Хаим Оливер
Енерган 22 (11) (Роман за едно фантастично приключение)

1. Бурята

Тя се разрази в петък сутринта.

Усетих я още предната вечер, въпреки кислорода в стаята, въпреки херметично затворените прозорци. От минута на минута ставаше все по-задушно; навън Стайфли се превръщаше в непрогледен пласт от кални газове; от далеч, иззад планините, към сто и десетия етаж, където се намирах, долитаха задавени гръмотевични удари.

— Ще има буря — казах на стенографката.

— Ох, дано, дано! — въздъхна тя. — Че в къщи вече нямаме никакви кислородни патрони.

Над Америго Сити ветрове духаха рядко и това бе едно от допълнителните му нещастия. И когато понякога над града се разразяваше ураган, всички го посрещаха с радост и облекчение. Наистина вятърът вдигаше някой и друг покрив, убиваше тук-таме някой старик или куче, затова пък отпъждаше навън към океана Стайфли, омиташе улиците от отровните газове, дъждовете измиваха къщите от зеленикаво-виолетовата каша, а атмосферата се изпълваше с прозрачен, озониран въздух. И тогава ураганите напълно заслужаваха гальовните имена, с които ги окичваха.

Още не знаех как ще бъде наречена новата буря, която се задаваше откъм планините, тъй като от понеделник, когато Мак Харис ме бе затворил тук, аз нямах никаква възможност да контактувам с външния свят — ни радио, ни телевизор, ни телефон. Затова пък разполагах с най-прекрасните условия за работа, каквито някога съм имал: две стенографки, диктофон, изрядна документация. И натурална храна: телешко месо, пшеничен хляб, вино от грозде, коняк от Франция. И кафе, много кафе, защото диктувах почти непрекъснато, от ранно утро до късна нощ, а в промеждутъците прочитах написаното и го коригирах.

Спазвах указанията на Мак Харис, в повестта ми да няма никакви намеци за реални събития. Това не бе трудно, тъй като аз действително нямах — с изключение на последния радиофонен разговор със стария жрец — допълнителен жизнен материал. Надявах се, че Белия Орел не ми е звънил и благодарях на боговете, че своевременно бях скрил останалия в къщи енерган: Мак Харис бе в състояние да извърши обиск в дома ми.

Диктувах бързо и без задръжки, като давах простор на въображението си, използувайки като основа на „художествената правда“ данните, които намирах в изобилие в документацията на „Албатрос“. През тия няколко дни така издълбоко се запознах с историята на петролната промишленост, с нейните пионери, които покриха хиляди квадратни километри с петролни кладенци, обгърнаха света с мрежи от петролопроводи, рафинерии, химически заводи и бензиностанции, така обширно проучих безкрайните войни, които нефтът пораждаше и поражда, енергийната криза, която душеше цивилизацията, мрачните перспективи, които се очертаваха пред човечеството, че без съмнение можех да стана завеждащ отдел „Енергийни проблеми“, в който и да е вестник или списание.

Узнах например, че светът (Западния, за Изтока, включително Острова, нямах никакви цифри — отдавна вече не разполагахме с точна информация за живота оттатък) консумира три милиарда тона нефт във форма на гориво, химически продукти, синтхрани, синтстоки и че от тези три милиарда — седемстотин милиона тона произвежда моята мила родина под егидата на небезизвестната компания „Албатрос“, ръководена от мистър Едуардо Мак Харис. Набързо пресметнато, това се равняваше на около седемдесет хиляди тона сухо зърнесто вещество енерган — тоест, обема на един среден товарен кораб. Имаше ли жрецът седемдесет хиляди тона енерган?

Научих още, че в петролната промишленост пряко или косвено са заети деветдесет милиона човека, от които само в нашата страна към осем милиона. И още — че петролните резерви бързо се изчерпват, че цените на нефта и нефтените изделия, в това число и на хранителните белтъчини, растат с главоломна бързина.

С голям интерес прочетох историята на концентрирането на малките петролни компании в ръцете на „Албатрос“ и за начина, по който желязната ръка (в действителност алуминиева) на Макс Харис ръководи своето стопанство.

