Хаим Оливер
Енерган 22 (3) (Роман за едно фантастично приключение)

3. Бензинът от двайсет и втора улица

Двайсет и втора улица се намираше недалеч от дома ми и бе известна с магазинчетата си за стар порцелан. Беше тясна, неприветлива, притисната между големите авениди край пристанището. В тоя час на деня тя бе почти пуста. Магазинчетата се отваряха чак привечер, когато малцината туристи прииждаха откъм хотелите с маски на лицата и банкноти в джобовете.

Номер 7 бе една много стара сграда с олющена от дългогодишните усилия на Стайфли мазилка. Долу имаше два магазина за антикварен порцелан, и двата затворени. Встрани няколко стъпала водеха към едно смазано от етажите приземно дюкянче без фирма. Погледнах през мръсната витрина: вътре светеше крушка, а зад тезгяха седеше старец с очила с телени рамки и четеше дебела книга.

Влязох. Над мен издрънча звънче. Старецът вдигна глава, затвори книгата, като акуратно отбеляза страницата с голямо бяло, навярно орлово перо, и се изправи. Тогава забелязах, че е слаб и попрегърбен от годините.

Дюкянчето бе по-скоро павилион за синттютюн, по рафтовете имаше само кутии за цигари и цели колекции от лули и цигарета. От бензин нямаше и помен: нито шише, нито туба, нито дори капсули за запалки. Нищо. Даже и миризма на бензин не се усещаше, а тя трудно се скрива.

Старецът имаше остри бръчки на скулестото си лице, червена лента на челото и леко дръпнати внимателни и умни черни очи. Очевидно бе индио. Хвърлих поглед към корицата на книгата. Бе „Наука и магия у древните маи“.

— Какво ще обича сеньор? — попита той.

Показах плика с писмото:

— Тук има една обява… Но май съм сбъркал. Търся номер седем.

— Да, сеньор — прекъсна ме той, — сеньорът не е сбъркал, номер седем е тук.

— Но… — колебливо подхванах аз, — в писмото пише, че на номер седем продават бензин.

— Така е, сеньор — отвърна много любезно старецът. — Точно така. Тук продаваме бензин. Много евтино и колкото сеньор пожелае.

— Тоест, как така, колкото пожелая? Тук не виждам нищо… Впрочем, може би в склада ви?

— А, не, сеньор, не! Ние не се нуждаем от никакви складове. Само тук.

— Вижте какво — произнесох аз бавно и отчетливо, — аз говоря за бензин, сиреч за гориво за мотори с вътрешно горене, за автомобилен бензин, а не за бензин за запалки.

— Отлично ви разбирам, сеньор — каза усмихнато старчето и по усмивката и многознаещите очи схванах, че наистина ме разбира отлично. — Специален бензин за запалки ние не продаваме, ние продаваме изобщо бензин. Ако сеньор пожелае, нашият бензин става и за запалки. Той е подходящ още и за домашни нужди, за отопление, за почистване на дрехи, става и за всякакви двигатели с вътрешно горене, като например за генератори, за корабни мотори, за подводници, самолети, заводи, електроцентрали — с една дума за всичко, което се нуждае от енергия, за да се движи и произвежда. Затова и го наричаме „енерган“.

Втренчих се подозрително в старчето: подиграваше ли се то с мен, или не бе с всичкия си?… Схлупеното дюкянче, кутийките по рафтовете, герданите с цигарета, връзките с лули, дебелата книга на тезгяха със стърчащото бяло орлово перо в нея, старият индианец с червената лента на челото, тази претенциозна дума „енерган“ — всичко това ми приличаше на сцена от абсурдна пиеса.

— Добре — съгласих се аз накрая. — Нека е, както казвате вие, енерган. Кога мога да получа от него?

— Веднага.

— Къде?

— Тук.

— Аха… — Почесах се по тила. Но реших да вляза и аз в играта. — И колко мога да получа от него?

