Хаим Оливер
Енерган 22 (39) (Роман за едно фантастично приключение)

3. Среща след двайсет и две години

Междувременно, както ми бе заръчал Анди, аз разведох Червената Олга из Ел Темпло. Признавам — без особено удоволствие. Разгледахме двореца, влязохме във вътрешността на пирамидата, показах й древните барелефи, скулптурите по стените, украшенията. В библиотеката се спряхме и пред урната с йероглифите.

— А къде са съкровищата, за които спомена милият малък брат Алехандро? — попита тя.

— Видяхте ги — забележителни произведения на древното изкуство.

— Друго си представях аз: скъпоценности, злато, сребро…

— Такива съкровища тук няма. Преди да напуснат тия места, нашите праотци са прибрали всичко ценно и са го отнесли със себе си. Аз подробно обясних това на пресконференцията в Америго Сити.

— Не ви повярвах тогава. Взех думите ви за ловка маневра… А може би все пак има злато насам? Заровено дълбоко в подземия или скътано на езерни дъна? Доколкото ми е известно, така са правили другаде… То би било от голяма полза за нашето движение… — Тя извади от джобчето цигарето. — Аз, представете си, не питая особена слабост към златото… освен към това цигаре… Подарък от Ел Капитан.

— Тук злато няма — повторих аз. — Впрочем тук е открито много по-скъпоценно съкровище от всякакво злато.

— Енергана? — Тя весело вдигна вежди.

— Енергана!

Тя прокара дългите си, с маникюр пръсти по издълбаните върху вазата йероглифи.

— Това ли е прословутата поема, за която разказахте на пресконференцията?

— Това е.

— И за какво точно пее тя?

— Не зная.

— Ох, братко! Вие също не ми се доверявате. Това не е хубаво, не! И с какво впрочем съм заслужила тази ваша неприязън? Защото, признайте си, вие не ме обичате, и това ме засяга… А жените искат да бъдат обичани… — И ме дари с най-прелъстителната си усмивка.

Тя беше права. Не й се доверявах, не я обичах, изпитвах дори неприязън към нея. И колкото повече я опознавах, толкова повече в мен се надигаше враждебност към нейното безпощадно красиво лице, към свирепите й устни, към възбуждащия й смях. Непоносим ми беше равнодушният тон, с който произнасяше думите „жива торпила“; отблъскваше ме студенината в зелените й очи, когато разглеждаше издълбаните върху камъка рисунки как изтръгват сърце от гърдите на жив човек: дразнеше ме начинът, по който милваше златното цигаре и бръщолевеше: „Не са търсили добре… Аз съм уверена, че тук има злато. Защото енерганът си е енерган, а златото — злато. То е вечно.“ И си мислех, че след завръщането на двамата братя, ще споделя с тях смущаващите ме съждения и ще предложа тя да бъде веднага изпратена при своите, и Агвила да бъде освободен от опасната хипноза на нейното присъствие. Тежко и тъмно предчувствие притискаше сърцето ми, предчувствие за непоправима, предстояща беда, свързана с тази червенокоса фурия.

Едва дочаках завръщането на братята. Чух конски тропот, изтичах навън.

И видях сцената, заради която си заслужаваше отново да преживея всичките си досегашни мъки и премеждия.

От пътечката зад храстите най-напред изскочи Анди. С едната ръка държеше поводите, с другата автомат. След него се появиха Мак Харис и Дъг Касиди — и двамата на един кон. Мак Харис бе привързан към седлото, Дъг Касиди го придържаше отзад.

Следваше ги Ел Гранде, моят приятел от ресторанта „Ел Волкан“.

Последен бе Агвила, също с автомат в десницата.

Отвързаха Мак Харис, свалиха го на земята. Той стоеше скован, слаб като скелет, с увиснали като торби дрехи, с мътно и неподвижно стъклено око, безразличен към всичко.

— Насам! — каза Анди, като посочи входа под арката.

Мак Харис не мърдаше.

