Хаим Оливер
Енерган 22 (7) (Роман за едно фантастично приключение)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Idem (2012 г.)
Корекция и форматиране
marvel (2012 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2012 г.)

Публикация:

Хаим Оливер

Енерган 22

 

Научнофантастичен роман

 

Рецензенти: Светослав Славчев, Васил Райков

Редактор: Елена Коларова

Художник: Никола Тодоров

Художествен редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

 

Българска. Първо издание.

Дадена за печат: март 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/70/100

Тираж: 55 115

 

Държавно издателство „Отечество“

История

  1. — Добавяне

7. Експлоатация на втората жилка

Тъй или иначе не всичко беше загубено: останала бе една макар и задочна връзка с жреца, която, поне тъй се надявах, можех да използувам, стига да намерех пари.

Прибрах се в къщи. Пък и къде ли да отида другаде? Глътнах един форсалин, изпих цяла чаша чиста вода и се настаних пред О-респиратора: имах нужда от бистра глава.

Внимателно анализирах целия разговор с жреца. В него имаше един важен пункт: енерган бях получил само аз и никой друг. Затова пък старчето и ония, които стояха зад него, очевидно не само не се плашеха от едно разгласяване на тяхната търговия, но дори бяха заинтересовани от това — те приветствуваха моето намерение да пиша за тях и дори обещаваха щедра отплата.

При това ново положение — какво по-нататък?

Явно, от мен бизнесмен едва ли ще излезе, въпреки подозренията на Панчо. Но аз съм журналист, макар и временно без работа. И ако експлоатирането на първата златна жилка — бизнеса с енергана — не ми се отдаде, защо да не тръгна по следите на втората? Материал имам предостатъчно за три, дори за четири последователни репортажа. И докато те излязат, ще търся още и още, ще отговоря на обществената реакция, ще анкетирам мненията на учени и специалисти в областта на нефта и бензина, ще говоря с шофьори и корабни огняри, ще интервюирам нефтени магнати, ако потрябва дори Мак Харис, който като шеф на „Албатрос“ е добре запознат с проблема, ще потърся председателя на Федерацията на Борците за чиста планета професор Луис Моралес, ще свържа значението на енергана с възможностите да се създадат нови енергийни източници, които няма да замърсяват околната среда, и така нататък, и така нататък — в тази сфера на журналистическа дейност имах достатъчно богат опит.

Имаше и още нещо: думите на стария жрец, че „ние (кои вие, дявол да ви вземе?) с нетърпение ще чакаме вашите репортажи. И ако са хубави като ония за Огнена земя, непременно ще ви се обадим“. Това бе уверение, което криеше възможности за нови данни и с това за нови репортажи…

И тогава, свръхвъзбуден, наситен с кислород, вода и витамини, седнах пред машинката и затраках.

Траках до полунощ, на един дъх, почти без зачерквания, шест хиляди думи — точно за четири броя. Разказах цялата история — от писмото в синия плик до последния разговор със стария жрец. Пропуснах само епизодчето с Панчо — нали иначе щеше да ми скъса главата? С това скрих и номера на радиофона на „Енерган компани“. Особено подробно и цветисто описах свещенодействието на жреца със зърнестия енерган над кофата, кипенето на водата, леденото течение. И разкарванията ми с колата, посещението в кея Кенеди… Не търсех да вмъквам изкуствено напрежение в разказа, то идеше от изложението на самото автентично събитие. Не търсех и неочаквано прекъсване, то също лежеше в същността на личното ми преживяване. А заглавието беше готово:

ЕНЕРГАН 22, РЕПОРТАЖ ЗА ЕДНО ФАНТАСТИЧНО ОТКРИТИЕ

Оставих листовете на масата и легнах да спя. И сънувах, че съм с двете си момчета под Снежния връх, че блажено се търкалям по белия склон, докато се блъсвам в стъклената веранда на новата си вила. А там ме чака старият жрец и ме гъделичка по бузата с орловото си перо…

Събудих се.

Над мен беше Клара, бледа, уморена, със синкави сенки под очите. Така изглеждаше винаги, когато се връщаше от двете смени.

— Теди — каза тя загрижено, галейки ме по бузата със сухите си работнически пръсти, — забравил си О-крана отворен. Цяла нощ е текъл.

Пъргаво се изправих, засмях се, целунах я:

— Не се тревожи, Клара! Скоро ще имаме достатъчно пари не само за кислород и вода, но и за екскурзия до Снежния връх, да видим децата. И вече няма да затваряш никакви кранове!

— Да не си спечелил на лотария? — попита тя, леко обнадеждена.

— Никаква лотария! Лотарията е вятър работа. По-сигурно. Скоро ще разбереш.

— Видях колата на двора…

— Точно така! И с бензин. Много бензин!

Тя ме изгледа с добродушно съчувствие:

— Пренадишал си се с кислород!

Но аз не дадох никакви обяснения по-нататък, а облякох чист костюм и сложих бяла риза. Бели ризи в Америго Сити слагаме само при най-изключително тържествени случаи: сватби и погребения. Белотата им трае не повече от двайсетина минути… Грабнах листовете от масата, казах „довиждане“ на Клара, скочих в колата и потеглих пред смаяния й поглед.

