Хаим Оливер
Енерган 22 (29) (Роман за едно фантастично приключение)

1. Изненади в Америго Сити

Влакът се движеше с темпото на волска каруца. Той трябваше да прекоси южните предпланини на Скалистия масив, сетне пустинните райони западно от Америго Сити и едва тогава, навлизайки в поречието на Рио Анчо, да се насочи към крайбрежието. Беше полупразен, пътниците, предимно индиоси, закусваха, обядваха и вечеряха върху прострените на коленете везани кърпи и дремеха на скамейките, положили под главите си сгънати пончоси. Аз не изпусках куфарчето от очи.

Не забелязах никакъв постоянен спътник в купето, макар че не бе изключено Агвила да е пратил пак придружител ангел-хранител.

„Моите хора ще поддържат контакт с вас. Навсякъде“ — бе казал той. Защо не и тук, във влака?

Прозорците не отваряхме; през час във вагоните пускаха миниатюрни порции кислород, колкото да не се задушим. С наближаването на Америго Сити с неговите промишлени и минни области, с гигантските струпвания на химически и металургични заводи, Стайфли ставаше по-смазващ и все по-често в гарите, покрай които минавахме, се мяркаха зурлестите маски и кърпите, напоени със сода бикарбонат.

Не бях чел вестници от дванайсет дни, ето защо накупих цялата преса, която можех да намеря във влака, настаних се удобно до прозореца и се заех да я прегледам. Най-напред, разбира се, „Утринна заря“.

Нищо особено нямаше в него. Енерганът беше почти забравен, аз също. Сега в литературното приложение се печаташе сензационната повест за покоряването на планетата Омега 001 с умопомрачителните подвизи на космонавта капитан Бим… Останалите големи издания също се занимаваха с всичко друго, освен с главните проблеми на времето. Мак Харис добре се беше погрижил да потули дори далечното ехо от аферата „Енерган“.

Последно разгърнах вестничето „За чиста планета“, органа на Федерацията на Борците за чиста планета. Обикновено по четирите му скромни странички нямаше шумни скандални истории или клюки за интимния живот на телевизионните звезди, нямаше и реклами за Вита Синтетика. Той поместваше дописки от провинциални кореспонденти за поредното протестно събрание на местния клуб на Борците, статии на учени, които за хиляден път доказваха колко е опасен вирусът Стайфлит, апели на професор Луис Моралес към правителството да се занимае с новия законопроект за обогатяване на въздуха с кислород в заводите — с една дума той бе по-скоро скучен бюлетин на Федерацията, който малцина четяха и който се издържаше с помощта на касички, поднасяни по улиците от баби, старци и ученички…

С далечния спомен за разговора ми с професор Моралес в съзнанието си, аз разсеяно хвърлих поглед върху първата страница на вестника. И се стъписах.

Видях себе си. На централно място. На три колони.

Наистина по-млад, без брада — една снимка от времето на репортажите ми от Огнена Земя. А над нея, на седем колони, от единия до другия край, с огромни букви — заглавие:

ТЕОДОРО ИСКРОВ СЕ ВРЪЩА В АМЕРИГО СИТИ С ПОСЛАНИЕ НА „ЕНЕРГАН КОМПАНИ“

Не вярвайки на очите си, трескаво зачетох текста:

„Тупаку, 8 септември. От нашия кореспондент. Късно снощи в бюрото ни телефонира мъжки глас. Той заяви, че говори от името на «Енерган компани» и че има да предаде важно съобщение. Обвинен в неуместна шега, гласът ми предложи да звънна сам на номер 77 77 22, който след проверка се оказа директният номер на радиофона на «Енерган компани». Гласът съобщи следното:

