран показваше нашествениците: гигантския самолетоносач с готовите за излитане бомбардировачи, крайцерите, подводниците, ракетоносачите — една грозна флота, способна за часове да превърне страната в пепелище. Ала главнокомандуващият съюзническите сили успокояваше населението, като го уверяваше, че ракетите и самолетите са тук само за да респектират враговете на Пакта, които под прикритието на енергана се стремят да предизвикат хаос в страната. И недвусмислено предупреждаваше Ел Темпло и неговите привърженици, че ако е нужно, Пакта ще пусне в ход и по-сериозни средства, за да смаже какъвто и да е опит за откъсване на Веспучия от братското семейство на Съюзниците и за пресъединяването й към Острова.

Червената Олга загаси телевизора. Ел Капитан каза:

— Да, крайно време е да се намесим… докато не е станало късно. Докато не са хвърлили ядрените си ракети… Пред тях ние сме безпомощни.

Той сгърчи болезнено лице. Червената Олга побърза да вкара във вените му успокоителната наркоза. Друго навярно не помагаше. След минута той бе отново в състояние да говори, но, както при първата инжекция, с помътнели очи и безцветен глас:

— … Наложително е… наложително е час по-скоро да се срещнем с вожда на Ел Темпло… Трябва да уговорим по-нататъшната си обща стратегия и тактика, да координираме нашите действия срещу тиранията и чуждите завоеватели… А с божията помощ в Ел Темпло ще ни заведете вие, амиго Искров.

В гърдите ми заклокочи див смях. Прехапах устни до кръв — да не се изкикотя. Всички гледаха в мен. А аз не издавах звук, мислейки, че съдбата е стоварила върху плещите ми прекалено тежко бреме, което не съм в състояние да понеса. В зелените очи на Червената Олга прочетох насмешка, същата, с която ме дари, когато ми прилоша. Но тогава аз повърнах, защото видях парчетата кървав мозък върху камъка, а всички тези тук, начело с Ел Капитан, си въобразяваха, че със стотина Динамитероси-самоубийци ще разгромят Съюзническия флот! Те бяха глупци. Или луди. Или провокатори… А аз нямах право да свързвам Агвила нито с глупци, нито с луди, нито с провокатори.

— Господа — казах, — седем денонощия бях в Конквиста и седем денонощия Командора изискваше от мен да го заведа в Ел Темпло. Погледнете лицето ми, то още носи белезите от любезното третиране на Светеца… Аз не зная, просто не зная къде се намира Ел Темпло. Повярвайте ми, така е.

— Вярваме ви, амиго Искров — отвърна веднага Ел Капитан, — но вие можете да ни устроите поне среща с тях.

— Такава среща можете да си устроите сами. Призовете Ел Темпло по радиото. Ще ви чуе.

— За да ни чуят и враговете?

Червената Олга запали цигара, смукна дълбоко ароматичния дим и едва тогава, сякаш между другото, небрежно забеляза:

— А ако им позвъните? На 77 77 22? Направо оттук?

Дълго не реагирах, втренчил поглед в сините кръгчета, които красивата уста изпускаше към тавана.

— Знаете номера? — казах, по-скоро като констатация.

— Имаме хора навсякъде. В Конквиста също.

И без да добави нищо повече, завъртя шайбата на радиофона. Отговорът дойде веднага, усилен от високоговорителя:

— Тук „Енерган компани“.

Сърцето ми лудешки затуптя: бе топлият баритон на Агвила, придружен от нещо като плясък на вълни.

Червената Олга пуфна облаче дим в слушалката и едва тогава изрече:

— Тук е щабът на Динамитеросите. Говори Червената Олга.

— Охо! — дойде отсреща весело възклицание. — Каква чест!

— А с кого имам честта да говоря аз? — попита тя не без чисто женско кокетство.

— С Агвила Маяпан.

Тя пак пуфна дим в слушалката, сякаш на другия край на връзката можеха да усетят аромата му, и продължи с ония подлудяващи дрезгавини в гласа си:

— С онова мило момченце от филма за Кампо Верде?

— Успели сте да го видите? — Агвила бе явно зарадван: суетата на кинооператора!

— Имаме го записан в касета и го пускахме вече тъкмо три пъти. Пред всички наши братя. Потресаващ е. Според мен онова, което искате от Мак Харис като възмездие, е недостатъчно.

Мълчание. Отсреща към плясъка на вълните се добави и бумтенето на мотор. После Агвила отново се обади, вече без веселите интонации:

— Сеньора Олга…

— Наричайте ме сестра Олга.

— Цяло удоволствие е да бъдеш брат на жена като вас. Сестра Олга, при вас ли е Теодоро Искров?

— Разбира се. Тук, до мен. От два часа. Къде другаде би могъл да бъде? Той желае да ви съобщи нещо важно.

Тя ми подаде слушалката. Нямах сили да не я взема.

— Ало!… — прошепнах развълнувано. — Ало, Агвила, здравейте!

— Привет, Теди! — За първи път ми казваше Теди. — Отдавна чакаме да се обадите. Как сте?

— Държа се.

— Цял?

— Засега поне.

— Чакахме ви и в Тупаку. Боско…

— Така и предполагах. Но ме прибраха тук. Без мое съгласие, макар че тук домакините полагат похвални грижи за мен.