След четвърт час бях при главния редактор на „Утринна заря“, вестника, в който някога бях работил и на който бях дал толкова много. Лино Батали беше журналист от старата школа — един от малцината, които успяха да се задържат на върха, след като Княза се настани на трона. Злите езици говореха, че това дължал на връзките си с президента на „Албатрос“ Едуардо Мак Харис. Беше шейсетгодишен, винаги безупречно елегантен, с благородно сива коса. Говореше отмерено, обмисляйки всяка дума, като гледаше събеседника си в очите, сякаш непрекъснато се питаше дали правилно го разбират.

Мене той уволни неохотно — все пак бях един от най-добрите му сътрудници. Но репортажите ми за въстанието на Огнена земя едва не станаха причина да бъде махнат и самият той: Ъперите не понесоха откровения ми тон, който, според тях, „наливал вода във воденицата на червените“. Останал без работа, аз не успях да мина зад телевизионната камера, не можах да се преустроя и като политически коментатор от типа на ония, които дълбокомъдрено прогнозират събитията, и ако прогнозите им не се потвърдят, обясняват причините за несполуката си със също тъй дълбокомъдрени аргументи: диалектика… И за да преживея, тичах по участъците и в Сентлър Брейн…

Лино Батали рядко отказваше да напечата мой материал, стига да не засягаше парливи проблеми. Затова и с такава самоувереност оставих листовете на масата му.

Той прехвърли снопчето и ме изгледа удивено през очилата си:

— Какво, Теди, да не си открил базата на Ел Капитан? — попита ме не без дружелюбна ирония.

— Това все още не. Но открих енергана.

— Енергана?

— Да. Заместител на бензина.

Той разсеяно се поусмихна: интересът му спадна.

— И ти ли, Теди? Мисля, че този твой заместител на бензина е хилядният по ред през последните две-три години. Гениалният изобретател непризнат, мизеруващ, гладуващ, смазан от общественото равнодушие, доведен до лудост от магнатите, разкрива душата си пред известен журналист и моли за подкрепа, преди да е хвърлил планетата във въздуха или да се е самозапалил пред вратата на двореца… Не ти приляга това, Теди…

— Не позна, Лино — казах. — Този път не е така. Моля ти се, прочети материала и тогава ще говорим.

— Веднага? — вдигна той въпросително и вече недоволно вежди.

— Да, направи ми това удоволствие. Заради старата ни дружба. Не е чак толкова дълъг. Аз ще чакам в бюфета, където ще изпия едно натурално кафе за твоя сметка. И ако материалът не ти хареса, можеш да ме изриташ преспокойно по стълбите надолу, няма да ти се сърдя.

Той се засмя:

— О кей, Теди! И към кафето вземи сандвич с натурална шунка.

Едва бях свършил закуската си, когато Лино прати да ме извикат; той четеше бързо, иначе не би могъл да се справи с купищата материали, които се трупаха всеки ден върху бюрото му.

Влязох при него. Той замислено чистеше очилата си и дори не ме погледна, когато седнах пред бюрото му: ще ме изрита ли, или не? Той каза:

— Добре, Теди, добре. Не си забравил занаята. Ще го напечатам в литературното приложение.

— В литературното приложение? — удивих се аз.

— Да. Като разказ. Или фрагмент от повест.

— Но това не е разказ, Лино! — възкликнах аз. — Това е репортаж за едно истинско събитие.

Той уморено въздъхна. Така въздишаше пред упоритите си сътрудници, които се мъчеха да му пробутат недоброкачествена стока.

— Теодоро, драги приятелю, много е опасно, когато журналистът започне да взима желаното за действителност. Личи, че напоследък страниш от оперативна работа.

— Но това е истина, кълна ти се!

Той сложи очила, изгледа ме изпитателно:

— Добре, нека е истина. Къде са ти доказателствата? Документите, записите, фотосите, самият енерган? Къде е жрецът, другите шестима, красавецът от каубойските филми? Адреси, телефони, радиофони?

Знаех си, знаех, че ще опра до това!

Оставих върху бюрото писмото със синия плик и кутийката с етикета на белия орел, която бях намерил на кея Кенеди.

— В колата ми има от горивото, получено от зърнестия материал — добавих аз, знаейки вече отговора.

Той отстрани с дългите си, аристократически пръсти писмото и кутийката:

— Това не са никакви доказателства. Обяви и цигарени кутии има навсякъде, а бензин можеш да си купиш във всяка бензиностанция, наистина скъпичък, но все пак бензин. Покажи ми няколко зърна от твоя енерган, демонстрирай ми начина за получаване на горивото, дай ми макар и една капка от него и ще ти повярвам… Не, даже тогава няма да ти повярвам. Ще се наложи да повториш и потретиш, и не знам колко пъти още да извършиш манипулацията пред учени, пред комисии, пред цели академии… И чак тогава!… Но и тогава даже… — Той не завърши, скептично присвивайки устни.

Лино Батали беше прав, сто пъти прав. Такова искане бих поставил и аз пред всеки журналист, който би се явил пред мен с подобен материал.

— Добре — казах примирено. — Нека бъде в литературното приложение. Но ако все пак утре, вдругиден ти донеса енерган?

— Ти го донеси, пък ще видим…

Лино Батали беше приятел.

— Слушай, бос, мога ли да получа малко аванс? Сух съм…

— Да, иди в касата — отвърна той без всякакви фасони. — Кажи стотак.

В касата взех стоте долара и веднага се отбих в пощата.

Едва изчаках една бъбрива дебела дама да свърши разговора и влязох в кабината. Ала на радиофонен номер 77 77 22 не се обади никой.

Върнах се в къщи едновременно ободрен и потиснат: златната журналистическа жилка се оказа тънка.