Хаим Оливер
Енерган 22 (2) (Роман за едно фантастично приключение)

2. Пликът, от който започна всичко

На гарата нещата бяха някак си по-весели. Повишеното настроение у децата личеше даже през маските. Те нетърпеливо потропваха с крачка по перона, подвикваха си едни на други, подхвърляха багажите във вагоните и с писъци и смях щурмуваха свободните купета. Тъй или иначе Стайфли още не бе успял да унищожи напълно детството… Това настроение се предаваше и на изпращачите, и без това щастливи, че могат да пратят децата си на тъй жадуваната О-ваканция в планините. И не ми се побираше в ума как те смогваха да познаят зад хоботчетата, които се подаваха от прозорците, собствените си наследници и да им дават последните традиционни и излишни указания — да не се наливат много със студена вода от изворите на Снежния връх, да не излизат на леда без ботуши, да не бързат да дишат дълбоко, когато се изкачат на самия връх, и прочие, и прочие… Някои дори целуваха каучуковите муцунки…

Но когато влакът потегли и изчезна зад завоя, на перона настъпи тягостна тишина. Часът бе десет.

— Трябва да побързам — каза Клара. — В единайсет съм на работа. Какво смяташ да правиш днес?

Какво можех да й отговоря? Че ще се повъртя из улиците, съдебните зали и полицейските участъци с надеждата да попадна на някаква мърлява новина, която биха приели в „Утринна заря“ и срещу която бих изплатил таксите за вода и кислород, преди да са изключили домашните кранове? Или че, ако нищо не открия, ще се опитам да отскоча до майка си в Рио Алто, градче в подножието на планините, все още не напълно задушено от Стайфли? С Клара нямаше да се видим два дни — предстояха й две смени, а след това годишните медицински прегледи, на които се подлагаха всички служители на „Вита-Синтетика“.

— Още не съм решил какво ще правя — отвърнах. — Може да се върна към рафинерията. Да открия все някакъв материал и за мен.

— А Командора?

— Сега, когато децата вече са заминали, не е страшно.

— И все пак пази се! — Целуна ме по бузата и изтича към автобуса.

Изведнъж се почувствувах самотен, въпреки навалицата около мен, въпреки стотиците пътници, които слизаха от влаковете и се отправяха към града. О, не заради раздялата ми с Клара. Отдавна вече разделите с нея не ми причиняваха тъга. Стайфли се бе погрижил да задуши не само дробовете, но и чувствата, и страстите на човешките същества, които бяха останали да живеят в Америго Сити… Всяка вечер, затъпели от работа и обезсилени от смога, ние се прибирахме в къщи, мълчаливо си пълнехме стомасите със синтхрани, поемахме порцията си „синттелевизия“ и синтприспивателни и мигновено потъвахме в бездните на кошмарни сънища, без да мислим за любов. Понякога само, когато природата и младостта вземаха връх, ние поотваряхме плахо О-провода над жълтата линия и се отдавахме на трескави безумия, след които трудно идвахме на себе си… Но това бе толкова рядко! И толкова скъпо!

А сега ме обземаше един от ония пристъпи на хипохондрия, които неизменно ме мъчеха след всяка кислородна процедура в О-будка — една чисто психофизична реакция. Започнах да ненавиждам Америго Сити с неговия Стайфли, с небостъргачите и петролните рафинерии, със задръстените пристанища, с танкерите и бензиновите резервоари, с колите, със заводите за синтетични храни, синтетични дрехи, синтетични аромати, синтетични радости и едва ли не синтетични хора… Мразех всичко, всички! В мен се надигаше желанието да се върна в къщи, да отворя О-крана докрай и да вдишвам, да вдишвам, докато дробовете ми се превърнат в балони…

