Хаим Оливер
Енерган 22 (14) (Роман за едно фантастично приключение)

4. Светецът и неговият параклис

Не телефонирах в къщи, не казах сбогом на Клара. Тръгнах пеша. Навън се стъмваше, пък и Стайфли постепенно се връщаше, заемайки законното си място в Америго Сити. Мислех си, че за последен път вървя свободен из града, а може би и го виждам изобщо за последен път. Улиците бяха почти безлюдни, опашките за енерган — изчезнали, павилионите и будките — затворени, по ъглите патрулираха полицейски коли. Само пред участъците цареше известно оживление: „патриотичните“ граждани, смразени от предупреждението на Командора, а и привлечени от обещаното възнаграждение, идваха да върнат презряното зърнесто вещество.

Преди да вляза в Конквиста, отбих се в съседния бар, където дадох последните си долари за хубава вечеря. Кога ли пак щях да ям нормална храна?… На телевизора над тезгяха се редуваха реклами за бутилиран чист въздух от Снежния връх с призиви до гражданите да бъдат бдителни и да не позволяват да бъдат мамени от мними търговци на фалшифицирани стоки, наречени енерган… Имаше и нови съобщения за експлозии по пътищата… Изпих чаша минерална вода „Ел волкан“, която струваше повече от сто грама синтконяк, и излязох. Отсреща беше замъкът.

Казвам „замъка“, а всъщност това бе една от ония старинни сгради в испанско-колониален стил, които издигаха конквистадорите, след като удавиха в кръв съпротивата на индиосите: голяма, помпозна, с църковно-готически елементи на фасадата.

— Аз съм Теодоро Искров — казах на дежурния офицер пред входа и свалих тъмните очила. Той зина от изненада и веднага звънна по интерфона.

— Господин полковник, Теодоро Искров е тук… Слушам!

След като ме поопипа за оръжие, той ме поведе нагоре по широкото парадно стълбище, по което някога са пристъпвали губернатори. Пред врата номер 9 ме чакаше Командора — могъща планина от мускули и кости — с квадратната си бикообразна глава и падащите черни кичури над челото.

— Вие сте разумен човек — каза той. — Влезте.

Влязох.

И погледът ми веднага попадна на Мак Харис. Седеше точно под някакво разпятие, опрял брада на металната си, облечена в черна кожена ръкавица десница, мрачен, с потъмняло стъклено око.

За първи път влизах в светая светих на Командора, известна като „номер 9“. Очаквах да видя модерен кабинет, а беше бивш параклис, в който някога конквистадорите са се молили на Христос да благослови кланетата на индианците. Освен разпятието, тук нямаше никакви други украшения, и ако не бяха цветните стъклописи на прозорците, помещението би било сурово и безрадостно. Върху бюрото до свързочните апарати лежаха няколко пликчета с енерган и кутийка с изображение на бял орел. Тук също, както в небостъргача на „Албатрос“, дъхаше на боров въздух.

Човека видях едва накрая. Стоеше в затъмненото дъно на параклиса, дребен, окървавен. Трепнах. Командора долови изненадата ми, защото веднага в упор попита:

— Той ли е?

— Кой? — опитах се да произнеса спокойно, но устните ми бяха сухи и думата излезе неуверена.

— Вашият жрец, който чете книги за науката и магията.

С усилие на волята се приближих до човека, разгледах го внимателно. Бе смазан от бой. Бе горен.

Не беше той.

— Не е той — казах. Едва скрих радостта си от тази констатация.

— Сигурен ли сте?

Мак Харис мълчеше.

— Напълно. Жрецът имаше черни очи, беше по-слаб и по-висок. Това е описано много точно и повестта ми.

Произнасях тия думи и съзнавах, че вече „говоря“, тоест, казвам онова, което се искаше от мен. Без да са ме пипнали още…

— Изведете го! — нареди Командора.

Изблъскаха индианеца навън. Мак Харис все тъй не проронваше дума, втренчил поглед някъде отвъд стените на замъка.

— Искров, седнете!

Това каза Командора.

Седнах. Сърцето ми замря. Как ли ще почнат?

— Искров — каза той, — дълго ви търсихме.

Опитах се да се засмея:

— Бях в нелегалност… от колегите си вестникари… Седях в една градинка и дишах въздух, след това хапнах в един бар, където гледах телевизия. Там и разбрах, че ме търсите. Впрочем сам имах намерение да ви намеря… по-точно да намеря мистър Мак Харис.

Мак Харис пак не реагира. Другият продължи:

— Похвално от ваша страна… — Не долових ирония в гласа му. — Ние имаме работа за вас… Но преди това, за да не възникнат разногласия помежду ни в оценката на някои факти, бих искал да ви поразходя из замъка… Имате ли нещо против?

Сякаш можех да имам…

Спуснахме се към подземията.

