Хаим Оливер
Енерган 22 (26) (Роман за едно фантастично приключение)

10. Урок по психология

Вечерта отново седях в трапезарията заедно с доктор Маяпан, Агвила и Анди. С нас беше и Педро Коломбо.

Бях съсипан от умора. Никога през живота си не бях носил на гърба си такива товари като чувалите с Гърмящия прах. Анди ме утешаваше:

— Теди, това е полезно за хора на интелектуалния труд: изправя гръбнака. Като поработиш тук още седмица-две, така ще заякнеш, че няма да те познае собствената ти жена.

Да, жена ми, децата ми… Къде ли са те сега? Отдавна изтече петнадесетдневната ваканция на момчетата, отдавна трябваше да са си в къщи… Навярно са там, горе, в станцията на Сигурността. А Клара? Сигурно е обезумяла от тревога по тях… ако не са прибрали и нея.

— Уви, Анди — отговорих аз, — Херкулес да стана, като се върна в Америго Сити Стайфли бързо ще се справи с мен.

Заговорихме за Стайфли, този удушвач на човешкия род, и тогава аз им предадох искането на професор Луис Моралес, което те впрочем знаеха от официалното обръщение на Федерацията на Борците за чиста планета до Двайсет и втора улица. Разказах подробно за посещението на професора в дома ми, описах човека, почти буквално цитирах патетичното слово, което бе произнесъл в защита на загиващата планета и накрая, пазейки се да не изпадна в евтина сантименталност, извадих от джоба си сребърния долар и го оставих в средата на масата.

— Ето, това е символичният долар. Като цена на патента за производството на енергана… или лиценза за неговото разпространение.

Агвила го взе, завъртя го между пръстите си, меко се усмихна.

— Това е най-скъпоценната пара, която съм получавал през живота си, но, уви, не мога да я приема — и сложи монетата пред мен. — Приберете я и я върнете на професор Моралес. И му кажете, че му съчувствам, че бих желал да му помогна, но че поне засега не мога да изпълня искането му, дори да ми предложи всички съкровища на света, включително трънения венец от челото на божия син.

— Защо? — зададох аз въпроса, чийто отговор знаех твърде добре.

— Защото сега енерганът ми трябва за друго. Срещу нас стои Мак Харис, а не кой да е от либералните Ъпери. С него е и Командора. И армията. И за съжаление петролоработниците, които неизбежно ще се опълчат против нас, когато отново започнем…

Анди прояви раздразнение:

— Отново работниците!… Разбери, те могат да бъдат най-добрите ти съюзници…

— Засега обаче не са…

— Защото не знаят. Ако добре им обясниш какво искаш, уверен съм, ще бъдат на твоя страна… макар че и това не е пътят.

— А как ще им разясниш какво искаш? По радиото? По телевизията? Ще ни засекат за петнайсет минути.

— Нали тъкмо затова е тук сеньор Искров — обади се доктор Маяпан.

— Никой няма да му разреши да прави червена пропаганда. Пък и не зная дали и той самият би се съгласил на това.

Аз мълчах, позамаян от споровете, които се водеха около моята личност.

— Не за това извикахме тук Искров — каза Агвила. — Червената пропаганда да оставим на Червената Олга. Тя си знае работата. Искров е тук като наш рупор, като наш свидетел. Той трябва да продължи да изпълнява функциите, които му бяхме отредили още на втори август.

И тъй — аз бях „рупор“, бях „свидетел“, бях „изпълнител на функции“ — не много ласкави етикети за един журналист, който си е въобразил, че работи в полза на благородната кауза за спасяване на човечеството или най-малко за експлоатирането на собствена златна жилка… Какво пък — нека! Ако аз съм рупор на една възвишена идея, защо да не я възвестя на целия свят със своите изпитани вече средства? Тогава наистина ще стана апостол на Надеждата, онази, която Мак Харис търсеше да смаже.

— Кажете ми — попитах, — и моля, откровено, без да ме щадите. Случайно ли попаднахте на мен на втори август? С оня плик с рекламния фиш?

Тримата дружно се засмяха:

— А, не, сеньор Искров — отговори доктор Маяпан, — ние нищо не правим случайно. Ние се нуждаехме от човек като вас.

— Тоест?

— Тоест, на нас ни беше нужен човек, който да отговаря на точно определени изисквания. Той трябваше да бъде добър и честен, и първокласен журналист, и беден, и непременно без работа.

