Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (1)

1.

Денят започна както обикновено. При товаренето бяха объркали корабните документи и на Пирена вместо хладилници пристигнаха електролизни вани. Един автоматичен транспортен кораб бе изчезнал някъде между Елана и Торгос. Патрулът питаше дали да започне търсене. Председателят на Съвета на Серпас си бе подал оставката, защото не бяха удовлетворили молбата му за извънреден отпуск…

Ротанов въздъхна и отмести купчината радиограми. Вече две години не бе излизал в отпуск. Можеше да намери време за това, но ако останеше тук, на Регос, все едно нямаше да се измъкне от дребните всекидневни задачи и отпускът му щеше да се превърне в чиста формалност.

Ами ако полети към Земята… Месец ускорение, месец за намаляване на скоростта… Извънпространственият преход в най-добрия случай ще продължи не по-малко от два месеца. Твърде дълго, за да остане човек затворен в една пътническа каюта.

„Станал съм нерешителен“ — помисли си уморено Ротанов. През последните две години не го теглеше към Земята. Може би защото Олег се бе оженил. Това събитие го накара по-остро да почувствува своята самота. А собствения си личен живот не успя да уреди.

В колектива от сътрудници на управлението за извънземни посоления той се чувствуваше чужд, изолиран. И кой беше виновен? Сигурно самият той.

Длъжността ръководител на управлението, която изпълняваше, като всъщност бе върховен администратор както на Регос, така и на многобройните земни колонии, разраснали се през последните години с неудържима бързина, неволно го караше да спазва дистанция в отношенията си със сътрудниците. Кой знае защо, но преди, по време на далечните експедиции, той не изпитваше такава необходимост.

Подчинявайки се на някакви неясни за него закономерности, мисълта му отново се върна към Земята, към Олег… Дали е щастлив в семейния си живот? Ротанов не познаваше жена му, не беше го виждал повече от две години, откакто Олег се премести в далечното разузнаване.

Ротанов не обичаше много-много далечното разузнаване. Може би защото с всяка новооткрита годна за заселване планета се увеличаваха и проблемите, които като лавина се стоварваха върху Регос, върху управлението и разбира се, върху него самия… Но по-скоро причината се криеше другаде. Не можеше спокойно да слуша думите „далечно разузнаване“. Те предизвикваха у него и завист, и тъга, и мъка по отминалите походи на неговата младост. Ала не искаше да си го признае дори пред себе си. Затова учудено повдигна рамене и промърмори по адрес на Олег: „Как можа да се ожениш, като се мяркаш у дома само през отпуската?…“ Ето и сега изследователският крайцер „Ленинград“, командван от Олег, седми месец извършваше свободно търсене и нямаше никаква вест от него. Впрочем не можеше и да има до края на полета. И макар да разбираше, че е невъзможна каквато и да е връзка при тези огромни разстояния, Ротанов неволно си помисли как съпругата на Олег живее в тази изпълнена с напрежение неизвестност… Понякога дори се случваше корабите да не се завръщат от далечните неизследвани области на Галактиката. Тогава бяха безполезни и спасителните експедиции. Твърде обширен беше районът на търсенето. Особено ако маршрутът се състоеше от няколко свръхпространствени скока.

Ротанов протегна ръка към пулта и включи видеопрозореца. Екранът, който заемаше половината стена, затрептя и почти веднага светна, като откри пред него унила, без нито едно възвишение пясъчна равнина, обрасла с редки синкави регоски бодили. Планета космодрум. Идеално място за етапна и разпределителна база. Съветът реши, че центърът за управление на външните поселения трябва да се намира именно тук, по-близо до големите колонии и по-далеч от Земята… „Но ти нали не възрази?“ — запита се той, като се мъчеше да намери в открилия се пейзаж някаква точка, петно, място, на което да спре погледа си. Но не намери. Пустинята изглеждаше съвсем еднообразна и еднородна. Всекидневните стартове на космическите транспортни кораби не можеха да нарушат екологическото равновесие на тази планета.

„Нима можех да възразя на доводите на Съвета? Всичко беше обмислено, логично, абсолютно правилно.“ Той щракна още един ключ. В свободните минути обичаше да пътешествува от етаж на етаж в своята база, като оставаше невидим и безшумен. Ето и сега електронната утроба на машината послушно създаде пълна илюзия за движение в асансьор. На стереоскопичния екран се появяваха многометровите междуетажни плочи. Стоманените греди в пространството между стълбите, кабелите за енерговръзка. Мярна се и надпис: „Минус четвърти“.