Не по-малко любопитни бяха перипетиите на неумолимата битка, която Мак Харис водеше срещу опитите на западногерманската фирма „Рур Атом“ да построи ядрени електроцентрали във Веспучия, под лозунга „Не искаме Хирошима!“. Битката продължаваше и изходът й бе неясен.

В документацията имаше цял раздел за петролните магнати — очевидно преукрасени или направо фалшифицирани биографии на нефтените акули. Тъкмо този раздел използувах най-безцеремонно, като от своя страна дорисувах нови митически създания — героични менажери на нашата икономика, доблестни народни ръководители, минали през огън и пламък, някои оставили кожите си в жаравата, докато създадат нашето образцово княжество, в което всички ядат до насита… Разбира се, пазех се да не премина в пародиране, защото всичките ми усилия можеха да отидат по дяволите заедно с петдесетте хиляди долара…

Както бе уговорено, в четвъртък вечерта дойде Лино Батали, за да прибере последните страници.

— Теди, доволен ли си? — попита той.

— Ще прочетеш, ще видиш. Мисля, че не е лошо.

— Дано, дано… Е, лека нощ. Утре ще узнаеш резултата.

— Лека нощ, Лино. И благодаря ти.

Стенографката събра моливите си и също се отиде.

Останах сам. Беше последната ми нощ тук. Утре, когато вестникът излезе, аз ще се прибера в къщи с петдесет хиляди в джоба, с тон енерган в скривалищата и с обещание за нови материали от страна на малкия жрец…

А какво ще стане по-нататък — господ да ми е на помощ!

Събудиха ме гръмотевиците.

Станах. Светкавиците като че пронизваха Стайфли до самия прозорец. Вятърът диво виеше, стремително се спускаше към долните му пластове, грабваше ги, завъртваше ги в гигантски вихри, извисяваше ги до небето и ги отнасяше към залива, където ги захвърляше, за да доизмърси беснеещите океански вълни. Над къщите хвърчаха тенекиени фирми, керемиди, клони, вестници, шапки, всевъзможни боклуци и някакви жалки птици. И въздухът вече видимо се прочистваше, и слънцето се показваше иззад океана, много по-ясно от друг път.

После ливна дъждът — истински порой. За секунди улиците се превърнаха в реки, в които нетърпеливи дечурлига излязоха да джапат. Без маски.

Застанал пред прозореца, дълго наблюдавах тази чудесна картина на обновяващия се живот. И не усетих, когато в стаята влезе Мак Харис.

— Искров — чух гласа му.

Обърнах се: той стоеше зад мен със снопче вестници в ръка.

— Вие сте свободен — каза той без предисловия със своя властен, нетърпящ възражение маниер. — Можете да си вървите. Повестта ви излезе. Вие имате талант. Бих искал да станете мой постоянен сътрудник. Аз имам нужда от хора като вас. В рекламния ми отдел. Или още по-добре — като литературен съветник в моя секретариат. Аз отдавна имам една идея, но все не ми остава време да я реализирам… Става дума за моята биография. Какви ли не глупости са писали във вестниците за мен! Звяр някакъв, човекоядец, детеубиец… Или пък гениален менажер… — Той се засмя с изкуствените си равни бели зъби зад кървавата маса на спечената буза. — А аз съм човек, обикновен човек, който обаче е имал щастието да отдаде силите си за добруването на своя народ, да води големи сражения за преуспяването на родината… Ще ви дам материал, много материал, интересен, не като вашия енерган, и вие ще пишете. Какво ще кажете?

Въпросът също беше заповед, която чакаше положителен отговор.

Един от най-мощните хора на земята беше толкова суетен и тщеславен, колкото продавачката на ъгловия магазин, която си боядисваше косата и рисуваше лицето, преди да излезе на среща със своето приятелче…

Казах:

— Много съм поласкан, мистър Харис, но не зная дали ще се справя.