— Върви! — изръмжа Дъг Касиди и го бутна. Мак Харис политна напред и тръгна, влачейки крака по тревата.

Мина покрай нас, смачкан, окалян до коленете, вонящ — бе газил в блатата. Не ме поздрави. Може би не ме позна?

След него мина Дъг Касиди. Както винаги носеше синята си италианска папионка. Намигна ми:

— Ало, амиго! Ето че пак се срещаме!… Само че… — Той се приближи и прошепна в ухото ми: — Само че ми задигнаха подкрепителното. Безобразие, нали? Приспаха ме и го задигнаха от джоба ми. Сухари ли са тия тук? Да знаех, че ще ме сполети такава беда, нямаше да се заловя с операцията, ха-ха!…

Анди го подкани да продължи и ми кимна.

Ел Гранде стисна щедро ръката ми с огромната си десница.

Агвила бе бледо жълт. Черните му очи горяха. Пръстите му се бяха вкопчили около автомата до побеляване на ставите.

Влязохме в трапезарията. На перваза беше приседнала Олга и пушеше. Не трепна като видя Мак Харис. Сякаш го бе очаквала. В тъмния ъгъл се беше свил Педро Коломбо, пъхнал юмруци в джобовете.

В средата на салона стоеше доктор Доминго Маяпан. Трепереше, по страните му се стичаха струйки пот, дишаше тежко: имаше вид на човек пред сърдечен удар. Нима щеше да угасне сега, когато преживяваше триумфа на своя живот?

Мак Харис спря пред него, все тъй безучастен към всичко, със спуснати надолу ръце. Само изгорялата му кашеста буза леко се тресеше. Погледите им се срещнаха. Устните на Доминго Маяпан се разтвориха — искаше да каже нещо, не можа. Стъклата на очилата с телените рамки се изпотиха, той не се сещаше да ги изтрие. Отново поиска да каже нещо, от сухата му уста излезе неразбрано хриптене. Двайсет и две години бе чакал той този миг и сега не знаеше какво да прави.

Наоколо мълчаха.

Олга бе престанала да пуши. Агвила стискаше автомата. Дъг Касиди се почесваше по голия череп.

Пръв проговори Мак Харис. Той задавено произнесе:

— Синът ми умря…

Адската мъка на бащата…

А доктор Маяпан изрече:

— Махнете го оттук!

Ел Гранде сграбчи Мак Харис за рамото и го изтика навън.

И едва тогава Доминго Маяпан се свлече на пода. Анди изтича към него, помогна му да седне, даде му вода и таблетка форсалин. Старецът гълташе всичко с безпомощна усмивка, гледайки с невиждащи очи своите синове. После усмивката премина в трескав смях, смехът — в ридание.

Но форсалинът подейства и Доминго Маяпан скоро се съвзе. Обърса без свян мокрото си лице, въздъхна дълбоко:

— Извинете!… Човекът е слабо същество… Сега съм добре… Е, разказвайте, как е станало всичко това.

Агвила се обърна към Дъг Касиди и този, без второ подканване започна, присвивайки лукаво острите си очи:

— О кей, джентълмени, но няма много за разказване. След като сестра Олга и мистър Искров заминаха от базата, вика ме босът Ел Капитан и ми нарежда: братко Дъг, оня пладнешки разбойник Мак Харис се крие в еди-коя си къща в пуебло Юкота край Кампо Верде. Измъкни го оттам като тапа от бутилка уиски и го подари на другарчетата от Ел Темпло. Те отдавна го търсят, имат да разчистват сметки с него, нали видя филма по телевизията? О кей, бос, казвам, с божията помощ ще бъде сторено, брат Касиди не се е излагал до сега, този път също няма да се изложи… Взимам три братчета и пакет динамит и тръгвам. А в това пуебло Юкота всичко е с главата надолу и никой не ни обръща нула внимание. Там предния ден армията търсила проходи към Ел Темпло, ха-ха! Вдигала във въздуха сгради, пробивала със сонди дупки в дворовете, ровила се в мазетата, нали разбирате… А ние намираме къщата, бутаме два фишека под стената, пробиваме си наш проход към вътрешността и хващаме Мак Харис по бели гащи. До леглото му — картечница, каса с патрони, гранати, цял арсенал за в случай на обсада, ха-ха! Но брат Касиди не е вчерашен и преди да се измъкне, бута още един фишек и се получава такъв фойерверк, че цялото пуебло излиза да гледа… През това време ние преспокойно отиваме на определеното от вас място, там ни чака вашичкият, дребосъкът, когото наричате Ел Гранде, и ето ни сега тук, цели-целенички, с много поздрави от Ел Капитан… И да не забравя: босът ми заръча да ви предам, че тази наша акция е израз на уважението ни към вас и доказателство за чистосърдечните намерения на Динамитеросите да ви сътрудничат, с божията помощ, в борбата срещу деспота, амин! Вярно ли е всичко това, сестра Олга?