Ротанов спря спускането и насочи движението на невидимата камера към вътрешността на етажа. Дългите тесни коридори на складовите помещения, задръстени с контейнери, не го интересуваха.

Цели шест минути на екрана непрекъснато се виждаха плътно подредени сандъци, еднотипни контейнери, пълни с резервни части и различни съоръжения, предназначени за колониите на далечните звезди.

Обемът на превозите нарастваше с всяка изминала година. Базата постепенно се превръщаше в гигантски склад. Той не можеше да предвиди това, когато защищаваше проекта си пред Съвета. „Защо се окопавате в земята? — попитаха го тогава. — Въобще защо са тези укрепления, орбитални станции за прикритие, силовата защита? Какво се каните да строите там? База или крепост?“ И той отговори: „Нужен ни е укрепен пост. База за заселване на далечните звездни системи, защитена от всякакви случайности. Още сме новаци в космоса. Само от няколко десетилетия летим към звездите и вече се натъкнахме на останки от други могъщи цивилизации. Все още не сме срещали врагове. Но това не означава, че винаги ще бъде така. Ние създаваме открити, незащитени с нищо колонии на чужди планети. Досега това беше оправдано. Но трябва да построим добре защитена база, та ако се наложи, да има къде да отстъпим.“ Доводите му се оказаха достатъчно убедителни. Съветът го подкрепи и ето че сега разполагат с този мощен укрепен склад.

Почти шестдесет на сто от територията на базата е заета от различни транзитни товари, ремонтни работилници… Хангарите са препълнени с транспортни кораби. Ще трябва да построят временни бараки на повърхността за по-маловажните товари. А нали той искаше базата да бъде изградена така, че от въздуха нищо да не издава гигантското съоръжение, разположено дълбоко под скалната основа на планетата… Оправдаха ли се през изминалите години огромните средства и усилия, изразходвани за създаване на тази космическа крепост?

Кой знае. Сега е рано да се съди. Времето в космоса се мери с други мерки. И макар опасенията му, че ще срещнат непознат неприятел, да понамаляха, появиха се нови проблеми.

Колкото повече се отдалечаваха предните земни постове и се овладяваха нови планети, колкото повече време минаваше, толкова по-слаби ставаха връзките с родната планета и толкова по-независими се чувствуваха земните колонии, развиващи собствена мощна промишленост, която все по-малко и по-малко се нуждаеше от подкрепата на Земята. Докъде ще стигнат тези изменения? Какви нови конфликти и проблеми ще породи разпокъсаността на земната федерация?

Незабележимо, постепенно протичаше процесът на изменение на самите колонисти. На физическата им структура, на психиката им. Родените на Регос не можеха да се сбъркат с онези, които бяха прекарали целия си живот на Арон… Колко далеч ще стигне този процес, какво ще стане с разпръснатото по далечните звезди човечество? Ще запази ли то връзката, предаността си към своята далечна родина?

Най после километровите коридори свършиха. Камерата пренесе Ротанов в кабината за управление на четвъртия етаж.

Дежурен бе Османов и разбира се, вместо да следи автоматиката и да контролира пространството между етажните плочи, той четеше в микропроектора някакъв роман.

Впрочем автоматиката не се нуждаеше от контрол. А дежурствата бяха само спазване на правилника. Твърде много неща тук постепенно се превръщаха в чиста формалност, Все пак никой не смяташе Регос за военна база.

„Пункт за управление, етапен ракетодрум за товари. Добре зареден склад — ето какво представляваме сега…“

Някъде под тавана прокънтя звук на гонг. Беше време за обяд. За миг Ротанов се поколеба дали да отиде в столовата, но като си представи любопитството, което ще предизвика неговото неочаквано появяване, реши да не променя старите си навици.

Щом набра заповедта до кухненските роботи да му донесат храната в кабинета, той дочу зад стената лекото бръмчене на асансьора. Помещението се изпълни с аромати на източни подправки и овнешко. Явно обядът днес бе приготвен по старинни тибетски рецепти, а овнешкото най-вероятно бе синтетично.