— Помислете и ми отговорете. До два-три дни. Що се отнася до възнаграждението ви, аз не се скъпя за моите близки сътрудници.

При тия думи той извади чековата си книжка, надраска някаква цифра и остави чека на масата, заедно с един брой на „Утринна заря“.

— Ето и обещаното… — Той протегна металната си десница, стъкленото му око се впи в мен като свредел: — И надявам се, вие също ще удържите вашето обещание. Помните, нали? Мълчание и само мълчание!

Кимнах, стиснах твърдите му алуминиеви пръсти, прибрах чека и вестника и едва тогава попитах:

— Мистър Мак Харис, бих желал да ви задам един въпрос.

— Говорете!

— Какво всъщност се оказа енерганът? Имам предвид зърнестата материя?

За миг той сведе клепачи — очевидно не бе много уверен в достоверността на своя отговор:

— Хм… Енерганът… Много ловко изфабрикуван концентрат от смес на въглеводороди под огромно налягане и висока температура… Навярно би могъл да бъде получен във всяка голяма лаборатория. Тия дни ще разберем по-точно, с него се занимава лично доктор Бруно Зингер. Още отсега обаче е ясно, че изработването му, дори в минимални количества, изисква продължителни усилия и огромни средства и в последна сметка би струвал хиляди пъти по-скъпо от обикновения бензин. Абсолютно негоден за промишлено производство и поради това съвсем неподходящ за пазарни цели, немислим дори…

— А успяхте ли да откриете кой стои зад предполагаемата фирма „Енерган компани“ и зад Индиосите, които се занимаваха с неговото опаковане и продажба?

Той поизкриви устни — това бе неговият начин да се усмихва иронично:

— Господин Искров, вие сте проницателен човек. Нима не се сещате какво може да се крие зад цялата евтина фасада на вашия Бял Орел? „Рур Атом“. Предупреждение. Да престана да се противопоставям на проектите им да изградят атомни централи в родината ни. Само те могат да си позволят свръхскъпия лукс да хвърлят милиони, за да изфабрикуват стотина грама енерган… Така е, господин Искров, удар по моя обществен престиж, напомняне да не се бъркам в интересите на новите атомни империи… Но рурските наследници на есесовците бъркат. Аз не съм от категорията на сукалчетата от Белгия, които мокрят гащи при първото заплашително махане на урановата пръчка. Едуардо Мак Харис е човек със здрави нерви и той няма намерение да позволи на бившите нацисти да превърнат неговата скъпа родина в нова Хирошима… — И сякаш отгатнал мислите ми, той погледна през прозореца, зад който бушуваше ураганът, и добави: — Що се отнася до неприятния Стайфли, виждате ли? Един ветрец — и от него не остава следа.

— А не мислите ли, мистър Мак Харис, че енерганът може да е бил пратен откъм Арабския полуостров?

— Не мисля. Наистина, шейхът Бен Имам има достатъчно средства да произведе шепа енерган, но защо би направил това? За да удари по акциите ми? С това той рано или късно би подронил и собственото си петролно шейхство… Освен това ние сме се споразумели да не си пречим… Джентълменско споразумение… Макар че шейхчетата трудно усвояват джентълменските маниери…

— А може би Острова? — подхвърлих предпазливо аз.

Той скептично поклати глава:

— Ако Острова разполага с енерган, той няма да си губи времето да го праща насам. Острова сам се нуждае акутно от гориво. Но бъдете уверен, господин Искров, дяволчето скоро ще си покаже рогцата и ние ще разберем всичко. Нашият приятел Командора вече е надушил нещичко.

— Да, естествено — казах. — Още веднъж ви благодаря и довиждане.

И тъкмо да тръгна към асансьора, от кабината излезе едно момче. Казвам момче, а може да бе на двайсет години: високо, русо, много слабо, с дълги ръце и крака и с лице без цвят. Цвят имаха само сините кръгове под очите. „Стайфлитозен“ — помислих бегло аз.

Когато го видя, Мак Харис засия, нежно го прегърна, погали го с живата си лява ръка по хлътналите бузи:

— Кони!… Защо си тук?

