Хаим Оливер
Енерган 22 (42) (Роман за едно фантастично приключение)

6. Гневът на татко Ел Волкан

Колко време трая това безкрайно изкачване?… Въртяхме желязната ръчка, подемникът леко скърцаше, докосвайки грапавините на каменната стена, над нас бе тъмнина, чувах нервното дишане на стария жрец, хълцането на Агвила, биенето на собственото си сърце…

И въртях, въртях, въртях… До загубване на съзнанието.

Лек тласък. Спряхме.

Отдолу долетя глуха експлозия.

Анди пое дълбоко дъх:

— Вдигни ръце! — каза той.

Вдигнах ръце. Напипах нещо като метален капак.

— Премествай наляво!

Преместих наляво. Ослепи ме остър слънчев лъч. Върху главата ми се изсипа суха пръст.

— Излизайте! — заповяда Анди. — Бързо!

Излязохме.

Бяхме на повърхността на земята, къде точно, не можех да видя, тъй като ярката дневна светлина все още премрежваше очите ми.

— Покривай! — каза Анди.

Върнахме металния капак върху шахтата, покрихме го отново с камъни и пръст.

Изтощен, аз се строполих на земята, до Агвила и баща му.

Чак след минута-две, успокоил дишането си, се надигнах да видя къде се намираме: лежахме на същото онова място, където за първи път, приспан, бях изведен от Ел Темпло. Зад нас бяха Скалистите върхове, отпред конусообразното тяло на Ел Волкан.

И докато доктор Маяпан, Агвила и аз лежахме вече без сили, Анди, неукротим, изтича надолу към горичката, спря се пред куп клони, разчисти ги: под тях беше старият джип, покрит със зелен брезент.

Анди запали двигателя, подкара към върха.

И когато вече стигна до нас, от недрата на земята, точно изпод краката ни, дойде могъщо ахкане. Планината се разтърси, блъсната сякаш от исполински юмрук.

— Ясимиенто! — прошепна Анди.

— Ясимиенто… — повтори вяло Агвила. — Свърши се…

Уви, нищо не се свърши.

Преди още ахкането на земята да затихне, пробуди се бученето, онова, което издаваха стоте хиляди валяци, когато си пробиваха път от глъбините на планетата към повърхността.

Джипът се заклати.

Бученето прерастваше в апокалиптичен вой, във вопъл на цялата вселена.

Гората, платото, планините се тресяха.

Тресеше се Ел Волкан.

И като гневен снаряд, от неговия кратер към небесата полетя огнен стълб. Той опря облачетата, превърна се в гигантска гъба, която покри могъщата снага на вулкана, продължи по-нататък, заля полетата, проникна в Стайфли, смеси се с него, превръщайки го в нажежена мъгла.

Огненият стълб растеше, с него към висините се извиваха вихрушки от пепел, газове и нажежени скални отломки.

По склоновете потекоха гъсти реки от лава и те заливаха нивиците на Индиосите, изгаряха техните колиби и помитаха редките дръвчета, заедно с тревата, цветята и децата…

Към долините се втурнаха хора, панически бягайки от яростта на татко Ел Волкан.

Вихри от гореща пепел долетяха и до нас. Това ни изтръгна от вцепенението. Агвила качи стареца в джипа, аз скочих до него, Анди пъхна торбата с книгите под седалката и подкара.

Колата се понесе през гората към пътя, който долу изчезваше в гъстите слоеве на Стайфли. Зад нас сухата горичка пламна като борина, пожарът запълзя подир джипа, Анди натисна педала на газта докрай, проявявайки чудеса от смелост и шофьорско майсторство.

Но нажежените облаци все пак ни достигаха. Вдигнах гюрука — наивна защита срещу огъня. Тогава грабнах бидона и започнах да обливам брезента с вода. Въздухът се изпълни с изпарения. Ставаше непоносимо горещо. Старият жрец полулежеше на задната седалка, дишайки все по-тежко, напразно отваряйки уста за свежа глътка кислород.

И колкото повече се спускахме към равнината, толкова повече на пътя ни се изпречваха бягащите селяни с торби на рамо, с пеленачета на ръце. Ужасени, викащи, плачещи… Някои бутаха двуколки, някои — обикновени колички за пясък. Мяркаха се каруци, стари автомобили, разнебитени камионетки. Човешкият поток ставаше все по-гъст. Някои се опитваха да ни спрат, да се докопат до нас, да се покатерят на седалките, но ние мълчаливо ги отблъсквахме и отминавахме и зад нас се сипеха проклятия и хули.

А когато се озовахме в долината, която водеше към Кампо Верде, пътят се оказа толкова задръстен, че никаква кола не бе в състояние да се провре сред панически разлелия се човешки мравуняк. Тогава Анди направи невъзможното: зави вдясно и като се покатери по изровения склон, тръгна успоредно на пътя, с риск да обърне колата и да ни убие.