Ротанов не помнеше дали бе поръчвал вчера това ядене, но предпочете да не си го изяснява. Напоследък роботът все по-често проявяваше самоинициатива при съставянето на менюто и нанасяше поправки в направените поръчки.

Колкото по-сложна е една система, толкова по-трудно е тя да се задържи в рамките на първоначалните й параметри. Непрекъснато нещо се чупеше, излизаше от строя, своенравничеше, а на него не му стигаха нито времето, нито силите, за да се занимава с дреболии.

С всяка изминала година ставаше все по-трудно и по-трудно да се изискват нови запаси. В Съвета добре разбираха, че Регос се е превърнал в твърде скъпа приумица, която не изпълнява своята основна функция — да защищава колонистите от неприятелските сили в космоса.

Тъкмо се канеше да отвори вратичката на кухненския асансьор и върху контролния дисплей замига сигналната лампа.

— Не ме оставят да хапна спокойно — сърдито измърмори той, но включи екрана и дори не показа, че е раздразнен.

— Извинете, шефе, но пристигна бърза телеграма от Алкол. — Дежурният млъкна, когато забеляза погледа на Ротанов, насочен към вратичката на кухненския асансьор.

— Слушам, Антоне. Какво се е случило пак? Да не би председателят на Съвета да е подал оставка? Този Сизов напоследък ни създаде доста неприятности.

— Съобщават, че тази година няма да изпълнят плана за доставка на аргон. Изпращат ни последния транспорт. Така че ще получим четиристотин тона по-малко.

— А какви са резервите ни?

— След неизпълнението на плана за миналото тримесечие ни останаха около двеста тона.

— Добре. Ще помисля как да излезем от положението.

Ротанов изключи дисплея, стана и се разходи из кабинета. В известен смисъл той превърна базата на Регос в своеобразен буфер между Земята и нейните колонии.

След като създаде тук огромни складове с резервни части и механизми от Земята и продукция от колониите, засега той успяваше да коригира плановете за доставките, да заобикаля и замазва най-парливите въпроси, да смекчава противоречията. Но често се появяваха и пукнатини, които не успяваше да запуши. Все по-грубо се проявяваше прекалено централизираната политика на външния Съвет на Земята. Все по-често отделът на Ротанов се оказваше между чука и наковалнята. Колонистите пренебрегваха базата и се оплакваха направо в Съвета за намалените доставки.

Веднъж Сизов успя да изрови за Съвета дори делото за изчезналия транспортен кораб. Патрулните кораби на базата случайно се бяха натъкнали на този автоматичен транспортен кораб с повреден двигател и вместо да го препратят на получателя, го докараха на Регос. Целият товар отиде за попълване резервите на базата. Ротанов използува своя авторитет и старите си връзки и в края на краищата успя да потули разследването. Но ставаше все по-ясно, че на Земята проникват сведения за неговата „складова“ дейност на Регос, за самоволното му коригиране на плановете за взаимни доставки.

Всеки момент можеше да пристигне ревизор… Е, може би не точно ревизор. Сигурно щяха да измислят за инспектирането някакъв съвсем невинен параван. Той все още има авторитет в Съвета. Противниците му няма да тръгнат открито срещу него, ако не разполагат с неопровержими доказателства. Управлението на извънземните поселения водеше твърде независима политика.

Основна причина за сегашните нещастия на Регос бе разединеността между отделните части на Земната федерация. С този проблем не успяха да се справят напълно дори свръхпространствените кораби. За ускорение и спиране бяха необходими около два месеца, на пръв поглед като че ли не много голям срок, но съобщенията се забавяха. Колониите нямаха друга връзка освен пощенската. Радиовълните преодоляваха разстоянието от звезда до звезда дълги години. Последните новини пристигаха с поредния кораб със закъснение от два месеца. Но не в това беше работата. Кой знае защо, след като се откъснеха от Земята и овладееха нова планета, хората преставаха да се чувствуват граждани на далечната Земя. Те се привързваха към своята нова родина. И поставяха нейните интереси над всичко. С всяка изминала година ставаше все по-трудно да се бори с тези настроения и с тази центробежна сила, която разкъсваше Федерацията. Засега на овладените планети се бе родило само първото поколение земни жители. Споменът за далечната им родина бе все още силен. Но какво щеше да стане по-нататък?