Какъв бе смисълът на този идиотски живот, който те принуждаваше да блъскаш по десет часа на ден, да пътуваш още дълги часове до работа и обратно, сетне да се затвориш херметически зад вратите на своя дом, мъчейки се дори в съня си да ограничиш дихателните си функции?… А там някъде в планините съществуваше чист въздух, съществуваше зеленина, съществуваха дори, къде точно не зная, поточета с бистра вода и червени рибки и лъскави бели камъчета… Ала там имаха достъп само Ъперите. Една почивка на Снежния връх, на каквато заминаха преди малко децата, струваше цяло състояние и хора от моята черга можеха да си позволят този лукс веднъж на много години, въпреки усилията на ония мили Борци за чиста планета, които със своя наивен донкихотовски ентусиазъм се мъчеха да спасят неспасяемото…

Защото скоро и децата нямаше да могат да отиват там. Стайфли неудържимо пълзеше като хилядоглав отровен змей все по-нагоре и по-високо до долините, овразите и скатовете на планините и със своето зловонно дихание безмилостно душеше всичко по своя път…

— Вестнициии! — крещяха хлапета без маски. — Атентата на Динамитеросите! „Албатрос“ литна във въздухааа! — Вестникарчетата винаги намираха остроумни възгласи, за да рекламират своята стока. — Ултиматумът на Ел Капитан до Княза! Командора е хванал терористите; Червената Олга затворена в Конквиста!…

Грабнах един вестник. Той бе пълен с информации, полуинформации, лъжеинформации и абсолютни измислици за атентата. Това означаваше, че за мен вече няма никаква работа около рафинерията. Разбира се, атентаторите не бяха заловени, въпреки хвалбите на Командора, че сред стотиците задържани и убити „при опит за бягство“ се намират привърженици на Ел Капитан. Що се отнася до ултиматума на Динамитеросите, вестникът съобщаваше, че Командора пренебрегва всякакви заплахи и категорично отказва да освободи Червената Олга, която наричаше „оръдие на червените и метреса на Ел Капитан“. Командора заявяваше, че е попаднал на важни следи, които скоро щели да го отведат до леговището на Динамитеросите — „тази опасна екстремистка секта от безумци, която тормози мирния и щастлив живот на гражданите на Веспучия и пречи за реализирането на програмата на Княза за борба срещу Стайфли“.

На централно място на първа страница бе поместена снимката на Червената Олга: красиво лице с едри черти, буйна, падаща над раменете коса, горда усмивка, цигаре между белите зъби — израз на сила и самоувереност.

Смачках вестника. Дотегнали ми бяха тия програми за борба срещу Стайфли. Всички те бяха лъжа и измама. Княза мамеше Веспучия, че се бори срещу Стайфли, а сам той си живееше в дворци край Снежния връх. Динамитеросите се мамеха, че с бомби ще свалят Княза и Командора и ще спрат унищожението на страната. Федерацията на Борците за чиста планета мамеше себе си, че с помощта на своите брошурки, които никой не четеше, ще вразуми бодро крачещите към своя край обитатели на планетата Земя… А междувременно петролните рафинерии и химическите заводи се размножаваха в геометрична прогресия, защото без тях не можеше, защото те произвеждаха дрехи, аромати, коли… И храна. И енергия… И на пристанището спираха все повече танкери. И нефтените полета притискаха вече и самия град и нахлуваха в неговия център под сянката на Индикатора. И комините бълваха ли, бълваха отрова… Омагьосаният кръг на гибелта…

Не, никой не беше вече в състояние да спре настъплението на Стайфли — нито Княза, нито Ъперите, нито Динамитеросите, нито Борците за чиста планета.

Впрочем, кой знае, може би единствено Ел Капитан, но само ако се решеше да напъха своите взривове в сърцето на планетата и я прати по дяволите. Завинаги!

С тия мрачни мисли в главата тръгнах към Сентръл Брейн — Централния Мозък за всеобща информация. Там работеше Панчо, който понякога ми подхвърляше някоя и друга новина. Но погледът ми попадна на Индикатора — оранжевата му стрелка сочеше цифрата 89. Явно пожарът в рафинерията бе увеличил наситеността на Стайфли с цели два процента. Това отне желанието ми да върша каквато и да е работа. Време бе да се махна от града, поне за близките няколко дни. Но къде да отида? При мама? В колата нямах нито грам бензин. А седемнайсетте долара в джоба не стигаха за автобус дори…

