Хаим Оливер
Енерган 22 (6) (Роман за едно фантастично приключение)

6. По следите на белия орел

Кеят Кенеди бе крайбрежна артерия на Рио Анчо вътре в континента и представляваше една безкрайна върволица от складове, където се извършваха товаро-разтоварителните операции на малките търговски кораби. Бе шумно, мръсно, задръстено с камиони, контейнери, стоки и всякакви отпадъци — всичко потънало в Стайфли. Номер 368 бе един от последните блокове, оттатък почваше полето, поле без трева, без храсти, без дървета — една мъртва пустиня, в която живееха само особено издръжливи плъхове и работници от нефтените кладенци, чиито стотици кули закриваха хоризонта.

Потърсих управителя на блока и за да спестя последните десетина долара, които още имах в джоба си, вместо банкнота му показах журналистическата си карта.

— „Енерган компани“ се изнесе снощи — отговори той на въпроса ми и добави с вулгарна псувня: — И дори не си дадоха труд, мръсниците, да почистят помещението.

— Мога ли да видя?

— Вие какво, да няма нещо нередно? — неспокойно попита той.

— Не, всичко е о кей. Просто пиша за кейовите работници.

— Аха. Елате!

Качихме се на най-горния осемнайсети етаж. Бе нисък, но обширен салон с голи стени, едно писалище и машинка за опаковане на колети. На пода се търкаляха картонени кутии — всички празни и всички за цигари, като ония, които пълнеха рафтовете в дюкяна на стария жрец. И върху всички личеше етикетът с изображението на разперил огромни криле бял орел.

— Измъкнаха се снощи — изръмжа управителят, — като оставиха целия си боклук тук. Гадни индиоси! Добре поне, че не ни завлякоха, ненапразно поисках от тях да си платят предварително.

— Кога се нанесоха? — попитах.

— В началото на седмицата.

— С какво всъщност се занимаваха?

— Не виждате ли? Синтцигари, синттютюн… Нищо чудно да е била контрабандна стока. Но аз не се интересувам от бизнеса на моите наематели, стига да си плащат редовно проклетия наем… Получаваха я отнякъде в тия големи пакети и я разпределяха в малки кутийки. По цял ден опаковаха, връзваха, експедираха…

— По пощата?

— Дявол знае! Имаха две-три разнебитени камионетки, а на пристанището се мотаеше една дръглива моторница…

— Къде изпращаха стоката си?

— Те не позволяваха на никого да си завира носа в техните работи… Но иначе си платиха за цял месец със съответния данък и прочее.

Порових из разхвърлените кутии — всички бяха празни. Никъде нямаше и следа от енерган. Попитах:

— Колко души работеха тук?

— Шестима. Петима индиоси и един бял. Индиосите бяха като всички останали — дребни и изпечени като тухли. Само главатарят им беше един висок, снажен, като ония, дето ги показват по каубойските филми, с орлов нос и черни очи. Викаха му Белия Орел.

— Как? — възкликнах аз.

— Белия Орел. Хуайт Игл. Не обичам индианците, но този си го биваше, фантастичен мъжага!

Историята ставаше все по-забавна и интригуваща.

— И къде са отишли сега?

— Те споменаха името на някакво индианско селище, мисля нагоре по течението на реката… Но да вървят на майната си! Аз не обичам живи индиоси, обичам ги само на кино, и то скалпирани!… Ха-ха!

Вдигнах една от кутийките с етикета на белия орел и си отидох.

И тъй — последната възможна връзка с „Енерган компани“ бе скъсана. И с това ставаха на прах всички мечти за тонове гориво, вила под Снежния връх и сензационни репортажи в световната преса. Не знаех да се смея ли, да беснея ли. Защото единственият виновен за провала бях аз, само аз, със своето упорито нежелание да се вслушам в съветите на стария жрец, който едва ли не насила тикаше в ръцете ми милиони… Ала цялата история бе толкова неправдоподобна, че сигурно всеки средно разумен човек би постъпил като мене.

Седнах в колата, обмисляйки какво да предприема по-нататък. Да тръгна нагоре по течението на реката, за да търся хипотетичното неизвестно селце на Белия Орел? Дивотия!… Това са хиляди километри сред петролни полета, минни райони, сред опустошена от Стайфли земя, в която никой вече не смее да пътува сам и невъоръжен. Пък и какво ли ще търся там? Белия Орел? Кой Бял Орел? Сухото ли старче от дюкяна на Двайсет и втора улица, или снажния филмов мъжага от кея Кенеди? Освен това в джоба си имах не повече от десет долара, а трябваше и да се яде.