С жест на досада момчето се освободи от прегръдката на баща си и капризно произнесе:

— Защото ми омръзна да стоя там. Само сняг, сняг, сняг и нищо друго.

— Но ти трябва да стоиш там, нали знаеш?

— Ах, татко, остави! Човек не може да живее цял живот сам, далече от хора, от приятели…

— Ти само ми кажи какво искаш и аз ще ти пратя и хора, и приятели…

— Да, да, зная: лекари, санитари, медицински сестри, компаньони… И ще ми се кланят насреща и ще ми се подмазват, и ако поискам, на ръце ще тръгнат даже: ах, Кони, това, ах, Кони, онова, и хи-хи, и ха-ха… Това не са никакви приятели татко, това са шутове, на които плащаш, за да си бият шамари пред мен и ми правят смешки като в цирка… Не ща аз такива „приятели“. Искам истински, от моите стари другари, с които бях на училище…

В гласа на момчето звучеше неприкрита горчивина и към дрезгавините на сълзите в гърлото се примесваха нотки на протест и отчаяние.

— Но, Кони — заговори отново Мак Харис, — ти знаеш много добре, че те не могат да бъдат през цялото време на Снежния връх.

— Защо да не могат? — упорствуваше момчето.

— Защото те живеят тук, при родителите си.

— Голямо чудо! Ще живеят във вилата.

— Не е възможно това за тях.

— Щом е тъй, аз ще идвам при тях, тук!

Мак Харис отново прегърна момчето — този човек с металната ръка беше способен на прегръдка! — накара го да седне, положи лявата си, жива длан на коляното му, нежно заговори:

— Кони, чуй ме добре! Тук ти не бива да стоиш нито минута повече. След час-два Стайфли ще се върне и тогава… Още сега тръгваш за летището и взимаш хеликоптера. И право към Снежния връх.

— Сам не тръгвам за никъде!

— Добре! Кажи кого искаш да вземеш със себе си!

— Маринела. От десети клас.

Мак Харис веднага се изправи и вдигна слушалката на интерфона:

— Лидия, в десети клас на второ Ъперско училище има едно момиче, казва се Маринела. Покани я за една седмица… не, за две седмици да гостува на Кони във вилата ми на Снежния връх. Прати кола да я вземе. Уведоми родителите й. Не, те няма да се противопоставят. Кажи им, ще я пазим от всякаква зараза, там тя ще е под непосредствените грижи на лекарите…

Не вярвах на очите си: суровият господар на „Албатрос“ се бе превърнал в благ, внимателен баща и даже от стъкленото око струеше гальовност.

Той се обърна към мен:

— Искров, това е Конрад, моят син… единственият ми син… Кони, това е сеньор Теодоро Искров, авторът на повестта „Енерган“.

— Тъй ли? — отвърна равнодушно момчето.

— Е, аз да си вървя — казах и като поздравих още веднъж, се упътих към кабината с кожената тапицерия. В същия момент обаче тя леко и безшумно се спусна надолу, очевидно повикана от други. Трябваше да чакам.

Застанал с гръб към Мак Харис и неговия син, аз мислех за странната съдба на Кони. Много пъти бях слушал за наследника на „Албатрос“, но го виждах за първи път. Бе син от първата жена на Мак Харис. Роден хилав, той, според мълвата, бе станал причина баща му да изразходва милиони, за да го поддържа в нормално здравословно състояние. Съдейки обаче по сегашния му вид, Конрад Мак Харис далеч не бе в нормално състояние и ако не живееше постоянно под Снежния връх, той навярно не би изкарал и един месец в Америго Сити, без да бъде пратен в клиниката на Ъперите. Стайфлитозни като него във Веспучия умираха всеки ден като мухи, въпреки стайфлизола. Прословутият чудодеен препарат стайфлизол действуваше само преди да е засегната тъканта на белия дроб. След това помагаше, твърде рядко, единствено хирургическият скалпел — опасна операция, която можеха да извършат само няколко лекари във Веспучия.

