Хаим Оливер
Енерган 22 (15) (Роман за едно фантастично приключение)

5. Мак Харис и доктор Бруно Зингер

Той се обърна към нас: стъкленото му око сълзеше. Но млъкна, обърса с металната си ръка влажния нос и не без напрежение на волята овладя нервния си пристъп. И отново се превърна в онзи мощен, динамичен и безпощаден ръководител, пред когото нищо и никой не можеше да устои: хора, борси или финансови империи.

— Санто! — заповяда той властно. — Арестувай всички научни сътрудници от моята лаборатория. Всички! Професори, доктори, доценти! И ги доведи тук! Арестувай главния счетоводител, заместник-директорите! И ги доведи тук!

Боровият въздух в параклиса се изпълни с напрежение. Този човек направо генерираше мощ.

— А вие — обърна се той към мен, — вие оставате тук!

И започна кошмарната нощ, която няма да забравя до края на своите дни.

Започна с ужасените лица на арестуваните, които водеха тук направо от домовете им, някои очевидно вдигнати от леглата, несресани, без връхни дрехи, по пижами, недоумяващи. И още не влезли в параклиса, пред тях заставаше Командора и заявяваше, че ще им бъде зададен един въпрос и предупреждаваше, че който не отговори на въпроса веднага и искрено, ще бъде пратен долу, при кобрите…

И им задаваше въпроса: кой е секретният шифър на личния сейф на мистър Едуардо Мак Харис. Хората вдигаха рамене — никой не го знаеше. Този шифър беше една от най-строго пазените тайни в „Албатрос“. Някои отговаряха, че шифърът е известен, може би, само на доктор Бруно Зингер и на началника на охраната, но това не задоволяваше Командора и той пак питаше, питаше…

Сетне идваше моят ред. Аз минавах от човек на човек, така както офицерът минава при сутрешна проверка пред войнишкия строй, и се взирах във всяко тяло, всяко лице, всяко чело, в очите, устните, зъбите дори… И казвах: не, не го познавам; да, познавам го; не го познавам, не го познавам… И — не е той, не е той… До мен крачеше Мак Харис с впит в лицето ми поглед, дебнейки всяко трепване на устните ми, всяко охриптяване на гласа ми, всяко сбръчкване на бузите ми…

Почти всички тия хора ми бяха неизвестни. Познавах само някои от тях: прочути учени-химици, които отдаваха знанията си на процъфтяването на нефтената империя „Албатрос“. Ала нито един от тях нямаше каквато и да е прилика със стария жрец или дори с Белия Орел, чието описание имах от управителя на кея Кенеди.

И докато арестантите дефилираха пред очите ми, аз с тревога се питах какво следва да бъде моето поведение в това среднощно следствие, в случай че срещна изобличителен за „Енерган компани“ образ.

Разбира се, никак не любех „Албатрос“, обратно — имах всички причини да го ненавиждам, дори само защото бе в основата на много от злините във Веспучия, включително и на Стайфли. Но аз бях получил от шефа на „Албатрос“ чек за петдесет хиляди долара, както и обещание за още един банков чек с шестцифрена сума по мой избор, сиреч 999 999! Сума, красива като един милион… И още — аз се намирах тук, в замъка Конквиста, в ръцете на Командора, на двайсет метра от ямите със змиите… И още — имах две деца и жена, и къща, и кола, и един добър приятел Панчо…

А оттатък? Какво имаше оттатък? Една призрачна фирма, наречена „Енерган компани“, която произвеждаше зърнесто вещество за правене на гориво от вода. Имаше една възможност да се разреши, ако не завинаги, то поне задълго, енергийният проблем в нашата страна, а кой знае, може би и в целия свят. И да се премахне Стайфли! И мизерията! И глада!… Имаше една Надежда!