Оставаше, разбира се, още една възможност: да съобщя всичко на полицията. Ала кой полицай ще повярва на моето детинско бръщолевене за зърнест бензин, за индиански жрец, който чете книги за наука и магии? Аз не разполагах с никакво доказателство за моите твърдения — нито зрънце енерган. Онова в резервоара не беше доказателство. Такова висококачествено гориво навярно можеше да се получи във всяка прилична химическа лаборатория на големите петролни компании. Кажех ли обаче, че то е смес от обикновена вода и зеленикави зърна, щяха да ме вземат за тих луд, като ония откачени изобретатели, които всеки ден измислят начини за телетранспортировка на материалните тела чрез тяхното разлагане на елементарни частици и възстановяването им по печатна схема.

Тогава се сетих за Панчо. Панчо, естествено! Той знае всичко. Единствен той още може да ми даде някакво сведение за „Енерган компани“. Надух мотора и се отправих към Сентръл Брейн.

Наричахме го Панчо, защото поразително приличаше на Дон Кихотовия Санчо Панса. Малцина знаеха истинското му име. Беше нисичък, с коремче и кръгла глава и имаше солидно чувство за реалност и преди всичко за реалността на парите. Работейки в сектора на компютъра за централна информация, той всеки момент беше в течение на всичко по-значително, което ставаше в страната: от убийството на гангстерски шеф до изхода на финалния бейзболен мач, от основаването на нова петролна компания до нейния фалит. Практичен социолог-математик, той не пропускаше да осребрява безкрайния поток от информации, който течеше пред очите му, като преотстъпваше на предпочитани от него журналисти важни и пресни новини срещу прилично възнаграждение, разбира се.

С Панчо бяхме добри приятели и понякога, когато съвсем закъсвах, той ми подхвърляше безплатно някоя интересна вест, която пък аз пробутвах във вестниците.

Намерих го пред големия екран, върху който едва ли не всеки пет секунди пробягваха картини или текстове на събития. Неговата задача се състоеше в това да отсейва важното от маловажното, като важното изпрати в бездънната електронна памет на машината, а маловажното — в брака. Една не лека задача, но Панчо беше умен като десет главни редактора, бърз като сто репортьора, а паметта му съперничеше на Сентръл Брейн.

Като ме видя, той веднага остави пулта на своя помощник и стисна ръката ми:

— Ей, Теди! — провикна се той с тъничкия си, почти женски, вечно пресипнал гласец. — Къде се губиш? Забрави ти своето другарче! Как са децата? Клара?

Разказах му на две на три за семейството и после, без предисловия, пристъпих към същността на работата:

— Искам от тебе една услуга.

— Пак ли си загазил? Добре, аз за приятелите душата си давам. Слушай! — И той изрецитира: — „Танкерът «Далия» още не е потънал, но нефтът, който изтича от недрата му, вече покрива четиристотин квадратни километра морска площ и се отправя към бреговете на Острова. Всичко в този район загива: риби, птици, растителност. Към местопроизшествието се отправят нови и нови помощни кораби. Специалистите изчисляват, че прочистването на петстотинте хиляди тона нефт от морската повърхност ще отнеме не по-малко от три месеца. Островитяните се ежат, наричат случая «агресия», заплашват със Съвета за сигурност…

Прекъснах го:

— Панчо, безкрайно съм ти благодарен за тази информация, но сега не това ме интересува.

— Даже Острова?

— Даже Острова и Съвета за сигурност, и цялата ООН.

— Аха! Разбирам! Това е твърде шаблонно за великия репортьор. Тогава за Ел Капитан. Ел Капитан е заявил по радиото на Динамитеросите, че ще продължи безпощадната си борба срещу Княза и Ъперите до окончателното унищожаване на този мръсен обществен строй, който не е годен да…

Запуших с длан бъбривата му муцуна:

— Панчо, млъкни за бога и слушай! От тебе искам да провериш какво имаш за една търговска компания, наречена «Енерган компани»: състав, финансови възможности, задачи, управление и всичко останало.

— Охо! Знаеш, че за изтичане на такива сведения бият по палците!

— Панчо, моля ти се! Много е важно. Много! От това зависи може би цялото ми бъдеще… И ако всичко е о кей и нещата се поизяснят, ще ти разкажа една удивителна история и даже ще те позлатя.

Той свирна от изненада и малките му очи лукаво заблестяха:

— Теди, да не си се хвърлил в големия бизнес?

— Има такова нещо… Но хайде, не се бави! «Енерган компани», кея Кенеди, с емблема бял орел с разперени криле.

Той трепна:

— Какво каза? Бял орел с разперени криле? Чакай, чакай, тази картинка ми направи впечатление още когато дойде, май че беше преди десетина дни… Ела! Но нито дума никому, че иначе главата ти откъсвам.

