Хаим Оливер
Енерган 22 (31) (Роман за едно фантастично приключение)

3. Новите фактори

От бездните на болката и мрака ме изтръгна острото металическо изскърцване на резето. Опитах се да погледна. Тежката врата се отвори, влезе надзирателят Нани с канчето и парчето синтхляб. Побутна ме с крак, изръмжа:

— Хайде, яж!

Поизправих се, облегнах се на каменния зид. Цялото ми тяло бе рана, обсипана със сол. Ушите ми кървяха, зъбите ми се клатеха, мозъкът ми още гореше от тока, който само преди няколко часа го пронизваше и ме караше да вия като диво животно. Нани остави канчето върху рогозката.

— Яж! — каза пак той. — Трябва да имаш сили.

Сили? За какво? За да продължавам да понасям ужаса на Конквиста, това безкрайно страдание, което не спираше вече цели пет дни?

Не е ли по-разумно да умра от глад, или да ме хвърлят в ямата с кобрите? И да свърша?

Но Командора не искаше да свърша. Той искаше да се храня, да съм жив, да понасям чудовищната болка до ръба на смъртта, за да говоря, да говоря и да кажа всичко, и главно, къде се намира Ел Темпло.

Пет денонощия той ме държеше при себе си в параклиса пред олтара, пет денонощия той упражняваше върху мен своето майсторство на префинен инквизитор. Аз говорех, говорех и разказвах всичко, което знаех — за пуеблосите в Теоктан, за руините под земята, за лабораторията в храма, за доктор Доминго Маяпан, за Белия Орел, за Алехандро Маяпан, за Педро Коломбо и за тоновете енерган в пещерите… Аз говорех и говорех… Но всичко това беше без особено значение за него. Той искаше да знае другото: местонахождението на Ел Темпло и Ясимиенто на суровината на енергана, а аз не ги знаех и проклинах Агвила, загдето не беше ми ги разкрил. И в същото време ликувах, че не ги зная, защото бях съюзник на Белия Орел, бях негов приятел… И с ожесточение си мислех, че дори да ги знаех, щях да мълча… Защото, дявол да го вземе, това бе истина, аз премълчах и цялата Бяла стена, премълчах Ел Гранде от хотел „Ел Волкан“ — келнера, който не можеше да си закопчава смокинга пред гърдите, премълчах дори и трите коня с чувалите и от това бях безумно горд…

Отвъд дебелите зидове, кой ли път днес, долетяха задавени отгласи от мощен рев. Струваше ми се, че не спират, че кънтят ден и нощ и понякога само изстрелите ги заглушаваха. За да се надигат отново, по-мощни и по-гневни.

Нани се ослуша:

— Хей, не млъкват тия хора… — избоботи той под мустаците си.

Нани бе индио, от ония, които по липса на друга работа, служеха вярно на Конквиста.

— Какво е това?

— Хм… не знаеш ли? — отвърна той учуден. — Че как тъй? — Той надникна в коридора пред килията, върна се, затвори внимателно портата зад себе си и като се наведе към мен прошепна: — Заради тебе. Искат освобождаването ти.

— Кои са те?

— Всякакви… Отначало бяха ония откачени Борци за чиста планета, после подире им се юрнаха работниците от петролите… вчера докерите от кея Кенеди. Днес пък и лекарите от болниците за стайфлит… и даже търговците от Вита-Синтетика.

— А кой стреля? — зададох излишния въпрос.

— Нашите, кой иначе. И войската. Има убити. Синдикатите ще стачкуват… — Помисли и добави съвсем конфиденциално: — Ако не те пуснем да си вървиш…

Това беше ново за мен и то ми вдъхна повече сили, отколкото всичките затворнически чорби на земята. Изправих се, домъкнах се до зарешетеното прозорче. Мощният рев ставаше по-яростен и ясен.

Нани също слушаше и не мърдаше. Тогава седнах до канчето и започнах да гълтам, без да дъвча, защото не можех да дъвча и защото не исках да чувствувам вкуса на онова, което Командора наричаше здравословна затворническа храна.

От пет дни нямах никаква представа за онова, което ставаше навън.