— Колкото сеньор пожелае. Бутилка, бидон, варел, цистерна…

Неволно се засмях: абсурдната пиеса ставаше фарс.

— Не ми трябва цистерна казах. — Нужни ми са само двайсетина литра, да се добера до Рио Алто. И колко го продавате този ваш универсален енерган, дето става за запалки, коли и самолети?

— Десет цента — отвърна кратко старчето.

— Варела? — попитах язвително.

— Литъра — увери ме сериозно старчето.

— Охо!

— Скъпо ли ви се вижда? — обезпокои се сериозно то. И се позамисли, втренчило изпитателен поглед в мен. Неочаквано попита: — Какво работи сеньор, ако мога да знам?

— Какво общо има цената на бензина ви с моята професия? — засмях се пак аз: не можех да бъда сериозен при такъв идиотски диалог. — Ако ви кажа, че съм журналист, по-евтино ли ще ми го дадете?

— Журналист? — възкликна старчето, явно извънредно доволно от моя отговор. — О, та това е чудесно, чудесно! И сигурно сеньор е голям журналист, то си личи веднага. Уверен съм, че дори съм чел статии от сеньор, аз обичам да чета вестници… Смея ли да попитам как е името на сеньор?

Моето име? Хм… Беше време, старче, и то не толкова отдавна, когато това име беше името на прочут репортьор, чиито репортажи се печатаха едва ли не в целия свят, и хората го сравняваха с оня бесен репортьор от преди войната^[1]… Но много вода изтече оттогава под мостовете на Рио Анчо и сега този репортьор е едно безработно хроникьорче, което гони евтини новинки в полицейските участъци и в Сентръл Брейн, и няма центове за няколко литра бензин за колата си… Все пак отговорих:

— Казвам се Теодоро Искров.

Лицето на старчето засия:

— Теодоро Искров?… Да, разбира се! Теди Искров, който писа ония блестящи репортажи за въстанието на Огнена земя…

„И заради които го изгониха от работа“ — исках да добавя, но предпазливо замълчах. То обаче продължи още по-ентусиазирано:

— Каква приятна случайност! Теодоро Искров! Странно име за Веспучия…

— Нищо странно. Дядо ми навремето емигрира от Балканите.

— Аха!… Е, това е чудесно! Толкова съм щастлив, че ви срещам! Готов съм да ви отстъпя енергана за осем цента литъра.

Това старче ставаше все по-забавно. Осем цента! А в бензиностанциите бензинът струваше четири долара литъра!

— Добре — съгласих се аз великодушно, трогнат от неговото възхищение пред моите минали вестникарски подвизи. — Нека са осем цента. Но работата е там, че колата ми не е с мен и не мога да я докарам тук… хм… резервоарът й е напълно сух.

— Далече ли се намира тя? — попита старчето загрижено.

— През няколко улици.

— А, това не е проблем, сеньор Искров — То се наведе и извади изпод тезгяха една бутилка, най-обикновена, двулитрова, за синтвино, с коркова запушалка. Бе пълна с някаква светло зеленикава течност.

— Нека сеньор вземе това, ще му стигне, за да докара колата си тук, а сетне ще му дам още.

Значи ето каква била работата: бензин в бутилки. Защо е било нужно тогава писмото, па и магазинчето, този стар индианец, тайнственото слово „енерган“ и цялата тази дандания?… Впрочем, отговори на този въпрос имаше много, но най-вероятният бе, че тъй нареченият „енерган“ служи за първоначален тласък на някаква рекламна кампания от рода на ония, които се разгръщаха едва ли не всеки ден. И тъй — много шум за нищо. Леко разочарован, понечих да си платя шестнайсетте цента, но старчето ме спря:

— О, не, сеньор, не сега! Като се върнете. Ние имаме доверие във вас.

Твърде озадачен от това тъй бързо спечелено доверие, аз отново се почесах без нужда по тила и излязох. Реклама, не реклама, бутилката бензин беше в ръцете ми и аз се упътих към булеварда, където бе паркирана колата ми.