Влязохме в залата на паметните блокове. Панчо натисна някакви бутони и на един от екраните се появи белият орел с разперените криле и след това машинописен текст:

«Енерган компани», акционерно дружество за търговия със синтетични тютюневи изделия. Основано в Кампо Верде. Председател на управителния съвет Великия Бял Орел. Радиофон 77 77 22.“

В мозъка ми веднага се запечатаха цифрите 77 77 22, но въпреки това ги записах в бележника си: това беше една отлична следа, стига и тя да не е блъф.

— Толкова ли? — попитах.

— Толкова — отвърна Панчо. — Не си ли доволен?

— Ще върши работа — казах уклончиво.

— Виж какво, Теди, не е моя работа да се бъркам в твоя бизнес, но на твое място не бих се заловил с тютюна. Хората пушат все по-малко и по-малко. Стайфли и без това е достатъчно зловонен. Виж, ако се беше хванал с аромати… или с бензина… акциите им всеки ден рипат все по-нагоре… Но бензинът не е лъжица за нашата уста… Е, бягай сега, че имам работа, днес светът е пощурял. И ако се получи нещо полезно от моята неволна индискретност, обади се…

— Бъди спокоен, няма да те забравя.

— Да, да — засмя се той, — ще ме позлатиш и прочее…

— Ще те позлатя! От главата до краката. Обещавам! Стига бизнесът да се получи.

Бях искрен. И бях преизпълнен с вяра в бъдещето.

От Сентръл Брейн отскочих до близката пощенска станция и се пъхнах в кабината на радиофона. Струваше три долара на минута, следователно можех да го ползувам три минути и да ми остане един долар. За закуска… Завъртях 77 77 22. Чаках минута — цяла вечност, никакъв отговор. И когато започнах вече да се отчайвам, в слушалката прозвуча глас:

— „Енерган компани“ слуша.

Едва не скочих от стола: бе гласът на жреца от Двайсет и втора улица, на стария Хуайт Игл, на милия индио, който четеше за науката и правеше магии над пластмасови кофи със зеленикави зрънца…

— Тук Теодоро Искров — извиках. — Журналистът. Помните ли?

— А, сеньор Искров! Драго ми е да ви чуя — отвърна любезно гласът. — Как сте?

— Отлично, отлично! — бързо заговорих аз, като гледах как стрелката на циферблата неумолимо отмерва секундите. — Чуйте, искам да ви видя. Къде се намирате?

— О, сеньор Искров, уви, сега това е невъзможно. Аз съм далече, много далече.

— Но аз трябва да говоря с вас… Във връзка с вчерашната сделка.

— Съжалявам, сеньор Искров, но ние ликвидирахме нашата стока.

— Тоест, как така сте я ликвидирали? — завиках безсмислено с изведнъж пресъхнало гърло. — Нима сте я продали на други?

Оттатък настъпи тишина: старчето навярно се съветваше с някого. После пак заговори:

— Не, никой освен вас не е получил от стоката.

От сърцето ми падна камък.

— Желая да закупя още — казах.

— О, сеньор Искров, засега имате предостатъчно, за месеци може би… — Гласът бе любезен, но категоричен.

Сега пък млъкнах аз, гледайки как стрелката наближава тройката. За какви месеци говори той? Енерган имах за още три-четиристотин километра и толкова. Но това не бе най-важното сега. И отново завиках:

— Сеньор Игл, необходимо ми е да ви видя на всяка цена и за друго, по-важно нещо… Решил съм да напиша репортаж за вашата компания, за вас лично, за стоката ви, стига да нямате нищо против.

— А, това е чудесна идея! Чудесна! — възкликна с очевидно искрено задоволство сеньор Игл. — Пишете! Ние можем само да ви приветствуваме за намерението ви и с нетърпение ще чакаме вашите репортажи. И ако са хубави като ония за Огнена земя, непременно ще ви се обадим… и дори ще ви се отплатим много щедро. Ние знаем адреса ви…

— Но аз нямам доказателства! — изкрещях аз отчаяно, ала беше вече излишно да крещя: прекъсвачът щракна преди да съм завършил изречението си.

Оставих слушалката, объркан, развълнуван. И обнадежден.

На гишето попитах:

— Искам да зная адреса на радиофонен пост 77 77 22.

— Долар за справката — каза равнодушно чиновничката, която и не подозираше каква буря бушува в гърдите ми.

С трагичния жест на комарджия, който хвърля последната си пара върху зеленото сукно на рулетката, дадох сетния си долар. В замяна на което получих следния отговор:

— Радиофонен пост 77 77 22 няма стационарен адрес. Той е подвижен.

— Подвижен? — попитах със свито сърце.

— Да, господине. Той е монтиран на превозно средство. Кола или кораб. На името на Хуайт Игл.