„Може би така и трябва да бъде? От какво всъщност се страхувам? Защо толкова упорито се опитвам да задържа разпадането на този многолик организъм? Ако космосът и занапред не окаже съпротива на човешкото настъпление — тогава всичко е наред. Тогава не е задължително хората да са обединени. Ала ако сме разединени, ще бъдем лесно уязвими. Космосът е необхватен, необхватно е и времето, през което под светлината на далечните звезди са могли да се родят неизвестни цивилизации. И какво от това, че още не сме ги срещнали. Просто сме имали късмет. Нали съществуваха ренитите. Съществуваха и изчезнаха безследно, като оставиха след себе си условия за зараждане на новата цивилизация на синглитите. Никой от нас не знае какво ще стане с нея в бъдеше. Трудно е да се предвиди и какви изненади ни очакват на още неоткритите звезди. Трябва да бъдем готови за всякакви изненади. Твърде мъчително ни се удава всяка крачка напред. Сигурно мнозина го разбират. Ето защо и Съветът гледа през пръсти на машинациите с доставките на Регос. Но това няма да продължи дълго. Още два-три случая като този с изчезналия транспортен кораб и на негово място може да застане човек, който отлично владее инструкциите и недостатъчно добре познава космоса. Тогава всичко ще отиде по дяволите. Лесно може да се докаже, че огромните резерви от труд и енергия, концентрирани в базата, са един ненужен и безполезен товар, който ръждясва и постепенно губи своята стойност. И това ще бъде почти вярно… Почти.“

Ротанов заобиколи бюрото и замислено прерови папката с перфокартите. Последната поща от Земята. Препоръки, резолюции, инструкции, уточнения, официални запитвания и протести. Не му се искаше да преглежда тази купчина. Може би защото всяко ново искане на Земята бе все по-нереално, все по-далечно от истинските проблеми, с които живееха тук… Изведнъж си помисли, че сега разсъждава като истински колонист.

„Та аз всъщност съм колонист, затова оттук виждам проблема другояче — по-ясно, по-критично“. Звънецът над входа избръмча и Ротанов натисна бутона, за да отвори външната врата.

Влезе непознат млад човек. Изтрака с токове и се представи по всички правила.

Разбира се, той не можел да чака. Бързал да се представи, смятал това за много важно. Ротанов въздъхна и взе от ръцете му пластмасовата карта. Отличник е и са му достатъчни година-две. Две години ще чака събития, които изобщо няма да се случат. Схватки, които няма да се състоят. Приключения, които тук не стават. После ще му дотегне. В най-добрия случай ще го налегне носталгия по Земята и ще започне да търси вратички в закона, който го задължаваше да отработи четири години на избрания обект. А в най-лошия… в най-лошия ще се затвори, ще скрие по-дълбоко мъката си… Постепенно всичко това ще породи у него равнодушие.

Ако имаше право, Ротанов щеше да отпраща обратно тези неопитни хлапаци! Интересно, какво ли ги привлича тук? Славата на Ротанов или все още смятат базата на Регос за преден пост на човечеството, за космически бастион?

— Вероятно ще настоявате да ви направя оператор в защитните блокове или в най-лошия случай се каните да постреляте с лазерните оръдия?

— По специалност съм ентропист. На картата пише…

— Сигурно. Но предпочитам да си съставя собствено мнение за всеки сътрудник. И затова рядко чета картите. А какво представлява тая ентропистика? Май не съм чувал за такава наука.

— Нов клон от философията. Наука, изучаваща особеностите на ентропията в големи затворени системи.

— Тъй ли? Нима на Земята за вас не се намериха подходящи системи?

— Там те се намират във взаимодействие и законите на ентропията не се проявяват така ясно, както тук. На Земята няма достатъчно големи и в същото време напълно изолирани системи, каквато е вашата.

— Не сме чак толкова изолирани — обиди се Ротанов. — Всеки месец тук пристигат десетина транспортни кораба.

Младежът замълча и Ротанов си помисли, че той не е толкова наивен, колкото му се стори отначало. Лицето му бе интелигентно, но май прекалено слабо. Сигурно се увлича от модните сега свръхсензорни тренировки. Разговорът доста се проточи за първа среща с млад специалист. Неочаквано Ротанов почувствува тревога. Само контрольор му липсваше сега! Сизов би могъл да му погоди такъв номер в Съвета, на него отдавна не му харесваше прекалено голямата самостоятелност на Регос.