Предупредителният сигнал на асансьора звънна, кабината отново се появи, вратите й бурно се отвориха, от нея изскочиха трима мъже в бели санитарни престилки. Бяха задъхани, по лицата им се стичаше пот. Втурнаха се напред, но като съзряха самия Мак Харис на няколко крачки от тях, а с него и Конрад, се стъписаха.

— А, ето ви и вас, най-после! — произнесе Мак Харис и в гласа му нямаше и белег от нежните нотки, които звучаха преди малко. Това бе глас на човек пред прага на истеричен припадък: писклив, треперещ, задавен.

— Мистър Мак Харис… — започна единият от мъжете в бяло, по-възрастният, но Мак Харис го прекъсна и обръщайки се към сина си, рече:

— Кони, иди оттатък при Лидия!

Една секунда Кони се подвоуми дали да изпълни заповедта на баща си, но стъкленото око излъчваше такава категоричност, че той наведе глава и мина оттатък.

А бащата пристъпи напред към тримата и закрещя кресливо и вулгарно:

— Аз за какво ви плащам тройни заплати? За какво ви държа на слънце и сняг под Върха? За да се излежавате ли, когато синът ми изпада в криза? За да се туткате ли, когато той има най-много нужда от хора около себе си?

Възрастният бързо заговори:

— Мистър Мак Харис, той се изплъзна от ръцете ни… Спусна се от прозореца с въже, сам подкара колата до летището, а хеликоптерът излетя минута преди да пристигнем там…

Кървавата буца върху лицето на Мак Харис затрептя в дива спазма. Той протегна лявата си здрава ръка, сграбчи предницата на бялата престилка, а дясната, металната, вдигна за удар.

— А сега слушай какво ще ти кажа, говедо, годно за кланицата! Ако сега се случи нещо с Кони, ако това бягство му струва и един косъм дори, аз ще ви… — Погледът му попадна на мен, той внезапно млъкна, свали ръка. — А вие какво още чакате тук?

— Асансьора — отговорих бързо и без да поздравя, се гмурнах в кабината и натиснах бутона за партера.

Какво стана по-нататък с тримата нещастници, не зная. Зная само, че през последните двайсетина минути пред очите ми дефилираха три различни и противоречиви образа на председателя на „Албатрос“: трезвият, проницателен бизнесмен; нежният, любящ баща; и господарят грубиян, измъкнал кой знае от какви мътни дълбини своята простащина… Не, никак не приличаше Едуардо Мак Харис на ония легендарни пионери, които в миналото пробиваха земята едва ли не с голи ръце, за да изсмучат черното й злато и го дарят на хората… Пък и какво ли още се криеше зад изгорялото лице и стъкленото око? Какво ли още можеше сам той да ми разкаже за себе си, за да напиша славната биография, за която мечтаеше? И ще приема ли предложението му да стана негов животописец?

С тия мисли в главата слязох от сто и десетия етаж. Долу отказах колата, която Лидия бе поръчала за мен, и тръгнах пеша под проливния дъжд, сред уличните потоци, сред чистия въздух на Америго Сити — този хубав мой роден град, който след много месечни гърчения в примката на палача отново задишваше с пълни гърди. Улиците, площадите и дворовете бяха залети с народ. Хората стояха под водните струи, вдигнали лица към тях, сякаш се къпеха под благодатен душ.

Деца тичаха сред локвите, старци вдигаха молитвено ръце към облаците, майки държаха голи бебета под топлия дъжд, сякаш ги предоставяха за ново кръщение.

От централната стайфлиболница стайфлитозни бяха наизлезли на двора и бавно крачеха по мокрите алеи, жадно отворили безкръвните си уста, за да поемат няколко глътки въздух в унищожените си дробове.

Появиха се китари, индиоси запяха древни обредни мелодии, девойки затанцуваха, развявайки поли над недокоснати от слънцето бедра…

А аз вървях сред тях с чека във вътрешния джоб, за да не се намокри, и с вестника във външния, за да го видят всички, всички.

Защото бях щастлив. Бях победил.

Поне тъй ми се струваше.