Никога няма да забравя това пътешествие. Бе едно слизане към деветте кръга на ада, но далеч по-зловещо от онова на Данте. Отказвам се да го описвам, защото тук ми е нужно перото на великия флорентинец, за да предам ужаса, който се изниза пред очите ми в продължение на ония минути.

Когато се върнахме в параклиса, коленете ми трепереха, от челото ми се стичаше пот. Мак Харис бе все още там, неподвижен, на стола под разпятието.

Навярно съм изглеждал много зле, защото Командора ми наля чашка коняк.

— Пийте, не се стеснявайте. Аз също, представете си, се разстройвам при вида на тия прелести. Толкова години, а не мога да свикна… — Също отпи от своята чашка.

— Е, посъвзехте ли се? Отлично. Господин Искров, мисля, че няма защо да обсъждаме нашата разходка, нито пък да ви обяснявам защо ви разведох из моето стопанство, вие не сте нито глупак, нито наивник. Мога само да добавя, че тук при мен хората стават откровени и словоохотливи и ако се опитат да ме лъжат… — Той направи многозначителен жест към долните кръгове на ада. — Ето защо аз също ще бъда откровен с вас. Тази история с енергана ни безпокои. Много. Тя е в състояние да дезорганизира цялата структура на нашето общество… Впрочем вие сам загатвате за това във вашата… хм… фантастична повест. Ето защо ние… имам предвид мистър Мак Харис и аз, решихме да разбулим тайната час по-скоро и да сложим край както на разпространението на зърнестото вещество, така и на престъпниците, които стоят зад него, па били те от „Рур Атом“…

Неочаквано Мак Харис рязко се изправи:

— Санто, стига си плещил!

Полковникът млъкна, объркан от това безцеремонно прекъсване. Изведнъж се смали, от величествената му осанка не остана следа, на лицето му се появи жалка усмивка. Но в очите му зърнах зли пламъчета, които не предвещаваха нищо добро.

— Извинете, мистър Мак Харис — измънка той, — аз искам само…

— Не ме интересува какво искаш! — отново го прекъсна Мак Харис и пристъпи към мен.

И едва сега, когато стоеше само на половин метър от лицето ми, аз с удивление установих, че в това тяло се крият два човека: единият, левият — здрав, нормален, с ръка от пет пръста, гладка кожа и подвижно синьо око; другият до него — с алуминиева десница в черна ръкавица, буза, превърната в накълцана и опечена каша, изкуствено око със студени отблясъци… И докато този отляво, в който туптеше пулсът на сърцето, очевидно живееше с всички нюанси на човешките чувства и бе способен да контактува с други живи същества, то десният бе машина, робот, с мотор вместо сърце, жици вместо нерви и сметачна машина вместо мозък и предназначението му бе да унищожава тревите, въздуха и живота… Внезапно осъзнах, че това двойствено нещо пред мен е по-страшно от всички чудовищни инструменти, които ми демонстрира преди малко Командора, по-страшно от кълбата кобри… Обзе ме леден, мъртвешки ужас.

— Искров — рече той, — ние с вас водихме дълги разговори и вие твърде добре знаете как се измениха обстоятелствата през последните часове, следователно, знаете и в какво се състои вашата нова задача. До днес сутринта вие бяхте длъжен да разсеете зараждането на една надежда, като я превърнете във фиктивна измислица или по-скоро във фантастична безсмислица. Стана тъй обаче, че повестта ви бе използувана от ония, които се крият зад кулисите на енергана, за утвърждаването на тази надежда, за превръщането й в близка и възможна цел, при това по един много точен, ефикасен, предварително изработен сценарий, който държеше сметка както за психологията на масите, така и за възможните реакции от моя страна. Не съм далеч от мисълта, че в режисурата участвува и мой добър познат… Вие бяхте превърнат в главен актьор на пиесата, в рупор на тази надежда… Аз не съм напълно уверен, че продуцентите на спектакъла са в „Рур Атом“, но съм убеден, че, които и да са те, целта им да превърнат енергана в надежда е на път да се осъществи, а това е най-опасното нещо за едно нормално общество. Ние трябва да унищожим тази надежда още в самия й зародиш, преди тя да е добила плът и кръв, преди да е проникнала в съзнанието на хората, преди да е завоювала техните сърца, преди да се е превърнала в реална сила…

— Разбирам, мистър Мак Харис — казах. Този човек познаваше хората.

— Сега вие трябва да ми помогнете да стигнем до утробата, в която се гуши този зародиш.

— Стига да мога…

— Можете! Повече от всички нас. Ще ви дам хора, средства, техника, каквото пожелаете. И когато разсеем легендата и смачкаме надеждата, вие ще получите, извън всичко, което вече имате от мен, още един подписан чек, който вие ще можете да попълните с каквато пожелаете шестцифрена сума. Това ви го казва Едуардо Мак Харис, а Едуардо Мак Харис винаги е изпълнявал както своите обещания, така и своите закани.