Нямах представа за последиците от пресконференцията на Лино Батали, за начина, по който медиите са я отразили и са предали скандалния й край. За мен оставаше загадка заболяването на сина на Мак Харис, което бе огласено с такава зрелищна истерика от бащата. В кратките моменти на просветление между два мъчителни сеанса при Командора аз размишлявах върху тия въпроси и с болезнено нетърпение чаках седмия ден — крайния срок на ултиматума на Агвила.

Отвън пак долетя мощен тътен. Различих отделни викове: „Освободете Искров! Долу Мак Харис!“

Тогава се реших:

— Сеньор Нани, имам една молба към вас.

Надзирателят присви подозрително вежди:

— Каква?

— Бихте ли ми донесли вестници? — Въпросът беше директен. — Ще ги прегледам и ще ви ги върна веднага.

— Забранено е, сеньор — отвърна той, без да се изненада от искането ми. За първи път ми викаше „сеньор“. — Знаете ли какво става, ако сеньор Командора ме пипне?

— Нани — казах, — до два дни няма да има вече никакъв Командор. Други ще дойдат.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен. Защото ги зная…

— Ония ли? От Ел Темпло? Изпод планината? — промърмори той.

— Да, те… Знаете, че съм техен приятел, и когато дойдат, аз все едно ще изляза от тук и тогава ще се застъпя за вас… Обещавам ви! Понеже сте добър човек… стига да ми помогнете сега… А какво ще се случи с вашите колеги тук, един бог знае… Ние нямаме намерение да премахнем змиите веднага. Те ще потрябват за други…

Той ме изгледа продължително, очевидно питайки се дали ще устоя на обещанието си. Намекът за змиите не бе много приятен…

А навън тълпата не млъкваше.

Без да каже дума повече, Нани излезе. Не тресна вратата след себе си…

Два часа по-късно ме завлякоха в параклиса. Там беше и Мак Харис — за първи път откакто попаднах в Конквиста. Седеше пред разпятието, по-мрачен от когато и да било, облегнал изгорялата си буза на металния юмрук.

Аз залитнах.

— Седнете! — заповяда Командора.

Седнах. Мак Харис не каза нищо. Само се взираше в мен със стъкленото си око. Командора застана пред мен, грамаден, с квадратна глава и гъсти кичури над изпъкналото чело.

— Искров — каза той, — вие не сте глупак и сигурно съзнавате, че изрека ли една дума само и вие преставате да съществувате… и то в много нежелателна компания.

Кимнах. Той продължи:

— Засега вие играете ролята на герой: готов сте да дадете живота си за една хуманна кауза и тъй нататък… Много похвално от нравствена гледна точка. От гледна точка на разума обаче, от гледна точка на целесъобразността, това е чиста глупост, безсмислица, абсурд. Вие като че забравяте, че това ваше поведение може да струва не само вашия живот… Ако сте много любопитен, ще устроим една малка очна ставка с вашите деца. И с жена ви. Защото те не са вече под Снежния връх…

Пред очите ми причерня. Припаднах: милостивият родителски инстинкт не допускаше и представата дори за децата, заплетени във виещи се около лицата им кобри…

През тъмната мъгла долових гласа на Командора:

— И трябва да ви уверя, че ако все още можете да седите тук пред мен жив, че ако не сте вече разложен труп, то това дължите единствено на мистър Мак Харис, който непрекъснато се застъпва за вас. Пийте, пийте, това не е отрова, това е вода „Ел Волкан“…

Пих и едва тогава промълвих:

— Да, естествено… само мистър Мак Харис…

— Той ме помоли дори да не ви докосвам повече… И представете си, той настоява да ви пусна. На свобода… Децата ви също… И жена ви…

Пак кимнах. Сега идваше цената на великодушието.

— В замяна от вас той иска само две неща…

Мак Харис все тъй мълчеше, загледан в мен. Командора завърши:

— Местонахождението на Ел Темпло. И Ясимиенто на суровината!

Отпъдих от съзнанието си картината на децата в змийската яма, вдигнах глава и ясно произнесох:

— Господа, ако знаех тези две неща, щях да ви ги съобщя още от самото начало на… на нашите разговори. Вие можете да… — щях да кажа „изтръгнете сърцето от гърдите ми“, но благоразумно отминах този израз, — вие можете да ме разкъсате на парчета, да ме хвърлите при змиите, да унищожите жена ми, децата ми, целия ми род, все едно, не зная и не зная… Пак повтарям: на отиване към Ел Темпло бях приспан. И се събудих сред джунглата. На връщане беше още по-неясно. Приспан бях в Ел Темпло, под земята, и се събудих на повърхността.