Да, всичко това бе така. Но ако зад „Енерган компани“ с нейната Надежда стои всъщност „Рур Атом“, друг мастодонт от рода на „Албатрос“, който използува зърнестото вещество за свои вътрешнородови битки, а симпатичният стар жрец е само примамка за един наивен журналист? И ако Надеждата е само един временен лъжлив мираж? На какво основание ще се жертвувам за него, ще жертвувам и своите близки? Динамитеросите, за съжаление, нямат нищо общо с енергана. Няма нищо общо с него и Федерацията на Борците за чиста планета. По всичко изглежда, че Острова също стои далече от енергана…

Тогава — какво? И накъде?

Хората продължаваха да прииждат в параклиса, Командора да им задава своя въпрос, аз се взирах в лицата им и тъй като никой не отговаряше на въпроса и никой не приличаше на жрец, те биваха изпращани в подземията и стенанията им достигаха дотук, въпреки дебелите зидове…

Последен остана доктор Бруно Зингер. Беше сам. Единствен той беше облечен спретнато, с бяла риза, която, както се говореше, сменял три пъти дневно: доведен бил от някакво заведение, където вечерял. Стоеше пред разпятието с отпуснати надолу ръце и с невероятно разширени зеници зад очилата, които му придаваха удивен и тъжен вид.

С него процедурата беше различна. Нямаше защо да търся в негово лице жреца, нямаше защо Командора да отправя предупреждения към него — доктор Зингер принадлежеше към върхушката на Ъперите.

— Бруно — започна сдържано Мак Харис, — трябва да ти съобщя неприятния факт, че чужди хора знаят шифъра на моя сейф, който съдържа секретните досиета на лабораторията. Само по себе си това не е най-неприятното. Недопустимото е, че този шифър се знае и от тъй наречената „Енерган компани“, която е намерила за уместно да го вземе за номер на своя радиофонен апарат. Напълно официално…

Доктор Зингер вдигна безпомощно ръце:

— Съжалявам, Едуардо, но…

— Работата е там — прекъсна го Мак Харис и аз усещах как той едва сдържа раздразнението си, — че този шифър се знаеше само от трима души: от мен, от тебе и от началника на охраната. В началника на охраната нямам основания да се съмнявам, той ми е брат… А аз не съм споделял този номер с никого…

— Аз също, Едуардо — каза доктор Зингер и ме стрелна леко с поглед. Или тъй само ми се стори?

— Повтарям — продължи Мак Харис с повишен глас — Аз не съм съобщавал тази цифра никому.

Доктор Зингер отново смирено повдигна ръце. И това движение като че отприщи гнева на Мак Харис:

— Лъжеш! — изкрещя той и дясната му кървава буза се сгърчи. — Лъжеш, копеле! Кажи на кого си дал шифъра! Казвай! Колко ти платиха за него?

Така крещеше той и на тримата санитари, които бяха оставили синчето му Кони да се спусне с въже от прозореца на санаториума…

Доктор Зингер се опита да възрази, но Мак Харис не го остави да произнесе и дума и изпаднал в умопомрачителна ярост, продължи:

— Казвай, кучи сине, колко милиона ти бутна „Рур Атом“, за да ме ограби и разори?

— Нямам нищо общо с „Рур Атом“ — успя да изрече доктор Зингер и в следния миг дясната ръка, онази, металната, се стовари върху лицето му. От ноздрите му потече кръв.

И както дивият звяр, който при миризмата на кръв се настървява още повече, така и Мак Харис окончателно загуби контрол над себе си. Открил в свирепо озъбване идеално бялата си протеза, той заудря, докато лицето на доктор Зингер се превърна в пихтия.

После доктор Бруно Зингер падна на пода под разпятието до счупените си очила. Разпънатият божи син го изгледа със смирена доброта.

— Долу, при плъховете! — изкрещя за последен път Мак Харис и ритна лежащия по хълбока. — Докато си спомни кой го е купил!

Изнесоха шефа на лабораторията. Под разпятието остана кърваво петно.