«Журналистът Теодоро Искров, авторът на нашумялата и недовършена повест „Енерган 22“, който безследно изчезна от дома си преди три седмици, прекара няколко дни в седалището на „Енерган компани“ някъде в страната. Понастоящем той се намира на път за Америго Сити. Точният ден и час на пристигането му ще бъдат оповестени допълнително. Теодоро Искров носи със себе си важно послание от „Енерган компани“ до Княза и правителството на Веспучия, до председателя на „Албатрос“ Едуардо Мак Харис, до Федерацията на Борците за чиста планета, до Партията на Ъперите и до целия веспучиански народ с предложения, които могат да се окажат съдбоносни за бъдещето на нашата родина, за бъдещето на целия цивилизован свят.»“

Под дописката следваха още десетина реда, напечатани с тлъсти букви:

„След като получихме горното съобщение, ние се свързахме с председателя на нашата Федерация, от когото узнахме, че преди две седмици Теодоро Искров е бил натоварен лично от професор Луис Моралес с настоятелна молба да връчи на Двайсет и втора улица важен проектоплан за сътрудничество между «Енерган компани» и Борците за чиста планета. По всичко изглежда, че сега Теодоро Искров носи отговора на Двайсет и втора улица, който отговор, надяваме се, е благоприятен. Призоваваме всички Борци за чиста планета, всички, които милеят за утрешния ден на нашия народ, всички граждани на Америго Сити да се стекат масово, без оглед на времето, за посрещането на видния пратеник на Живота! Очакваме с нетърпение вестта за мястото, деня и часа на неговото пристигане.“

Прочетох това още веднъж, после още веднъж. И отново си спомних думите, които Агвила бе изрекъл там, в центъра на мъртвия Кампо Верде: „Вие ще бъдете подкрепен от много фактори“. Подкрепата започваше много енергично, бурно дори. А Командора? Няма ли да предотврати той посрещането ми, било като го забрани, било като чисто и просто ме прибере в Конквиста, преди още да се появя в Америго Сити? Разгледах снимката във вестника, погледнах отражението на лицето си в прозореца. Прилика нямаше. От мръсното стъкло, зад което плътно бягаше Стайфли, се мръщеше една брадата физиономия с черна чорлава коса, тъмни очила и синя риза на квадрати с отворена яка, физиономия, която нямаше нищо общо със загладения елегантен джентълмен от вестника. А в джоба ми беше личната карта на името на Мартино Дикинсън, търговец на антикварни стоки… Особена опасност от арест нямаше, освен ако оня чипонос янки Дъг Касиди не бе човек на Командора. Той бе един от малцината, които знаеха, че Мартино Дикинсън и Теодоро Искров е едно и също лице.

До Америго сити нямаше никакви проверки и нищо тревожно не се случи нито във влака, нито по гаричките, край които едва се влачехме. Аз се поуспокоих и отново потънах в размишления за настоящето и бъдещето на моята сложна мисия.

По същество това, което носех, бе един ултиматум, какъвто историята не познаваше. Изискваше се ни повече ни по-малко едно самоунищожение на цяла икономическа империя, придружено от морално затриване и накрая от физическо премахване на главатаря на тази империя, който разполагаше с гигантско политическо влияние. В ултиматума имаше много пресметнат риск и рицарска дързост, но още повече романтичен блясък, извиращ право от накалената емоционална атмосфера на първата половина на деветнайсетия век, епохата на Юго, Лермонтов, Шели и Байрон. По външност и по дух Агвила — Белия Орел — напълно отговаряше на морала и етиката на онези далечни години. В последна сметка неговият ултиматум беше много повече плод на страсти, отколкото резултат на зрял анализ на реалната обстановка и неизбежно носеше в себе си ограничеността, която съпровожда всички породени от страсти дела, колкото и благородни да са техните цели. Не вярвах, че Алехандро би се подписал доброволно под него, макар и да бе съгласен с разплатата, която Мак Харис заслужаваше сто пъти. И ако той, а не Агвила, бе вождът, сигурно би постъпил иначе. Страстите неизбежно предизвикват насрещни страсти, те разгарят реакции, чиито последици никой не би могъл да предвиди. Как щеше да отвърне Мак Харис на искането да се самопогуби? Нямаше ли всемогъщият инстинкт за самосъхранение да го тласне към противодействия, които биха довели до сътресения, далеч по-унищожителни за цялата страна от ония, които биха причинили ударите на Агвила? И в края на краищата, каква ще бъде моята роля в тази невъобразимо заплетена и хаотична игра на материални интереси, класови противоречия, расови конфликти, лични сблъсъци, нагорещени страсти, омраза и ненавист и полети и падения на човешкия дух?

