Хаим Оливер
Енерган 22 (30) (Роман за едно фантастично приключение)

2. Пресконференция с логичен край

Председателят на „Албатрос“ ми подаде лявата си, жива ръка, онази, която бе пробола сърцето на Ева. Но аз я поех. Какво друго можех да сторя? При това любезно обкръжение?

— Искров, поздравявам ви с успешно завършената мисия.

Той изрече това с особен, безжизнен глас, в който липсваха ония тъй характерни за него остри, господарски, не търпящи възражение нотки. Изненадано го погледнах и лицето. То също не бе онова раздвоено лице на човек и робот. Сега дори живата чест бе сякаш мъртва. Единственото му око бе мътно, неподвижно, полузакрито от клепача, сякаш то също бе стъклено.

— Имам важни новини за вас, мистър Мак Харис — казах. — Много важни.

— Зная — отвърна той все тъй бездушно. — Ще ги съобщите на журналистите. Нека целият веспучиански народ узнае за тях. Нека в този тежък за мен момент моите сънародници разберат какъв човек стои начело на родната икономика и как той е готов да се жертвува за тяхното добруване.

„Тежък момент“, „жертва“, „добруване“ — това бяха все нови, нечувани от устата на Мак Харис изрази. Лицемерие ли бе това, или откровеност, породена от не знам какви подбуди? И откъде е узнал той за ултиматума на Агвила?

Погледът ми попадна на купчината вестници върху седалката до Лино Батали. Взех ги. Мак Харис не ми попречи. Всички до един бяха пресни и всички до един на първите си страници в седем колонни заглавия съобщаваха една и съща новина:

СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ „АЛБАТРОС“ И „ЕНЕРГАН КОМПАНИ“!

ЕДИН ИСТОРИЧЕСКИ КОНТРАКТ В ИНТЕРЕС НА ВЕСПУЧИЯ!

ТЕОДОРО ИСКРОВ НОСИ ПРОЕКТА ЗА МИРЕН ДОГОВОР МЕЖДУ „АЛБАТРОС“ И ДВАЙСЕТ И ВТОРА УЛИЦА!

ЕНЕРГАНЪТ — ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО!

И всички до един препечатваха друга, получена късно тази сутрин от вестник „За чиста планета“, дописка, която гласеше:

„От седалището на «Енерган компани» ни телефонираха, че Теодоро Искров, който се очаква да пристигне в Америго Сити днес и носи със себе си проектоспоразумението между «Енерган компани» и «Албатрос». Ако то бъде подписано в едноседмичен срок, а няма никакви основания да се съмняваме в това, пред народа на Веспучия се откриват безбрежни перспективи за добруване в една цветуща страна, освободена от страх и отрови. За сведение на Борците за чиста планета и на техните привърженици съобщаваме, че Теодоро Искров е облечен в синя риза на квадрати, сини джинси и носи кислородна маска марка «Нефертити».“

„Ще бъдете подкрепен от много фактори“… Тия вестници бяха ли част от тях? Или само нов ход на стария жрец? Доминго Маяпан бе ловък психолог, той умееше да разполага фигурите върху шахматната дъска в такъв порядък, че да обърка и най-опитния играч и накрая да го деморализира и матира. А аз нямах сили да спра играта, нямах и желание даже да замахна с ръка и очистя дъската от фигурите.

Защото не бях вече само фигура върху дъската. Сега бях съюзник на ония от Ел Темпло, приятел, който доброволно им помагаше, изпълнявайки съзнателно своята опасна роля. И не можеше да бъде иначе, тъй като този, който седеше до мен в колата, не бе жертва. Той бе убиец, който с обсидиановия нож на древните палачи бе разпрал гърдите на онази жена, чието същество излъчваше любов. И ако моите деца, моите деца не бяха там, ако жена ми бе на сигурно място, ако, ако, ако…

— Значи, всичко мина без затруднения? — попита Мак Харис.

— Да — казах. — Без всякакви затруднения.

— И приеха напълно моите условия?

— Да — казах. — Напълно.

— Кой не би ги приел? — констатира той с крива усмивка.

— Да — казах. — Вие бяхте напълно прав — кой не би ги приел?

— Мога ли да видя? — Той протегна към мен живата си ръка.

— Разбира се — казах и извадих от джоба си белия плик. — Заповядайте!

Тъй бе заръчал Агвила — да предам белия плик на Мак Харис още при пристигането си, това ще ме облекчи. Той го отвори без да бърза. Бяха няколко напечатани на машина листове, озаглавени „Договор“ и осеяни с параграфи и клаузи. И докато колата правеше ненужни кръгове около редакцията на „Утринна заря“, той внимателно прочете всичко.