— Не ви разбирам.

Доктор Маяпан поизчисти малките стъкла на очилата си и отправи към мен веселите си лукави очи:

— Ще разберете. Добър човек ни трябваше, за да почувствува справедливостта на нашето дело. Честен — за да пише истината, а вие пишете истината. Ние прочетохме всички ваши трудове и научихме причината за вашето уволнение от редакцията — това беше решаващото… Трябваше ни първокласен журналист, а вие пратихте най-хубавите репортажи за въстанието на Огнена земя, изпълнени с нескрита симпатия към бунтовниците. Трябваше ни беден човек, за да бъде привлечен от миризмата на евтиния бензин, който се продаваше на Двайсет и втора улица… И накрая, трябваше ни безработен журналист — за да бъде поблазнен от възможността да напише сензационен репортаж за енергана. Ние знаехме, че напоследък вие сте се залавяли за какво ли не, само и само да изкарате някой и друг долар за вашето семейство.

Почесах се по тила, без да ме сърби:

— Вие сте били не само добри химици и криптолози, но и отлични психолози. А аз, глупакът, мислех, че действувам свободно, по своята велика свободна воля на Хомо Сапиенс.

— Не се сърдете, Искров! — каза Агвила. — Ние нямахме друг избор. Пък и не вярвам сега да съжалявате, че тогава сте… хм…

— Клъвнал въдицата! — допълних аз.

— Не! — протестира енергично той. — Ние не сме рибари, вие не сте шаран. Сега вие и ние служим на една кауза.

— Която все още не познавам напълно.

— Скоро ще се запознаете с всичко. Но преди това, Искров, довършете вашия снощен разказ за пребиваването си в Конквиста и за срещите си с Мак Харис. Искам да зная в какво точно се състои неговото предложение.

Не отговорих веднага. Опитах се колкото може по-ясно да формулирам сложния комплекс от мисли, които тогава Мак Харис бе изложил пред мен и които трябваше да предам на доктор Маяпан. Накрая обаче казах само това:

— Той очаква вие първи да направите своите предложения, доколкото вие сте тези, които първи са нанесли удара. Той иска да узнае вашите намерения спрямо него.

— Не се ли досеща? — попита Агвила.

— За какво?

— За Кампо Верде?

— Не зная. Не зная и за какво би могъл да се досеща. Даже когато, преди да умре, Бруно Зингер спомена Кампо Верде и го свърза с името на доктор Маяпан, Мак Харис не прояви никакво особено вълнение, нито изрече нещо необикновено…

— Той умее да се владее — каза доктор Маяпан.

— Не те е познал, татко! — забеляза Агвила.

— Възможно. Той не ме позна и тогава, когато се върнах от Далас и бях далеч по-млад. През онази нощ в Кампо Верде той едва ме зърна в полумрака, а бях на двайсет и девет, имах черна коса, нямах бръчки, не носех очила, пък и бях начернен със сажди…

— А и доктор Бруно Зингер мълча — казах. — Докрай.

Доктор Маяпан се изправи и вдигна чашата си:

— Амигос! Нека пием в памет на моя приятел и голям учен доктор Бруно Зингер. Той се жертвува за нас.

Когато пак седнахме, Агвила подхвана със своя безапелационен тон:

— А сега, Искров, какво конкретно иска от нас Мак Харис?

— Да ви купи — казах лаконично.

Тримата пак се засмяха дружно и пак станаха сплотеното семейство, което нищо не бе в състояние да разбие.

— Какво друго може да се очаква от него? — рече доктор Маяпан. — Той знае само да купува и продава.

— И предполагам не срещу един символичен долар — подхвърли Агвила.

— Сумата той предоставя на вас.

— Охо!

— Да, той ви праща празен чек, цифрата можете да попълните вие сами. Стига да не надхвърли половината от основния му капитал.

— Двайсет милиарда?

— Такова нещо.

Мълчание.

— И още нещо — продължих аз. — В случай, че имате възможност да произведете енерган в достатъчни количества в продължение на двайсет години, той ви предлага да му станете съдружници, като обещава през този период да върне вноската ви в двоен размер.

— Това не е лоша перспектива — потри ръце Анди. — Съдружници на „Албатрос“! Кой би помислил? Аз, макар и да съм враг на плутократите, не мога да устоя на такова съблазнително предложение. Ще стана буржоа, ще си купя абажури с перденца, ще си пусна корем, ще се оженя за скромно момиче от добро семейство, може за сестричето на Княза, ще заболея от бюргерова болест, ще ходя в неделя на църква и ще умра като благочестив християнин в санаториум под Снежния връх.