— С какво по-точно ще се занимавате при нас?

— Ще събирам данни, ще ги анализирам, ще правя изводи. Ентропистиката днес е по-скоро теоретична наука. И рядко намира конкретно приложение, но на мен може да ми провърви.

Ротанов почувствува, че необоснованата му неприязън към младежа се засилва.

— С други думи, няма да имате определен участък за работа.

— Ще събирам твърде разнороден материал. И засега не зная на кое място и на кой участък ще открия нещо наистина интересно…

— Това няма да стане. Тук не е изпитателен полигон, а космическа база… — Ротанов за малко не каза „военизирана“, но навреме промени формулировката. — Във всеки случай ние се подчиняваме на съответен правилник и ред, които никой не може да нарушава. Всеки има свое конкретно място. И вие няма да правите изключение.

Ротанов замълча за миг, като очакваше младежът да му възрази. Сега е моментът ентропистът да се похвали със специалните си пълномощия, ако има такива, или поне с познанства, връзки. Но той не беше толкова глупав. Изпъна се и като не откъсваше поглед от Ротанов, показваше готовност да изпълни всяко разпореждане на началството. Едно от двете: или се е излъгал за негова сметка, или е срещнал достоен противник. Тъй или иначе, разговорът отдавна трябваше да приключи.

— Доколкото си спомням, ентропистиката се занимава предимно с изучаване на баланса на енергиите между две пространствени среди?

Той забеляза мярналото се за миг учудване в очите на младежа и се усмихна безгласно: „Не сме чак толкова необразовани тук.“

— Това е само един от разделите…

— Чудесно. Заемете се засега с него. Ще ви изпратя в отдела на главния енергетик.

„Оттам поне е много по-трудно да се доберете до управляващите центрове и до цялата документация.“ Ротанов все още очакваше младежът да му възрази и едва когато вратата се затвори зад него, почувствува пристъп на глухо недоволство към себе си. „Нима се превръщам в стар мърморко?“ — рече си той и се опита по-бързо да прогони тази мисъл. Храната беше съвсем изстинала и вместо да нареди да я стоплят отново, той с тайно удоволствие изсипа кулинарните шедьоври на източната кухня в сметопровода. Още веднъж отиде до бюрото и преди да изпрати в архива папката с текущата документация, измъкна от нея синята карта на диспечерската служба.

Обикновената информация идваше не по каналите за връзка, а на такива карти. Той сам въведе този ред и сега с учудване научи, че към базата се приближава неидентифициран кораб, който не отговаря на повикванията.

Впрочем подобни неща се случваха често. След големите преходи на корабите не достигаше мощност за далечна връзка. Корабът бе напуснал твърде рано обикновеното пространство и засега беше далеч. Ротанов направи справка в списъка и установи, че в този сектор на пространството няма планирани полети. Диспечерската служба с основание му беше обърнала специално внимание. Какво ли представляваше той? Още един заблуден транспортен кораб? Такъв късмет не се пада всеки ден… Ротанов погледна часовника си. Май вече можеше да научи нещо повече за него. Той не включи вътрешната връзка, реши сам да огледа странния гост.

В диспечерската дежуреше Клестов. От централния екран Ротанов разбра, че Клестов следи госта на максимално увеличение. Корабът все още беше много далеч и на екрана изглеждаше като неясно светло петно.

Ротанов тежко се отпусна на свободното кресло и зачака мълчаливо. Работата на диспечера е много сложна. Върху страничните табла непрекъснато светваха индекси на кораби, които искаха разрешение да кацнат. Заедно с насочването на следящите устройства Клестов трябваше постоянно да коригира отговорите на компютъра на космодрума и не разбираше защо се отдава такова предпочитание на този далечен и незначителен кораб.

— Двайсти, двайсти! Не разрешавам кацане. Напуснете сектора.

— На борда спешен товар! Спешен товар. Повредена помпа в левия охладител, не мога да изляза повторно!

Ротанов взе микрофона и бавно, като провлачваше думите, каза:

— Базата — до корабите. Обявявам шести сектор за напълно затворен. Всички кораби да чакат на външни орбити. Отменям всички стартове.

