Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time and Again [= First He Died], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 41 гласа)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Клифърд Саймък. Отново и отново

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №93

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Георги Марковски,

Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Преведе от английски: Петър Кадийски

Редактор: Анелия Бошнакова

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска, I издание

Дадена за набор на 25.XII.1987 г. Подписана за печат на 3.IV.1988 г.

Излязла от печат месец април 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2133

Печ. коли 18. Изд. коли 11,66. УИК 12,52

ЕКП 95366 15431 5637–236–88. Страници: 288. Цена 2 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820(73). 31

© Петър Кадийски, преводач, 1988

© Светослав Славчев, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

© Clifford Simak, 1951

Time and Again

Ace books

A Division of Grosset & Dunlap, inc.


1

Непознатият се появи от здрача, когато последните зеленикавожълти слънчеви лъчи все още трепкаха на запад. Той поспря до оградата и извика:

— Мистър Адамс, вие ли сте?

Столът проскърца под тежестта на Кристофър Адамс, който се размърда, сепнат от гласа. После си спомни. Преди ден-два отвъд поляната се бе настанил нов съсед. Джонатън беше му казал, а Джонатън знаеше всички клюки за хора, андроиди и роботи на сто мили наоколо.

— Заповядайте — рече Адамс. — Радвам се, че се отбихте.

Надяваше се, че е успял да вложи в тона си сърдечност и дружелюбие.

Защото той не се радваше. Беше малко раздразнен и ядосан от тази неканена сянка, която се бе появила от здрача и прекосяваше моравата.

Прекара мислено ръка по челото си. Този час ми принадлежи, каза си той. Единственият час, който отделям за себе си. Часът, когато забравям… забравям хилядите проблеми, свързани с други звезди. Забравям ги и се връщам при зеленикавата мрачина, тишината и танца на неуловимите сенки при залез-слънце, каквито ги има само на моята родна планета.

Защото тук, в този двор, няма ментофонични доклади, картотеки на роботи, галактични координационни конференции… няма психологически интриги и диаграми на чуждопланетни реакции. Нищо сложно или пък тайнствено… макар че може и да греша, защото тук има някаква тайна, но приятна и безопасна тайна, която е лесна за разгадаване, но си остава неразгадана само защото аз искам това. Тайната на нощната птица, устремена към притъмнялото небе, загадката на светулката край живия люляков плет.

С една част от съзнанието си той усещаше, че непознатият е прекосил двора и протяга ръка, за да придърпа стол, докато с другата част отново се замисли за овъглените трупове, проснати край брега на една река, нейде на далечната Алдебаран XII, и за разбития кораб, усукан около дървото.

Трима бяха загинали там… три човешки същества и два андроида, а пък андроидите са почти хора. А човек не трябва да умира от насилствена смърт, освен от ръката на друг човек. Дори тогава това може да стане само на полето на честта, като се спазят всички формалности и технически подробности на правилата за дуел, или пък в не толкова изисканите случаи на разплата или екзекуция.

Защото човешкият живот е свещен… Така трябва да бъде или в противен случай не би имало хора. Човечеството за жалост е така малобройно.

Престъпление или злополука?

Но злополуките бяха абсурд.

Рядко ставаха злополуки, почти никога. Съвършените в техническо отношение машини, надарени с разум, близък до човешкия, и способни да реагират на всяка известна опасност, отдавна бяха намалили броя на злополуките почти до нула.

Няма машина, която да е толкова несъвършена, че да се блъсне в дърво. В някое по-прикрито и незабележимо препятствие може би, но никога в дърво.

Така че сигурно е престъпление.

Но не и престъпление, извършено от човек, защото всеки човек би разгласил за случилото се. Хората няма от какво да се страхуват… няма закон нито дори морални принципи, пред които един човек убиец да бъде отговорен.

Трима души са мъртви.

Трима души мъртви на разстояние петдесет светлинни години — и това бе придобило огромно значение за човека, който седеше в двора си на Земята. Едно събитие от първостепенна важност, защото никой човек не може да умре от друга, освен от човешка ръка, без да последва жестоко отмъщение. Никой не може да отнеме човешки живот където и да било в Галактиката, без да заплати чудовищна цена за деянието си, защото в противен случай човечеството ще загине и великото галактическо братство на разума ще пропадне сред мрака и необятността, които са го разделяли преди.

Адамс се намести по-удобно на стола, като се опита да се отпусне, обзет от яд към себе си за тези мисли… защото негово правило бе, че по здрач няма да размишлява за нищо… или почти за нищо, тъй като едва ли бе възможно да опразни мозъка си от всякаква мисъл.

Гласът на непознатия сякаш идваше отдалеч, макар Адамс да знаеше, че той седи до него.

— Приятна вечер — каза непознатият.

Адамс се засмя.