Аз мълчах, мислейки за моите деца, които бяха там, под Снежния връх.

Мак Харис прехвърли последната страница, сгъна листовете, пъхна ги в плика и с жест на доволен и въпреки това тъжен победител, ги прибра във вътрешния си джоб.

— О кей — каза той. — Макар че има някой детайли, по които ще поспорим. — И като се обърна към шофьора, нареди: — Към редакцията.

Спирачките скръцнаха — спирахме пред „Утринна заря“. На стълбището ни посрещна глутница репортьори с фотоапарати и микрофони. Но Лино Батали си проби път сред тях и ме поведе напред към заседателната зала на редакцията.

Тя бе задръстена едва ли не до первазите на прозорците, върху които бяха стъпили кинооператорите. Познах много колеги, чуждестранни кореспонденти, представители на информационни агенции. Някъде назад зърнах дебеличката червендалеста фигура на милия приятел Панчо от Сентръл Брейн, който ми се хилеше и приветствено мърдаше показалец. Джони Салуд също бе вече тук, настанил трите си камери право срещу продълговатата маса, зад която заехме места Мак Харис, Лино Батали и аз.

Малко преди да почнем влезе професор Моралес, който по липса на места остана прав до стената. И тук се случи нещо, което никога по-рано не можех и да си представя дори: Мак Харис веднага вдигна един стол иззад масата, подаде го напред и с ръка покани Моралес да седне… Да, наистина, какво ли се бе случило в мое отсъствие, та едноокият свиреп звяр бе добил маниерите на смирено агне?

Пресконференцията откри Лино Батали. Той ме представи с ласкави думи, обрисува моите заслуги за развитието на родната журналистика, спря се на повестта ми, която поради „непредвидени обстоятелства не можа да бъде завършена досега, но надяваме се в близки дни, когато всичко се изясни, тя да получи логичния си край, който всички очакваме с такова нетърпение“. Накрая обясни, че аз съм бил пратен от мистър Едуардо Мак Харис при ръководителите на „Енерган компани“ с мисия да водя преговори за премахване на различията между „Енерган компани“ и „Албатрос“, различия, които биха могли да прераснат в унищожителна за страната катастрофа, и че след като съм изпълнил успешно задачата си, аз съм се върнал с проектодоговор, който съдържа спасителни за веспучианския народ клаузи… Мистър Мак Харис е пожелал тия клаузи да бъдат оповестени високо пред цялата нация, за да се увери тя в неговата безкористност и патриотизъм. „Имате думата, драги колега Искров. Щастливи сме да чуем разказа за вашите навярно не леки, но благородни усилия“.

Изправих се. Беше настъпил моментът на моя заключителен монолог онзи, който рано или късно трябваше да произнеса пред цялата публика, така като бе пожелал Агвила там, при Кампо Верде… „Ще получите всички необходими за тази цел възможности“ — бе казал той. Възможност като тази тук нямаше да имам никога вече…

Но аз не бях неопитен журналист и знаех, че един монолог, колкото и да е интересен, може да бъде прекъснат освиркан, осмян или направо задушен. Ето защо силно се провикнах:

— Драги колеги, през време на моето пътешествие аз преживях много събития, срещнах се с различни хора, премислих едва ли не целия си досегашен съзнателен живот и осмелявам се да кажа, сега аз не съм вече онзи Теодоро Искров, когото познавате от бойните терени и хотелски барове… Ала какъвто и да съм станал, аз съм смъртно уморен. От вчера до преди малко пътувах в един наистина убийствен влак и, повярвайте ми, не съм в състояние да свържа в логичен разказ всичките си преживявания и впечатления. Ето защо, моля улеснете ме, задайте въпроси.

Оживление. Блеснаха светкавици, телевизионните лампи светнаха право срещу лицето ми, забръмчаха кинокамерите. За няколко мигновения те ме върнаха към онази нощ в библиотеката на Ел Темпло, където бръмчеше друг един киноапарат и прожектираше изображението на една жена с разперени пред бялата палатка ръце…

Въпросите заваляха, бързи, припрени, един през друг, и аз отговарях също тъй бързо, решително, без да се замислям, че до мен седи човекът с обсидиановия нож, че децата ми са там и че от един неточен отговор зависи техният живот. Чувствувах се в стихията си.

Въпрос: — Колко време трая вашата мисия?

Отговор: — Четиринадесет дни.

— Къде сте били през това време?

— Девет дни из района Теоктан, четири дни в седалището на „Енерган компани“, един ден на път.

— Какво сте правили в Теоктан?

— Разхождах се.

— Приятно занимание. С каква цел?

— Запознаване с живота на местните индиоси.

— Само това?

— Това бе напълно достатъчно.

— С оглед на какво?

