Хаим Оливер
Енерган 22 (10) (Роман за едно фантастично приключение)

10. Едуардо Мак Харис, президент на „Албатрос“

Спряхме пред административната сграда на „Албатрос“, същата, край която преди няколко дни Командора бе разположил своя команден пункт и разпределяше арестуваните на живи и мъртви. Бе сто и десет етажен гигант от алуминий и стъкло — символ на мощта на най-голямата петролна компания в страната, една от първите в света. Недалеч беше опожарената рафинерия.

Бързо пресякохме мраморния хол, пъхнахме се в луксозен, тапициран с кожа асансьор и полетяхме нагоре. Озовахме се право в кабинета на самия мистър Едуардо Мак Харис, господаря на „Албатрос“.

Познавах го, естествено. Бях го срещал на времето два-три пъти, бях взимал интервюта от него. Сега ми се стори по-мрачен и някак си по-недостъпен. И далеч по-грозен. Затова навярно напоследък не го показваха нито по телевизията, нито в кинохрониките. Но той не се срамуваше от своя недъг — за него той беше, подобно на сто и десетте етажа на небостъргача, символ на несъкрушимата му воля да владее и властвува, белег от битката на един „селф мейд мен“^[1].

Създаден бе мит, никой не знаеше колко истина има в него, че преди много години, когато Мак Харис бил млад собственик на един-единствен петролен кладенец, бандити го нападнали, ранили него и подпалили съоръжението. Имало опасност от пълно унищожение на кладенеца. С риск за живота той се втурнал сред пламъците и успял с голи ръце да потуши пожара. Оттогава цялата дясна страна на лицето му представляваше една уродлива, кърваво червена смачкана маса от месо и сух пергамент, сред която просветваше стъкленото му око, а десницата му бе метална…

Днес той бе некоронованият крал на Веспучия, „съветник“ на Княза, който послушно изпълняваше всички негови желания. Мак Харис бе петролът. Мак Харис бе енергията, която се извличаше от петрола. Мак Харис бе и храната, която се синтезираше от петрола. Мак Харис бе човекът, който проваляше всички проекти за изграждането на атомни централи във Веспучия и на слънчеви батерии в пустинята. Той бе Стайфли.

Сега Едуардо Мак Харис седеше пред стъклената стена на кабинета си, откъдето се откриваше величествено-мрачна гледка към Америго Сити — едно безредно скупчване на сгради, улици, небостъргачи, мостове, кораби, заводи — всичко потънало в калния океан на Стайфли: една вагнеровска картина от „Залеза на боговете“.

Но тук дъхаше на боров въздух — най-скъпия въздух, който се доставяше в домовете и кабинетите на Ъперите.

Когато излязохме от асансьорната клетка, Мак Харис стана и с почти моряшко люлеене на тялото си пристъпи към нас. Очите му се свиха, устните му се изкривиха в противна дъга — това означаваше любезна усмивка. Той протегна десница. Стиснах я — бе твърда и покрита с черна кожена ръкавица.

— Вие сте Теодоро Искров — каза той по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. — Интересно съвпадение. Тъкмо вчера прочетох вашия разказ. Много се забавлявах и даже, моля, не се обиждайте, се смях както отдавна не бях се смял. Имате ексцентрично въображение, болезнена чувствителност и потиснати комплекси за богатство и доминиране. Трябва да се подложите на психоанализа. Кой знае каква кал ще изгребат от вашето подсъзнание. Седнете!

Това не бе покана, а заповед и ние заехме места край нисичката маса, отрупана с бутилки и фруктиери с портокали и ябълки. Не бях виждал такива плодове от години.

— Вземете! — каза той и побутна към мен и Лино чаши и чинийки.

Когато говореше, червената кашеста буза се движеше и заприличваше на буца месо, излизаща от мелничка.

— Е, Лино, каква е тази неотложна работа, по-важна дори от спасяването на „Далия“?