Тозчас в ефира настъпи тишина. Едва сега радистите и пилотите на многобройните кораби разбраха, че в базата става нещо необикновено.

— Още ли мълчи? — Ротанов остави микрофона и се обърна към Клестов.

— Да. Макар че сега е в зоната на сигурна радиовръзка.

— Виждам. Успяхте ли да установите какъв тип е корабът?

— Засега е трудно да се прецени. Прилича на крайцер за далечно разузнаване.

— Ако разузнавачът е извън регистъра, от него могат да се очакват всякакви изненади. Тези кораби само в краен случай нарушават графика на полета и маршрута.

Ротанов бе обзет от лошо предчувствие, още неясно като петното на екрана.

— Запитайте компютъра за масата на кораба. Може би ще успеем да я установим по косвени данни. Ако е необходимо, включете всички станции за външно наблюдение. Нали имат детектори за маса!

Не мина и минута и той научи масата му. Към Регос се приближаваше тежък разузнавач. Само един кораб от подобен клас можеше да се намира в този сектор на Галактиката. На Олег сигурно му се е случило нещо много сериозно, за да промени маршрута.

Предчувствието му се превърна в увереност, когато петънцето на екрана изстреля цяла верига от светли чертички и точки.

— Имаме телеграфна връзка! Отговаря, виждате ли?! — И като мърдаше с устни, Ротанов зачете съобщението: — Тук „Ленинград“. Сериозни повреди в секторите за навигация и управление. На кораба карантина трета степен…

— Трета степен… — Ротанов почувствува как кожата на скулите му се опъна. Забеляза, че и диспечерът пребледня.

— Не разполагаме с карантинни спътници от трета степен на защита! Не можем да го приемем!

— Наредете незабавно да приготвят за карантината външната наблюдателна станция. Корабът да легне на дрейф и да чака нашия катер.

— Кой ще закара катера?

— Аз!

— Нямате право, има инструкции, които забраняват…

— Млъкнете, Клестов, по-добре подгответе катера и станцията.

— Но това е трета степен! В такъв момент не можете да напуснете базата! Нямаме право да приемем този кораб.

— А какво да направим, на Земята ли да го върнем? Нали затова е построена тази база. Тъкмо за такива случаи. Оставям ви за мой заместник и след два часа станцията да бъде готова да приеме екипажа на „Ленинград“!

 

 

Ракетният катер напусна хангара и като малка сребриста точка се понесе нагоре срещу нарастващия корпус на звездолета. Отблизо бордът на кораба изглеждаше олющен и сплескан, а стойките за закрепване на двигателя изкривени, но Ротанов знаеше, че това е само илюзия, създадена от големия зрителен ъгъл. Ако беше нарушена центровката на двигателя, при излизане от подпространството от кораба нямаше да остане нищо.

Катерът се приближи на разстояние, от което вече можеха да се включат окачващите механизми, и рязко спря.

Ротанов нарочно се бавеше, очакваше допълнително съобщение. Но корабът мълчеше.

Трета степен… Това можеше да означава само едно — корабът се е сблъскал в космоса с нещо неизвестно, което е представлявало заплаха не само за него, но и за всяко устройство или човек, влезли в контакт с него…

Доколкото си спомняше, карантина трета степен беше обявявана само два пъти досега. Първият път заради излъчване, разрушаващо психиката. Психичното заболяване по някакъв странен начин се предаваше от човек на човек. Земната медицина се оказа безсилна да се справи. Починаха всички лекари, взели участие в спасителната експедиция.

При втория случай успяха да приберат екипажа буквално миг преди корабът да се разпадне в космоса… Неизвестна космическа проказа беше разяла целия му корпус. Не беше ръжда, нито окисляване — бяха отслабнали междумолекулярните връзки и металът се превръщаше в прах.

И тогава на спасителите не им беше леко. Техният кораб бе изложен на заразата и се разруши при приближаването към базата. Успяха да приберат хората още в космоса. Пластмасовите скафандри устояха на неизвестната болест, поразила метала.

Какво ли ги очакваше сега? Защо Олег не съобщава подробности? Ами ако корабът е останал без капитан?

Ротанов рязко обърна катера и го насочи към окачващия шлюз.