Във въпроса имаше някакво неясно двусмислие, но тя отговори съвсем сериозно:

— Вярно е, брат Касиди. Ние, сеньори, в базата съзнаваме твърде добре, че вие тук в Ел Темпло не сте хапльовци и че няма да приемете без проверка нито мен, нито моите предложения до вас, че вие ще искате доказателства за нашата искреност и добра воля… Така ли е, сеньор Искров?

— Така е — отговорих дръзко, но дързост в мене вече нямаше. Тази жена нанасяше съкрушителен удар върху моите съмнения относно добронамереността на Динамитеросите, тя практически рушеше недоверието ми към нейната предизвикателна личност. Въпреки това неприязънта към нея не ме напускаше.

Тя ми отправи най-унищожителната си усмивка:

— И ето, сега доказателството е вече тук. Възможно най-убедителното доказателство. Така ли е, сеньор Искров?

Не отвърнах. Но в момента мразех тази жена. Готов бях да се нахвърля върху нея, да я сграбча за алената коса, да я поваля на пода и да я бия, бия, бия, докато я смажа… Може би ревнувах?

Тя продължи:

— Сега, сеньори, вярвам, че ще ми простите за безкрайното бърборене днес в трапезарията и за моето лекомислено, дори детинско поведение. Какво да се прави, трябваше да печеля време, да чакам резултата от акцията на брат Касиди… Пък и вие, сеньор Искров, надявам се, няма да ме презирате вече за глупостите, които изприказвах по време на разходката ни из Ел Темпло… Аз бях в такова напрегнато състояние на духа, че не знаех какво говоря… Така ли е, сеньор Искров?

Затреперих. Никой досега не бе се гаврил така с мен.

Анди усети моето настроение, защото бързо заговори:

— Амигос, ние сме много уморени, яздихме цял ден. А гостът ни, мистър Касиди, е и гладен.

— А, не, а, не, джентълмени! — провикна се гостът. — Вие не ме познавате. Никак не съм гладен. Само жаден. И ако има капка състрадание във вашите сърца, върнете ми бутилчицата. Тя ще ме съвземе веднага.

Анди измъкна от задния си джоб плоското шише. Дъг го сграбчи, отвинти капачката, обърна го над устата си, жадно пи. После щастливо въздъхна:

— Е, сега вече мога да похапна и да спя. С божията помощ, разбира се.

— Преди това обаче — каза Анди — бих искал да ви се отблагодаря за голямата услуга, която ни направихте. Вие рискувахте живота си…

— Дреболия! — рече скромно Дъг Касиди.

Анди излезе и се върна след минута с един обсидианов нож в ръка.

— Мистър Касиди, този нож е рядка скъпоценност. Стар е близо три хиляди години. Принадлежал е на древните толтекски жреци. Вземете го като дар от нас. И нека той замести вашия динамит, и нека ви служи само за рязане на хляба и сиренето.

— С божията помощ! — ухили се Дъг Касиди, взе ножа и го завъртя пред очите си. Бе хубав, лъскав, гладък. Бе дълъг и остър. С такъв нож Мак Харис бе пробол гърдите на Ева…