Лино Батали не се докосна до плодовете и напитките. Обратно — той отстрани чашите и чиниите и сложи шейкъра на тяхно място. След което махна вестниците, с които бе завит.

— Какво значи това? — намръщи се Мак Харис. Същия въпрос ми бе задал преди малко и сам Лино Батали в редакцията.

— Мистър Мак Харис — произнесе бавно главният редактор на „Утринна заря“, — Теодоро Искров твърди, че напечатаната във вестника история за енергана е истинска.

И толкова.

Мак Харис не реагира веднага. Той плъзна погледа на стъкленото си око над шейкъра, после над мен, после навън към овъглената рафинерия, която стърчеше край реката.

Настъпи тягостна тишина. Почувствувах се задължен да добавя, разбира се, с глупашка самоувереност, очевиден признак на потиснатите ми комплекси:

— Напълно истинска, мистър Харис. Ето доказателството. — И извадих кутийката с енергана.

Той я пое със скованата си метална десница, отвори я, взе едно зрънце, стри го на прах, помириса го. И съвсем неочаквано изкрещя:

— Лидия!

На прага се показа секретарката му — една от ония стари моми, чието послушание към шефа надхвърля смиреността на пишещата машина върху нейното бюро.

— Лидия, да дойде тук Зингер! Незабавно!

Бях слушал за доктор Бруно Зингер — най-големия специалист в областта на петролите у нас, химик с международна известност, обвързал цялата си научна кариера с личната кариера на Едуардо Мак Харис и с развитието на „Албатрос“. Легендата твърдеше, че по-голям „дегустатор“ на нефт от него нямаше в целия свят, че само по миризмата и вкуса на капка нефт можел да определи от кой район на земята е извлечен, какво е неговото съдържание и каква е цената му.

Той дотича задъхан — дребен човек в бяла престилка и с очила, зад които зениците, невероятно разширени от стъклата, изразяваха онази прословута еврейска мъдра тъга.

Мак Харис не го остави да поздрави дори и тикна в ръцете му шейкъра.

— Бруно, какво е това?

Доктор Зингер помириса съдържанието на шейкъра, сипа от него в една кристална чаша за вино, дълго я въртя пред очите си срещу светлината, накрая каза:

— Въглеводородно гориво… Високо октаново… твърде особено…

— А това? — попита Мак Харис и сложи върху дланта му няколко зърна енерган.

За едно кратко мигновение веждите на доктор Зингер се свиха, клепачите, разширени от очилата, трепнаха, погледът му потъмня. Или тъй само ми се стори?… Защото ръката му бе напълно спокойна, когато той извърши същата манипулация, която Мак Харис бе извършил преди минута: с палец и показалец стри на прах едно зърно и го помириса.

— Някакво въглеводородно съединение — отговори той доста неопределено.

— Толкова виждам и аз. Какво по-точно! — агресивно попита Мак Харис.

— Не зная. Анализът ще покаже.

— Анализирай го и ми докладвай резултата. Незабавно!

Доктор Зингер кимна и се отправи към вратата. Но преди да излезе, отново съзрях неспокойното трепкане на клепачите му, а заедно с това и тъмните му очи, които въпросително се плъзнаха върху мен. Или тъй само ми се стори?…

Мак Харис се обърна към нас:

— А вие, господа, почакайте в съседната стая. Ще ви повикам, когато ми потрябвате. Там имате закуски и напитки. Ако се нуждаете от нещо друго, позвънете на Лидия.

И без повече да ни обръща внимание, седна зад бюрото си. Ние минахме в съседната стая. Бе нещо като помещение за почивка с баня, кушетка, бар и хладилник, натъпкан с деликатеси и плодове. Аз не устоях и забелих портокали. Сториха ми се божествени. Лино Батали не пипна нищо. Зачакахме.