— Къде точно?

— На изток от Скалистия масив, на половин ден път с автомобил до Кампо Верде по бившата магистрала.

— Можете ли да ни посочите мястото?

— Едва ли. Бях замаян от наркозата. Пък и Стайфли покриваше всяка възможност за ориентиране.

— И не помните нищо друго?

— Нищо.

Всички тия въпроси и отговори бяха изречени и повтаряни сто пъти вече, но явно днес Командора искаше да ги демонстрира и пред Мак Харис, може би, за да увери господаря си, че нищо повече не може да се изтръгне от мен. Отвън, сега вече от заплашителна близост, долетя грохотът на манифестиращата тълпа. И пак викове: „Освободете Искров!“ и пак изстрели. Мак Харис трепна, даде знак с глава, Командора веднага откри телеекрана зад разпятието, същият, върху който преди няколко седмици наблюдавах друга една демонстрация с разстрели на авенида „Дел Принчипе“. Сега обаче, преди да го включи, той ме вдигна за яката и ме изтика навън.

— В килията! — заповяда той.

Докато ме влачеха по витите стълби, до мен отново достигна тътенът на манифестацията. После се строполих на пода, омаломощен, но доволен: и този сеанс бе завършил без отстъпки от моя страна. И усетих вестниците. Бяха под рогозката до главата ми. Бръкнах: бяха цяло снопче — от „Утринна заря“ до „Петролоработник“ — предимно от последните дни. Пъхнах се до вратата, с гръб към шпионката, и потънах в четене.

Никога не бях предполагал, че моето завръщане можеше да има такива последици в Америго Сити, пък и не само в него. От противоречивите и объркани съобщения трудно се съставяше точна картина на положението в страната, но едно беше напълно ясно: крехкото и нестабилно спокойствие, което се бе установило след първоначалната поява на енергана, бе нарушено, този път из основи. Дяволчето в бутилката бе изскочило, в ход бяха пуснати сили, чието движение никой не бе в състояние да предвиди и контролира.

Всичко започнало с филма на Агвила по телевизията. Джони Салуд не дочакал вечерта, както първоначално възнамеряваше, а веднага след като се измъкнал от пресконференцията го пуснал в ефира, нарушавайки всички възможни програми. В това имаше логика. Джони Салуд бе умен и проницателен хитрец; след моите разкрития той отлично бе схванал, че времето на Мак Харис е отминало и бе побързал пръв да хвърли камъка върху поваления в калта бог, осигурявайки си по този начин ореола на борец срещу „Албатрос“… След което офейкал, изчаквайки хода на събитията.

Два часа по-късно „Петролоработник“ поместил проектодоговора, който „Енерган компани“ предлагаше на „Албатрос“, включително клаузата, изискваща Мак Харис да се предаде на Върховния съд. В същото време всички останали вестници в извънредни издания и в една или друга форма бяха напечатали изнесените от мен сензационни разобличения. Даже близката на Мак Харис преса не бе посмяла да опровергае напълно моите разкрития, тя се опитваше само да хвърли сянка върху тях, превръщайки ме в „оръдие на отмъстителни индианци, обзети от параноичната идея-фикс да разрушат съществуващите исторически ценности на белия човек…“

Затова пък „За чиста планета“ ликуваше. Най-после Федерацията бе намерила мечтания повод да разгърне на широчина и в дълбочина една истинска масова кампания, която нямаше нищо общо с анемичните дописки за събрания в провинцията. Защото — и това бе вторият голям факт, който минаваше като червена нишка през всички вестникарски материали — Конрадо Мак Харис, онова слабичко и деликатно момче, което бях срещнал тогава в кабинета на сто и десетия етаж, любимият син на председателя на „Албатрос“, единственият му наследник, лежеше, повален от стайфлит в Специалната клиника на Ъперите под грижите на най-добрите лекари на Веспучия и на техни колеги от чужбина.