— Не може и да бъде иначе… Теди, преди да продължим, искам да ви предам от името на всички ваши приятели тук, че при завръщането си в Америго Сити вие бяхте великолепен. Особено на пресконференцията. Видяхме и чухме всичко. Вие надминахте нашите очаквания. Вие, Теди, далеч вече не сте марионетка, вие сте… сега вие сам сте кукловод.

Топла вълна на радостно удовлетворение ме обля от глава до пети. Това бе най-хубавата похвала, която бях получавал през живота си. Казах:

— Понаучих се да отличавам хората от куклите. Благодарение на вас.

Той тихичко и многозначително се засмя:

— Щом е тъй, Теди, какви са хората, които стоят до вас в този момент? Ел Капитан, Червената сеньорита, кой още друг?

Не отговорих веднага. Погледът ми се плъзна върху изпитото, измъчено и вдъхновено лице на Ел Капитан, върху чипия нос на Дъг Касиди, върху усмихнато пушещата „червена сеньорита“. Да, какви са те? Глупци, луди, провокатори? Или някаква нова порода хора, непознати бойци на свободата, нравствени мутанти на бъдещето? Те също чакаха моя отговор.

— Трудно е да се определи, Агвила — отвърнах, и това бе вярно. — Но в някои отношения си приличате.

Това също беше вярно, особено що се отнася до Агвила и Ел Капитан. Макар и коренно различни по външност, характер и интелект, в тях имаше някои общи черти, което ги сродяваше: фанатизмът на пророците, желязната воля на родените водачи, човечността и жестокостта на обичащите…

— Защо ви прибраха? — попита Агвила.

— За да им устроя среща с вас.

— С каква цел?

— Съгласуване на обща стратегия и тактика в борбата срещу Мак Харис, Командора и Пакта.

— Съблазнителни цели. А ако не се съгласим на такава среща?

Представих си благородната осанка на Агвила, когато произнасяше тия думи.

Червената Олга издърпа слушалката от ръката ми и заговори, подсилвайки ония дрезгавини в гласа си:

— Агвила Бланка, амиго, не се тревожете за вашия приятел. Ние нямаме никакво намерение да го динамитизираме. Динамита ние пазим само за тираните… А за срещата вие ще се съгласите. Тогава впрочем и ще ви предадем Теодоро Искров. Жив, здрав и цял.

Едва ли можеше да има по-деликатен и недвусмислен намек за заплаха и шантаж от този. Представих си как Агвила се съветва с доктор Маяпан и с Анди. Виждах бащата да клати скептично глава, а Анди да шепти: „Защо да не разберем какво искат тия откачени терористи? Те също представляват едно обществено явление, а ние не бива да пренебрегваме нищо от този род, колкото и да не ни харесва. Освен това Теди е техен заложник. Нали чухте: ще ни го предадат, когато се срещнем с тях. Нима ще го оставим в ръцете им? Те са в състояние да го взривят“.

Топлият баритон пак прозвуча и пак с веселите нотки:

— Така да бъде, гуапа роха^[1]… Теди, чувате ли ме?

Поех слушалката:

— Да, чувам ви.

— Теди, можете ли утре при изгрев-слънце да бъдете на шосето, онова, по което първият път, след раздялата с Ел Гранде, карахте джипа? Мисля, че се сещате.

— Да, разбира се — Шосето, по което карах джипа след раздялата с Ел Гранде в Тупаку, бе оня изровен път край рекичката, който водеше към Пуебло Ел Сол. — Къде по-точно?

— В горната му част. Безразлично на кой километър.

Попитах с поглед Ел Капитан. Той пък се обърна към Червената Олга. Тя кимна.

— О кей, Агвила — казах.

— Кой ще бъде с тебе?

Ел Капитан посочи с глава Червената Олга. Отговорих:

— Ла гуапа роха.

— Но без динамит! — засмя се Агвила.

— Тя е по-опасна и от сто тона динамит!

— Ще се справим! — каза той. — Енерганът е по-силен от динамита. До утре.

Изщракването на вилката прекъсна ехото от плясъка на вълните.

— Е, прекрасно! — каза Ел Капитан. — Благодаря ви, Искров. А сега е време да вечеряме. Вие, както разбирам, по вина на брат Касиди не сте успели да получите полагаемия ви се в самолета обяд. Олга, скъпа, разпореди се!

Докато вечеряхме, Червената Олга седеше до мен и сякаш излъчваше магнетични флуиди, които нито ми позволиха да се нахраня както трябва, нито да следя философските тиради на Ел Капитан за диктатурата, тероризма и страха в съвременното общество, нито по-късно да спя.

В три часа сутринта от кошмарната дрямка ме изтръгна Дъг Касиди.

Изминахме в пълен мрак пътя сред кактусите и се озовахме на площадката, където вече бръмчеше хеликоптерът.

Там чакаше и Червената Олга. Бе облечена в черен панталон и черен пуловер с везано двойно кръстче на гърдите, и двата плътно очертаващи съвършеното й тяло. Между белите си зъби стискаше златното цигаре. На небосвода горяха звездите и в тяхната мигаща светлина тя бе омайна като космоса — до задъхване.

Тръгнахме.