Представих си как доктор Зингер мобилизира огромната лаборатория на „Албатрос“ с нейните триста учени и петстотин сътрудници, нареждайки им „незабавно“ да анализират течността в шейкъра и светлозеленикавите зрънца и да открият тайната на едно вещество, което, сега съзирах това с безпощадна яснота, можеше да предизвика големи неприятности на мистър Мак Харис с неговите несметни богатства и стъклено око.

Не чакахме дълго — два часа. Сетне вратата се отвори, на прага се появи Мак Харис. Държеше в ръка кутийката с енергана и едно снопче разграфени листчета, очевидно резултатите от анализите.

— Господин Искров — изрече той със спокойната си категоричност, — разполагате ли с други количества зърнесто вещество?

— Уви, не, мистър Харис… — излъгах аз хладнокръвно, — имах малко, но го изразходвах вчера, направих излет до планината.

— Предупреждавам ви, че ако ме заблуждавате, ще съжалявате горчиво.

— Мистър Харис, нима имам някакъв интерес да ви заблуждавам?

Той помисли един миг. Да, наистина, какъв интерес имах да го заблуждавам, щом като доброволно съм се явил при него?

— Още един въпрос: имената и адресите, които сочите в повестта си, точни ли са? Улица Двайсет и втора, кея Кенеди, портиерите, управителите и прочие?

— Съвсем точни.

— Други данни?

— Никакви — отвърнах невъзмутимо, питайки се дали Панчо е успял да изтегли записа от паметния блок и дали вече не са почнали да подслушват домашния ми телефон.

— Да допуснем, че е тъй — каза Мак Харис. — В такъв случай аз имам към вас едно предложение. Днес е понеделник. До четвъртък вечерта най-късно вие ще напишете продължението на вашата повест. Тук. Ще имате на разположение диктофон, машина, машинописки, стенографки, каквото пожелаете. Можете да разполагате с нашите архиви, нашата библиотека, нашия музей. Пишете каквото намерите за добре, ние не се бъркаме в творческата работа на хората на изкуството, но ще направите тъй, че на всички читатели да бъде абсолютно ясно, че цялата тази история с енергана е плод на вашето въображение и нищо повече. Разбрано?

— Да, но… — заекнах аз, объркан от това внезапно „предложение“, което бе ни повече, ни по-малко принуда в най-благовидна форма. „Ние не се бъркаме в творческата работа на хората на изкуството…“ Позната музика. — Но аз наистина не зная…

— Никакво „но“! — отсече той категорично. — В четвъртък или петък, когато повестта ви излезе, вие ще получите петдесет хиляди долара и ще се приберете в къщи. Съгласен ли сте?

Този човек не ме оставяше дъх да си поема. Той продължи:

— Срещу което, разбира се, вие ще поемете задължението никому и никога да не разкриете, че вашата история е истинска, че някога сте притежавали енерган… Впрочем, и да разкажете, няма кой да ви повярва. — Той изкриви в зловеща усмивка изгорялата си буза.

— А ако жрецът от Двайсет и втора улица сам разкаже за енергана или дори пусне от него на пазара?

— За това грижата имам аз.

Знаех какво се крие зад тази „грижа“: вестници, радиостанции, телевизионни централи, гигантският полицейски апарат на Командора…

— Ще се безпокоят у нас — казах.

— Ще позвъните и ще съобщите, че сте във вилата на журналистите под Снежния връх, за да довършите своята повест. Можете да пратите и пари, ако имат нужда… Лидия! — извика той. Влезе секретарката с преданите очи на добро куче. — Лидия, преведете незабавно на адреса на господин Теодоро Искров 500 долара. От името на „Утринна заря“. — Сетне се обърна към Лино Батали: — Върви, Лино, мисля, че можем да оставим господин Искров да твори.

Последното нещо, което видях от Мак Харис този ден, бе стъкленото око, което хвърляше мрачни отблясъци към моята скромна личност.