Часът беше шест. Време беше за изгрева на слънцето, но Стайфли се бе вече окончателно върнал и както обикновено забулваше хоризонта над океана. Аз вече не издържах, въпреки свежия боров въздух, който продължаваше безшумно да се всмуква в параклиса. Виеше ми се свят, пред очите ми играеха лица, чела, устни, и погледи, смаяни погледи, които питаха какво искам от тях, и преди всичко учуденият тъжен поглед на доктор Зингер… И сякаш отдалеч чух гласа на Мак Харис, който говореше по интерфона:

— Лидия, ти ли си? Ставай, не е време за сън! Иди в бюрото ми и прати по сигурен човек… не, донеси ги ти, всички лични досиета на членовете на управителния съвет, на ръководителите на всички отдели, на научния съвет. Настоящи и бивши. Да, и бивши! И вземи охрана!

Лидия дойде. Досиетата бяха в строги пластмасови папки, всяка с голяма цветна снимка на цялата първа страница. Настаниха ме на креслото под готическите прозорци, пуснаха срещу мен силна лампа… И започнах да преглеждам снимките и отново да съобщавам — да, познавам го; не, не го познавам. И — не е той, не е той… Срещу мен седеше Мак Харис и не сваляше стъкленото си око от лицето ми. А на мен ми се виеше свят, очите ми се премрежваха и вече почти не различавах образите от папките, и ми беше все едно кого ще срещна, и бегло мислех, че дори да срещна образа на жреца, какво от това, той е някъде с пътуващия радиофон номер 77 77 22, може би с моторницата в океана, може би с камион сред пустинята…

И го видях. Беше на снимката. В една папка от преди дванайсет години. Слаб, с дълга коса и нежна, малко срамежлива, почти детска усмивка. Но беше млад, косата му бе черна и нямаше ония дълбоки бръчки, които го превръщаха в стареца от Двайсет и втора улица. И беше още в бялата престилка на химиците от лабораторията, и на гърдите му личеше значката на птицата албатрос — символа на предприятието. Дълго не откъсвах поглед от него, прикован от усмивката му.

Върху досието с удар падна черната ръка на Мак Харис:

— Той е! Нали?

Бях толкова изненадан, че не знаех какво да отговоря.

— Той е! — добави Мак Харис с нотки на тържество и кой знае защо, и на паника, и издърпа папката изпод ръцете ми. Разтвори я и прочете:

— „Доминго Маяпан, 43 годишен, химик, доктор на науките. Ръководител на експерименталната база в лабораторията. Три големи открития в областта на фотосинтеза. Много перспективен. Специално внимание…“

Мак Харис обърна страницата, потърси нещо и продължи:

— „През септември същата година Доминго Маяпан изчезна безследно. През октомври намират в Рио Анчо труп, за който се предполага, че е на Доминго Маяпан. Следствието остава безрезултатно…“

Мак Харис вдигна глава от папката:

— Значи Доминго Маяпан… — прошепна той. — Виждате ли, Искров, вашият малък жрец се оказа голям учен. При това жив и здрав, дванайсет години след като трупът му е бил намерен в Рио Анчо. И си продава енерган в дюкянчето на Двайсет и втора улица… А удавянето в реката бе отлично скроена комедия. И я разиграха точно преди дванайсет години, по време на моето околосветско сватбено пътешествие, което направих с Полина… Умно, Искров, и хитро! Както и сегашната комедия… Но кой е авторът й? И защо я поставят отново тъкмо сега? — Той затвори очи и дълго мълча, търсейки може би отговора на собствените си въпроси в недалечното минало. После се обърна към Командора: — Санто, доведи ми всички индианци, ацтеки, маи, инки, толтеки, всички метиси, мелези, квартерони, изобщо цялата онази цветна сган, която работи в администрацията, включително и метачите! Но преди това ми доведи пак нашия приятел доктор Зингер!