Пристигнала бе многобройна група специалисти от Щатите, очакваха се хирурзи от Бразилия, Франция, Англия. Срещу астрономически хонорар от Италия със специален самолет бе докарана единствената в света антистайфлитна кислородна камера за поддържане дишането в гърдите на умиращия… Никой обаче не се осмеляваше да го оперира…

Подозирах, че подчинената на Мак Харис преса нарочно преукрасява обстоятелствата около заболяването на момчето, като ги превръща в национална мелодрама, опитвайки се да омилостиви обществения гняв и да го отклони в друга посока.

Накрая всички тези сложни факти, кръстосани във фокуса на историята, бяха предизвикали експлозията, която разкъса страха, проби бента на подчинението и хвърли човешките маси на улицата. Сега стотици хиляди хора заливаха града в почти денонощни демонстрации, въпреки сълзотворните бомби на полицията, въпреки изстрелите на войската, без да съзнават точно какво искат, освен едно: Теодоро Искров да бъде освободен и Мак Харис да бъде предаден на съда.

С всеки изминат ден манифестациите се разширяваха и обхващаха все по-широки кръгове от веспучианския народ, преди всичко, разбира се, Борците за чиста планета и работниците от химическата промишленост. Чуваха се гласове и от управляващата партия, които считаха, че всеки поданик на княжеството, бил той и най-заслужилият, е длъжен да отговаря за своите дела пред законите на страната, че конституцията е всеобща и прочее и прочее — сериозен признак, че някои влиятелни среди вече се готвеха да пожертвуват Мак Харис, за да спасят себе си.

Но Княза мълчеше, мълчеше правителството, мълчаха генералите. Командора хвърляше срещу протестното движение своите най-добри преториански легиони, но, странно, далеч по-анемично, отколкото в миналото — той сякаш бе безсилен да се справи с нажежената обстановка.

И с всеки изминат ден производството на петрол, каменни въглища и синтпродукти в предприятията на „Албатрос“ катастрофално падаше.

Падаха и неговите акции, навсякъде и без колебание. Падаха, без изгледи да се покачат отново, тъй като никой не полагаше усилия да измъкне Мак Харис от блатото, в което неудържимо потъваше. „Рур Атом“, шейховете от арабския изток, концерните от северните щати невъзмутимо очакваха сгромолясването на своя велик събрат, като взимаха мерки да излязат самите те сухи от бурята. Но почвата се клатеше вече и под краката им.

Веспучия кипеше.

На четвъртия ден сутринта на хоризонта се бе появил нов мощен фактор: съюзническият Пакт.

Съюзническият Пакт бе добрият политически приятел на Веспучия — Княза бе един от първите, които положиха своя подпис под него. Пактът задължаваше всички свои участници да си оказват взаимна помощ при външна и вътрешна опасност. Съществуваше ли вътрешна опасност сега във Веспучия? В пресата се промъкваха намеци, че Съюзниците „със загриженост следят развитието на събитията в страната“. „Неофициални говорители“ на пакта препоръчаха на Мак Харис „в името на хуманизма и демокрацията“ да преразгледа своето отношение към новосъздалата се обстановка и да прояви доблест като сам се предаде на съдебните власти и по този начин докаже пред целия свят своята невинност… Усетил ли бе Пактът, че часът на Мак Харис е ударил, и сега бързаше да издърпа този час напред, преди да е настъпил краят на фаталния седми ден?

Накратко, всички, без изключение всички — Пакта, Княза, Ъперите, петролоработниците, Командора, Борците за чиста планета, Мак Харис, всички с все по-растящо напрежение очакваха последната минута на това неизбежно седмо денонощие.

Аз също.

През прозорчето долетяха гърмежи.

Тия изстрели бяха за мен вестители на свободата.

Или на смъртта.

Те бяха „новите фактори“ на Агвила.

 

 

Сутринта на шестия ден заедно с чорбата Нани ми донесе нови вестници, като отново ме закле да се пазя от сеньор полковника.

Бързо ги прелистих. Една новина, една оглушителна новина доминираше над всички останали: обръщението на Едуардо Мак Харис до професор Луис Моралес да оперира болния му син.

Отговор на обръщението все още нямаше, журналистите обсаждаха седалището на Федерацията на Борците за чиста планета с надеждата узнаят отговора на професора. Професорът мълчеше. За мен обаче нямаше съмнение, че Моралес ще се съгласи. Защото бе лекар. И добър човек.

А Динамитеросите взривиха жизненоважния комбинат за синтетични белтъчини край кея Боливар.