— Анди, бъди сериозен! — прекъсна го Агвила.

— Добре, нека бъда сериозен! А ако случайно не приемем тия примамливи търговски оферти?

— Ще ви смаже — казах. — Тъй рече той: ще ви смаже! Рано или късно. Ще ви открие, ще проникне в бърлогата ви, тъй каза той, ще мобилизира цялата полиция, армията, целия веспучиански народ. И ще ви смаже.

— И какво още? — попита Агвила и в черните му очи заблестяха гневни пламъчета.

— Още?… — Мъчех се да си припомня точните думи на Мак Харис в онази нощ на сто и десетия етаж. — Той ме натовари да ви предам, че всичко това го върши за доброто на нашия народ и дори за благополучието на целия свят. Че сам се е убедил в преимуществото на енергана пред всички останали горива, включително и пред ядреното, особено що се отнася до опасността от замърсяване на природата. Че с помощта на енергана може да се постигне тъй желаното унищожаване на Стайфли и че само заради това той ще постави на ваше разположение всичките си заводи, ще ги преустрои, ако потрябва, за да се пристъпи към масово производство на енергана. И че за всичко това веспучианския народ ще ви благослови…

— Гледай ти! — рече доктор Маяпан. — Едуардо Мак Харис станал филантроп! Откога е залюбил толкова веспучианския народ?

— От втори август — отвърна Агвила. — Това е добре, много добре! Това означава, че Мак Харис е узрял.

Не попитах за какво Мак Харис е узрял, но казах:

— И тъй, амигос, какво да му отговоря, когато се върна горе и той ме повика в своя кабинет?… Или в Конквиста?

Агвила рязко се изправи. Не позираше, но беше величествен: истински вожд на последното толтекско племе, Великия Бял Орел.

— Ще му отговорите с това, което сте видели тук, и с онова, което ще има още да видите. Елате с мен!

Последвах го.

Преди да тръгнем, той се отби в радиокабината и се осведоми за новините. Операторът отговори, че камионетката е пристигнала където трябва и че моторницата се товари с каквото трябва… Сетне се упътихме право към прохода на Ел Темпло.

Вместо обаче да навлезем в пирамидата, ние веднага се отклонихме към една странична стълба, която ни отведе дълбоко под самите основи на двореца. Там дълго се провирахме по ниски коридори, джапахме във вонящи поточета, ходихме не знам още къде, може би цял час, и се спряхме пред една метална врата, подобна на преградата, която закриваше входа на лабораторията. Той положи длан върху горния й ляв ъгъл, тя безшумно се отвори. Влязохме. Агвила запали осветлението — разбира се, електрическо. Тук имаха достатъчно енергия.

Казвам „достатъчно енергия“ с пълното съзнание, че това е най-малкото, което мога да твърдя. Пред мен се откри голяма пещера — очевидно естествена, но разширена тук-таме. Такива пещери има навсякъде под Скалистия масив, в много от тях се съхраняват синтбелтъчини, в други — бойни ракети. Но в тази нямаше синтхрани, нямаше и ракети и бомби, тази беше пълна до високия свод с каси и кутии — познатите, с емблемата на белия орел. Някъде в дъното личеше нещо като подемник, който се губеше в издълбана в каменния похлупак шахта.

Картината на четвъртия монитор!

— Тук имам две хиляди тона — каза Агвила. — Направете сметка на колко гориво се равнява това.

— Но кога сте успели да ги произведете? С тия три коня и онази малка лаборатория?

— Потърпете! — каза той и ме поведе по-нататък.

По-нататък, на още половин час път под земята имаше още една пещера, а до нея няколко по-малки кухини, все тъй претъпкани със зърнестото вещество.

— Тук имам още няколко хиляди тона.