Влакът навлезе в огромното гарово хале на Америго Сити. Погледнах през прозореца — всичко бе най-нормално. По пероните сновяха пътници с газови маски, колички разнасяха багажи, бюфетчици продаваха минерална вода „Ел Волкан“.

Надянах маската, взех куфарчето си и излязох. Отправих се към изхода. Все още нищо. Пред мен се отвори автоматичната врата. Пристъпих навън.

И се вкамених.

Отпред целият гаров площад с цилиндричните будки за афиши в центъра бе претъпкан от хора. Почти всички бяха с маски, тук-таме някои притискаха кърпи към носа. И мълчаха, обърнати към мен. Последните редици се губеха в Стайфли. Далеч назад стърчеше оранжевата кула на градския индикатор.

Покрай мен се изнизваха други пътници, които бързаха да се измъкнат от непредвидени неприятности, каквито тази неизвестна тълпа неизбежно вещаеше. А аз стоях, убеден, че всички гледат само мен и че ме познават.

И не мърдах.

После от предната редица се откъсна един висок слаб мъж с чело, което заемаше половината глава, и с бяла коса, която падаше над раменете: професор Луис Моралес. Беше без маска и без предпазна кърпа. Приближи се до мен, бавно ме измери от глава до пети, сетне се обърна към тълпата и извика:

— Човекът със синята риза на квадрати, сини джинси и маска „Нефертити“! Това е той!

Над множеството се надигна приветствен рев. Нагоре към Стайфли полетяха кърпи, шапки и дори няколко маски. Аз стоях и недоумявах, и не знаех какво да предприема. Накрая направих точно онова, което не следваше да правя: свалих маската си и погледнах марката: бе наистина „Нефертити“, ултрамодерната и „най-красива“ маска на Агвила. Нов рев посрещна този мой жест. А професор Моралес отметна назад бялата си грива, стисна ръката ми и с онова наивно благородство, което го сродяваше с доктор Швайцер, силно произнесе:

— Добре дошъл сеньор Искров! Ние ви приветствуваме като пратеник на доброто, като носител на една надежда за обновяването на планетата Земя, като спасител на тия хиляди хора тук и на другите милиони, които в този момент ви гледат!

Едва сега забелязах телевизионните камери, които предаваха цялата тази нелепа церемония. Зад тях стоеше Джони Салуд. Той срещна погледа ми, замаха с ръце:

— Салуд, Теди! Поздравления!

Вече нищо не разбирах. Нищо! Какво ли се бе случило, докато съм пътувал от Кампо Верде насам?

А хората чакаха. Чакаха да кажа нещо в отговор на приветствието на професор Моралес.

Тогава, без дори да усещам как смърдящият Стайфли прониква в дробовете ми, запелтечих:

— Аз… наистина съм трогнат… Не очаквах… Благодаря ви… Аз действително нося важни предложения, които… надявам се, ще допринесат за очистването на планетата… за установяване на социален мир… за дружба между народите… Мисля, че над родината ни изгрява една нова звезда, звездата на надеждата…

Изведнъж осъзнах, че бръщолевя безсмислени клишета от рода на ония, които се произнасят на шумни митинги и които никой не слуша, и млъкнах. В този момент пред мен застана един добре облечен мъж. Свали маската си: бе Лино Батали, главният редактор на „Утринна заря“. Също стисна ръката ми и каза:

— Теди, в редакцията те чакат за пресконференция. Ела. Не е здравословно да стоиш навън без маска. Днес индикаторът сочи 86!

И ме поведе към една кола, която чакаше пред страничния вход на гарата. Оставих се да бъда воден — какво друго можех да сторя?

При такава загриженост за моето здраве!…

Влязох в колата.

Там беше Мак Харис.