— Вечерите винаги са приятни. Момчетата от метеослужбата пускат дъжда доста по-късно, когато всички спят.

Сред шубраците по склона дрозд подхвана вечерната си песен и плавните тонове като успокояваща ръка погалиха дремещия свят. В близката рекичка две-три жаби пробваха гърлата си. Нейде далеч, сякаш в някакъв сумрачен отвъден свят, совата зададе своя задъхан въпрос. Отвъд ливадата и нагоре по склоновете на хълмовете тук-там в къщите проблеснаха светлинки.

— Това е най-хубавото време от деня — каза Адамс. После пъхна ръка в джоба и извади кесия с тютюн и лула.

— Пушите ли? — попита той.

Непознатият поклати глава.

— Всъщност аз съм тук по работа.

Гласът на Адамс прозвуча решително:

— Тогава заповядайте утре. Вечер не се занимавам с работа.

Непознатият тихо каза:

— Отнася се за Ашър Сътън.

Адамс се напрегна, пръстите му затрепераха и той се забави, докато напълни лулата си. Беше доволен, че е тъмно и непознатият не го вижда добре.

— Сътън ще се върне — каза непознатият.

Адамс поклати глава.

— Съмнявам се. Той отпътува преди двадесет години.

— Но вие не сте го отписали, нали?

— Не — бавно отвърна Адамс. — Той все още се води на заплата, ако това имате предвид.

— Защо? — попита другият. — Защо е още в списъците ви?

Адамс натъпкваше тютюна в лулата си, докато обмисляше отговора.

— Мисля, че от сантименталност — рече накрая той. — Сантименталност и вяра. Вяра в Ашър Сътън. Макар че вярата вече се изчерпва.

— Точно след пет дни Сътън ще се върне — каза непознатият. Той помълча, после добави: — Рано сутринта.

— Невъзможно е да знаете подобно нещо — твърдо каза Адамс.

— Но аз наистина го зная. Това е документиран факт.

Адамс изсумтя.

— Още не се е случило.

— В моето време се е случило.

Адамс скочи от стола.

— Във вашето време?!

— Да — тихо каза непознатият. — Виждате ли, мистър Адамс, аз съм вашият приемник.

— Вижте какво, млади човече…

— Никак не съм млад — прекъсна го непознатият. — Годините ми са колкото вашите и половината отгоре. Вече остарявам.

— Аз нямам приемник — студено рече Адамс. — Изобщо не е ставало дума за такъв. Ще изкарам още стотина години. Може би и много повече.

— Да — потвърди непознатият, — ще изкарате повече от сто години. Дори много повече.

Адамс замълча и се облегна назад. Захапа лулата и я запали с твърда като гранит ръка.

— Нека обсъдим спокойно всичко — каза той. — Вие твърдите, че сте мой приемник… че сте поели моята длъжност, след като съм напуснал или пък умрял. Това означава, че идвате от бъдещето. Дори за миг не съм ви повярвал, разбира се. Говоря, колкото да върви спорът…

— Онзи ден съобщиха една новина — прекъсна го непознатият. — За някакъв човек на име Майкълсън, който твърди, че е отишъл в бъдещето.

Адамс изсумтя.

— Четох за това. Една секунда! Как би могъл да узнае човек, че е отишъл една секунда в бъдещето? Как би могъл да го измери и установи? И какво значение има това?

— Никакво — съгласи се чужденецът. — Поне първия път няма никакво значение. Но следващия път той ще отиде в бъдещето за пет секунди. Пет секунди, мистър Адамс. Пет тиктакания на часовника. Време колкото за едно кратко вдишване. Всяко нещо си има своето начало.

— Пътуване във времето?

Непознатият кимна.

— Не мога да повярвам — рече Адамс.

— И аз от това се опасявах.

— За последните пет хиляди години — започна Адамс — ние завладяхме Галактиката…

— „Завладяхме“ не е подходяща дума, мистър Адамс.

— Е, тогава поехме управлението, заселихме се навсякъде. Кажете го, както си искате. И открихме необикновени неща. Такива, каквито не сме и сънували. Но не и пътуване във времето.

Той размаха ръка по посока на звездите.

— В цялата тази Галактика никой не познава пътуването във времето. Никой.

— Но сега вие го открихте — каза непознатият. — Преди две седмици Майкълсън извърши пътуване във времето, отиде една секунда в бъдещето. Началото вече е поставено.

— Е, добре тогава — рече Адамс. — Да кажем, че вие сте човекът, който след сто или повече години ще заеме моето място. Нека допуснем, че сте се върнали назад във времето. И защо е всичко това?

— За да ви съобщя, че Сътън ще се върне.

— Щях да узная това, когато той се появи — каза Адамс. — Защо трябва да го знам отсега?

— Защото, когато се върне, Сътън трябва да бъде убит — отвърна непознатият.