Върнахме се. Може би наоколо да имаше още складове, но той не ми ги показа. Пътьом обясни:

— Всичко това е плод на четиригодишен труд, откакто Анди се върна от Острова и разчете Поемата. По-малко дори от четири години, тъй като първите месеци загубихме за съоръжаването на лабораторията и организирането на транспорта и на всичко останало тук и горе. Тежък труд беше това. Всичко, абсолютно всичко — от чашите за вода до бормашините — всичко трябваше да се пренесе на ръце и на гръб, конете още не можеха да проникват тук. Пълзяхме по Бялата стена, с мачете пробивахме пътечки в джунглата, потъвахме до пояс в тресавищата, потоците ни отнасяха заедно с товарите, боледувахме от малария, насекомите ни изтощаваха, преследваха ни диви зверове, не можехме да спим, не можехме да почиваме, гладувахме… Трима от нашите загинаха, двама се търкулнаха от Бялата стена, един бе ухапан от змия. Особено сложно бе пренасянето на металните секции за обогатителния басейн… Всичко това продължи докато издълбахме нови проходи, оформихме лабораторията и получихме първите количества енерган, а с тях и първите киловати електричество. Днес произвеждаме по няколко тона на ден.

— Удивително!… Нямате ли възможност да надхвърлите това количество?

— Конете не издържат. Но десетина хиляди тона енерган — това не е дреболия!… Навън имам поне още толкова.

„Които камионетката и моторницата разтоварват където трябва“ — добавих мислено.

— Бихте могли да залеете света с енерган — казах.

— И хора нямаме. Не виждате ли колцина сме?

— Защо не привлечете още?

— Колкото по-малко сме, толкова по-добре. Пък и пътят до Ясимиенто не е за всекиго… Все едно, количествата енерган, с които разполагам понастоящем, са напълно достатъчни за постигането на моите цели. А после… после ще видим…

— Агвила, ще ви задам един въпрос, на който може и да не отговорите. Единствено във вашия Ясимиенто ли се добива Гърмящия прах?

— Засега само в него. Но аз и баща ми изследваме други суровини, по-достъпни, по-изобилни, които се намират или може да се намерят в други райони на света, там, където тектоничните процеси са сходни с нашите, а такива има много: в Мексико, в Япония, в Индонезия, на Камчатка, в Италия дори. В сравнение с тях нашият Ясимиенто е беден… Мисля, че сме близо до положителен резултат.

— Но това е изумително, Агвила! Фантастично! Вие давате ли си сметка, че ако успеете то… то… вие сте на път да разрешите енергийния проблем на планетата? Да спасите човечеството от Стайфли! Да преобразите облика на Земята! Да превърнете пустините в градини!…

Бях толкова въодушевен, че не намирах подходящи думи, за да изразя докрай мислите си. Той обаче ги отгатна и бавно изрече:

— В момента, Искров, човечеството не ме вълнува особено много. И какво значи човечеството? Една абстракция, съставена от твърде конкретни единици като например Командора, Мак Харис, Княза, принцове, Ъпери, генерали… от полицаи, които, без да им мигне окото, вадят сърца от гърдите на живи хора; от войници, които с патриотичен ентусиазъм стрелят по бащите си; от учени, които срещу няколко хиляди сребърника създават нови унищожителни бомби; от буржоа, които лапат, без да ги е грижа за гладуващите; от търговци, които безочливо мамят; от писатели, които стоят на задните си лапи пред Ъперите; от журналисти, които пишат каквото се иска от тях; от съседи, които доносничат едни за други…

Прекъснах го:

— Но, Агвила, човечеството е още и децата, и жените, работниците, селяните, обикновените хора, тружениците, тия, които създават благата със собствените си ръце и нито изтръгват сърца от живи хора, нито пък пишат неистини във вестниците…

— Ах, оставете тия евтини приказки, Искров, вие поне би трябвало да познавате действителността. Говорите за работниците, а работниците стачкуват, защото се плашат от енергана. Селяните пък крият малкото мляко, което произвеждат, за да го продават на черно, без да ги е грижа за гладуващите деца. Що се отнася до жените, то те се предлагат на който даде повече…

Тук пак го прекъснах:

— Агвила, били ли сте някога влюбен?

И тогава този величествен Бял Орел, който умееше така да се владее и да смазва другите със своето язвително пренебрежение, се изчерви. До ушите, до корена на лъвската си грива. Изчерви се като гимназистка.

— Жените не ме интересуват — каза той и гласът му одрезгавя. — И без тях имам достатъчно грижи… Що се отнася до любовта… — той се усмихна с трите си трапчинки и стана обаятелният мъж, пред когото едва ли някоя жена би устояла, — за любовта съм чел в романите. Удивително смешна работа.

И тъй — всемогъщият Зигфрид, брониран с кръвта на змея, имаше своето уязвимо място. Кой ли жесток Хаген^[1] щеше да го прободе с копието си?