Този демон, този всемогъщ зъл гений на Веспучия, който бе свикнал да купува всичко с пари — от съвести до петролни полета, — беше уплашен! Той имаше нужда от мен. Може би това бе спасението ми от кълбата отровни змии?

Той подхвана:

— Сега вие ще седнете тук пред нас и ще ни разкажете всичко, което се е случило с вас от оня втори август, когато сте получили писмото от вашия жрец, до днес, по часове, по минути, по секунди, без да изпуснете нито една подробност, била тя и най-незначителна на пръв поглед.

— Но вие знаете всичко, мистър Мак Харис. Нищо ново не мога да добавя, освен… — Млъкнах: беше дошъл моментът да спасявам Панчо. Наближаваше десет.

— Освен какво? — попита Мак Харис и в здравото му синьо око проблесна трепетна надежда, надеждата, която той искаше да убие у другите.

— Научих радиофонния номер на жреца от Двайсет и втора улица — казах колкото се може по-непринудено.

— Тъй, тъй…

— Да, научих радиофонния номер на жреца. Днес сутринта ми се обади лично той, за да ме поздрави за моята повест, и аз го запитах. Номерът е 77 77 22.

Няколко дълги секунди Мак Харис стоя както истукан със смешно зинала уста.

— Кой номер казахте? — изхриптя той.

— 77 77 22 — повторих неуверено аз.

— Но това е секретният шифър на моя личен сейф!

Имах усещането, че е пред прага на полудяването.

— Не разбирам… — прошепнах аз, не по-малко смутен. — Може би е случайност. Жрецът говореше от радиофонен пост и аз проверих в пощата. Не ме е излъгал, номерът е на подвижен радиофонен апарат.

Командора не дочака края на изречението, втурна се към бюрото си и вдигна една слушалка. Точно в този момент обаче интерфонът даде сигнал:

— Господин полковник, важно съобщение от Сентръл Брейн.

— Слушам! — подкани нетърпеливо Командора. Прозвуча тъничкият глас на Панчо, моя мил Панчо. Часът бе точно десет.

— Тук Сентръл Брейн, информационен отдел, говори началникът на отдела Валерио Аугусто… — Тъй отдавна не бях чувал истинското име на Панчо, че сега то ми се стори съвсем чуждо. Той продължи: — Сеньор Командор, докладвам, че след основна проверка открих в бракуваните информационни материали регистрационния документ на фирмата „Енерган компани“…

— Какво съдържа той? — попита спокойно Командора, но усещах напрежението в гласа му.

— Обикновените данни, сеньор Командор. Да прочета ли?

— Включи го към О1.

— Разбрано, включвам.

С пъргави стъпки, въпреки грамадата плът, която носеше на краката си, Командора се отправи към разпятието и натисна някаква дъсчица под него. Цялата дървена ламперия, която някога е била гръб на амвон, се раздвои, разтвори се като завеса и откри неголям екран. Секунда по-късно върху него проблесна знакът на Сентръл Брейн и веднага след това затрептя познатата ми картина от оня регистрационен документ:

„Енерган компани“, акционерно дружество за търговия със синтетични тютюневи изделия. Основано в Кампо Верде. Председател на управителния съвет Великия Бял Орел. Радиофон 77 77 22.

С края на очите си наблюдавах как Мак Харис чете документа, движейки устни като първолаче.

Дълго стоя той пред екрана в това положение, търсейки сякаш между редовете ключа към парещата тайна на енергана. После Командора събра разпятието, което отново увисна на стената като символ на невъзмутимото мълчание.

— А сега — каза той, — да проверим какво представлява този номер 77 77 22. — И завъртя шайбата на радиофона.

Отговорът дойде веднага, монотонен и ясен:

— Тук „Енерган компани“. В отговор на запитването ви съобщаваме, че в близки дни ще пуснем на пазара нови количества зърнест енерган… Тук „Енерган компани“. В отговор на запитването ви съобщаваме, че в близки дни… — И така няколко пъти без промяна — очевидно бе запис.

Командора изключи апарата и заповяда пред интерфона.

— До всички контролно-наблюдателни радиопунктове! Засечете местоположението на радиофонен пост 77 77 22.

И се отпусна на креслото си, доволен от отбелязания напредък.

Мак Харис обаче продължаваше да стои все тъй пред закрития вече екран. След дълго мълчание, което ми се стори безкрайно, той произнесе равно, спокойно, но не без нотки на удивление, и отново имах чувството, че е пред прага на полудяването.

— Господа, освен номера на радиофона, който съвпада с цифрите на моя шифър, в документа има и друго странно съвпадение: мястото на основаването на „Енерган компани“ е мястото на основаването и на моя „Албатрос“ — Кампо Верде. В Кампо Верде се намираше първият ми петролен кладенец…

И председателят на „Албатрос“ започна да се смее. Тихо. И истерично.