Влязох в една закусвалня край завода за синтетично месо. В нея имаше О-инсталация, а аз имах нужда да промия пак дробовете си. При минимална консумация това удоволствие щеше да ми струва цели три долара. Поръчах си чашка изворна вода „Ел волкан“ и се загледах в телевизора, който тъкмо предаваше събитията около рафинерията: все още бушуващия пожар, усилията за спасяване на пострадалите, хеликоптерите, които пръскаха над пламъците облаци бял прах, полицаите, които гонеха призраци по улиците…

Показаха и Командора. Стоеше пред входа на административната сграда на „Албатрос“ — сто и десет етажния небостъргач на Мак Харис — край поставка с електронни свързочни апарати и ръководеше хайката. От време на време поглеждаше към задържаните, които водеха към него, изслушваше кратките доклади на подчинените си и с лаконично кимане сочеше ту надясно, ту наляво и това ми напомняше една много стара филмова лента от времето на Втората световна война: в зловещ концентрационен лагер водят нови партиди арестанти. Те минават покрай едър, облечен в черна униформа есесовец, той равнодушно ги поглежда и с леко кимане ги разпределя — наляво, надясно. Наляво — към бараките, надясно — към газовите камери. Селекция на смъртта.

Командора наистина приличаше на оня есесовец. Бе грамаден в своята мрачна сивкава униформа. Имаше тежка, квадратна глава, изпъкнало чело с падащи над очите кичури тъмна коса. Бе спокоен, смел. Да, бе смел. Дори сега край рафинерията, когато без съмнение Динамитеросите се спотайваха из околните покриви и можеха да метнат над него своите бомби, той стоеше изправен, без каска и навярно и без предпазна жилетка. Тази негова дързост внушаваше респект дори на най-лошите му врагове и неслучайно Бащата на Княза, а сега и самият Княз го държаха ето вече петнайсет години начело на Сигурността и Князът щеше да го държи на този пост поне още петнайсет години, ако междувременно Командора не станеше министър-председател. Или не го убиеха.

Предаването от рафинерията свърши. Започна десетминутката на мадам ТВ Ермоза: какви синтаромати да употребяваме в различните часове на деня, за да прогоним вонята на Стайфли… Допих водата си и едва тогава извадих плика от джоба. Обикновения, синия, надписан на машина… Отворих го. Вътре имаше едно тънко листче, също изписано на машина. Такива писма получавах често — бяха отговорите на моите обяви за продажба на стари книги и ръкописи. В онова, щастливо време, когато още бях прочут репортьор на „Утринна заря“, аз притежавах една от най-богатите колекции от такива старини. Сега ги разпродавах. За кислород. Този път обаче под листа нямаше никакъв подпис, никакъв телефонен номер, никакъв адрес. А текстът се състоеше само от няколко реда и гласеше:

ДВАЙСЕТ И ВТОРА УЛИЦА, НОМЕР СЕДЕМ, РАЗПРОДАВА БЕНЗИН.

КОЛИЧЕСТВО НЕОГРАНИЧЕНО. ЦЕНИ ДОСТЪПНИ. НАЙ-КЪСНО ДО 2 АВГУСТ, 18 ЧАСА!

Недоверчиво се усмихнах. Пак някаква мистификация на религиозна секта или рекламен трик за привличане на клиенти за нова, лъскава синтстока, или дявол знае още какво… Евтин бензин отдавна нямаше никъде. И ако наистина на Двайсет и втора улица разпродават някакъв бензин, то това ще да е в най-добрия случай контрабанда. Работниците често измъкваха от заводите всевъзможни продукти, които продаваха с намаление на свои близки и познати.

Платих трите си долара, потопих (безплатно) кърпата си в съдчето със содов разтвор и излязох.

И тръгнах към Двайсет и втора улица.

Не зная защо. Може би защото все още бях журналист и журналистическото ми любопитство не бе напълно угаснало… Или чисто и просто защото нямаше какво друго да правя.

Тъй или иначе — отидох.

Може би не трябваше да отивам. Тогава може би нещата щяха да вземат друг обрат… Кой знае…

Но аз отидох.