За десетина минути изпреварихме първите редици бегълци и отново се спуснахме към шосето. Тук вече опасност от лавата нямаше, затова пък Стайфли, наситен с нажежения вулканичен прах, ставаше непоносим. Това като че извади Агвила от сковаността, която го бе обзела след гибелта на Олга. Той се засуети, извади изпод седалката три маски и ги раздаде — на Анди, на мен, на Доминго Маяпан. Но бащата отблъсна своята.

— Остави — прошепна той. — Аз вече не се нуждая… — Той мъчително се усмихна. — Аз… не виждаш ли?… Аз си отивам… Вземи я ти… Ти трябва да живееш… Трябва… аз…

Но Агвила не го слушаше и пристягаше хобота под брадичката на стареца. Тогава доктор Доминго Маяпан се изправи, смъкна маската от лицето си и с последни сили, гневно и същевременно по бащински нежно, зашлеви плесник на сина си.

— Чуваш ли какво ти говоря!? Слагай маската! Веднага!

И се отпусна без дъх на седалката.

Изненадан от това избухване, каквото навярно не бе виждал от детските си години, синът послушно и с почти машинално движение нахлузи маската.

Бащата сърдито промърмори:

— Така… Това е добре… А сега искам да видя Кампо Верде. Дайте мокри кърпи!

Мокрите кърпи не помагаха и старецът поемаше отровния Стайфли с все по-големи усилия.

Далеч зад нас Ел Волкан продължаваше да изригва реки от лава и да умъртвява, за кой ли път вече, Теоктан и Тупаку.

Отсреща, в мътилката на Стайфли, се показа Кампо Верде, призрачен, невероятен.

Познавах го като цветуща градина — от филма на Агвила.

Видях го като опустошена развалина преди няколко седмици, когато минах оттук на път за Америго Сити.

Сега отново бе пред мен, но сега представляваше изровени гробища, в които някогашните домове бяха гробниците, а останките от петролните кули — ковчези на мъртъвците. Булдозери, скрепери и багери бяха копали, ровили и хапали земята, сонди бяха пробивали дупки в нея, бургии бяха разкъртвали всяко мазе: Мак Харис беше търсил тук пътя към Ел Темпло!

— Спри… — едва издъха старият жрец. — Тук…

Анди спря. Бяхме точно пред къщата с градинката и помпата за вода. От тях бяха останали само една срутена стена и един ръждясал и смачкан метален цилиндър.

— Свалете ме — промълви Доминго Маяпан.

Свалихме го, положихме го на пясъка пред развалините. Агвила извади манерката с вода, но бащата отказа:

— Излишно е, сине… Аз… нали виждаш… аз оставам тук… при майка ти…

С мъка изтръгваше всяка дума от устата си, не му достигаше въздух. Впрочем въздух тук нямаше. Имаше само Стайфли.

Земята бе престанала да се тресе, наоколо бе мълчание. Мълчанието на гробниците.

Той обърна глава към мен. Устните му бяха посинели.

— Сеньор Искров… — едва изрече той, — извинявайте, че… ви въвлякох в тази… битка… Тя беше само наша…

— Тя стана и моя, доктор Маяпан — отвърнах и в гърдите ми се надигаше ридание.

На лицето му се появи усмивка:

— Тогава… е… доволен съм… — Той вдигна десница и с привичен жест оправи малките си очила, тия, с телените рамки, сетне погледна синовете си. С треперещи пръсти хвана ръцете им, дръпна ги към напразно търсещите кислород гърди.

— Агвила… Алехандро… мили мои момчета… Знайте, битката не е свършена… ние повалихме Мак Харис… но само него… И това е… това е грешката ни… голямата ни грешка… Мак Харис не е сам. По света има… толкова много като него… — Вдъхна отровния Стайфли, продължи: — А енерганът е сила… сила… Той може да повали и другите… Стига да не се бием сами… Потърсете Моралес… Потърсете и…

Спазъм сгърчи тялото му. От гърлото му излезе стон.

С ожесточено движение Агвила смъкна маската си и покри с нея устата му. Внезапният кислороден поток подейства като удар. Старецът трепна, изпружи тяло, почти се изправи, вдъхна дълбоко и за последен път и извика: „Ева, идвам…“ и падна назад, неподвижен. Завинаги.

Наоколо останките от петролните кули стърчаха сред сиво-жълтия Стайфли като предупреждение от вчерашния ден.

 

 

Погребахме доктор Доминго Маяпан, моя нежен малък жрец.

Погребахме го в ямата пред бившия му дом. До неговата Ева.