— С оглед на онова, което ме очакваше в седалището на „Енерган компани“.

— Къде се намира това седалище?

— Не зная.

— Как тъй — не знаете? Нали бяхте там?

— Бях, разбира се. Но на влизане и излизане оттам бях приспан.

Смях.

Въпрос, не без ирония:

— Като в шпионските романи?

— Нещо такова.

— Хипнотично?

— С най-обикновена наркоза.

Пак смях.

Въпрос:

— Какво представлява седалището на „Енерган компани“?

— То е бивша резиденция на Втората империя на толтеките.

Дълга тишина, изпълнена с недоумение. После глас:

— Нима има такава?

— Аз живях там. Едно изумително произведение на древната архитектура и изкуство. За съжаление вече се руши.

— А злато? Злато има ли там?

— Злато няма. Нито бисери и диаманти. Има скулптури, има фрески, има храмове и дворци.

— Как тъй всичко това не е открито досега от археолозите?

— Много още древни останки се крият под земите ни, за които нямаме и най-малкото понятие. Спомнете си, че неотдавна в платото на Скалистия масив бе изровен цял град, а само преди две години сред джунглите бе открито живо племе от човекоядци… Ел Темпло се намира далеч в саваната и дълбоко под планините.

— Ел Темпло?

— Така наричат резиденцията нейните обитатели.

— Там ли произвеждат енергана?

— Там.

— Завод ли има в него?

— Да.

— Голям?

— От гледна точка на съвременните понятия за електронна автоматизация — достатъчно голям.

— Колко човека работят в него?

— Един.

Смях.

— Кой е този самотен представител на работническата класа?

— Доктор Доминго Маяпан, химик, бивш ръководител на експерименталния отдел при лабораторията на „Албатрос“, същият онзи стар жрец от моята повест, който продаваше енерган на Двайсет и втора улици.

— И колко енерган произвежда той там?

— Достатъчно да залее не само нашата страна, но и целия свят.

Отново дълга тишина. Чувах само притаеното дихание на хората.

После пак въпрос:

— Колега Искров, не преувеличавате ли малко?

— Спомнете си онзи неделен ден, когато за първи път зърнестото вещество се появи на пазара. Това бе само едно леко предупреждение.

— И нима този Доминго Маяпан е произвел сам всички тия милиони тонове енерган? Трябва наистина да е велик жрец, за да стори това сам-самичък, далеч от нашата индустриална цивилизация…

— Помагат му двамата му сина и още няколко съратници и приятели, които се грижат за редовния транспорт на суровината. Повечето от тия хора са описани в повестта ми, в главата за кея Кенеди.

— Какви всъщност са тия синове?

— Единият е химик като баща си. Много голям учен. Заедно с това е и опитен кинооператор.

— Интересен хибрид. Какво е създал досега като химик?

— Формулата на енергана.

— А като оператор?

В отговор на този въпрос преспокойно отворих куфарчето си и извадих кръглата алуминиева кутия.

— Това тук е един от неговите филми. Крайно интересен. За Ел Темпло… Джони Салуд, за тебе е! Подарък от Белия Орел. Дръж! — И метнах кутията към него. В същия миг долових едно недоволно свиване на веждите на Мак Харис. Но беше късно: Джони хвана кутията и веднага я прибра в чантата си.

— О кей, Теди! Още тази вечер ще го излъча. За хонорара няма да се караме. И ще вземем акъла на тикварите! При случай предай моя салуд и благодарност на твоя подземен кинооператор… А какъв е другият син? Може би кинорежисьор?

— Не позна, Джони. По-малкият син е археолог и криптолог. Единствен той е успял да разчете йероглифите в Ел Темпло. И благодарение на тях е научил за Ясимиенто на суровината на енергана.

Въпрос от един английски журналист:

— Какво значи Ясимиенто?

— Местонахождение.

— Какво се казва в тия йероглифи?

— Това е нещо като поема с указания за Ясимиенто.

— Издекламирай ни я! — извика Джони Салуд.

— Съжалявам, но не я зная. Скриха съдържанието й от мен.

— Обзалагам се, че Ясимиенто се е оказала една глинена урна, оставена от марсианците преди сто хиляди години при последното им кацане на земята с летящи чинии!

Смях. Джони беше неуморим шегаджия. Със страшна интуиция.

— За урната позна, Джони! Но тя не е оставена от марсианци, а от толтеките.

— Охо, и те ли са фабрикували бензин от енергана?

— Само празнични фойерверки.

— И единствено в този Ясимиенто ли извира суровината на енергана?

— Според доктор Маяпан разновидности от нея имало навсякъде по света и в момента той и неговият син Белия Орел… — Прекъсна ме подигравателно подсвиркване, но аз продължих: — … двамата работят върху технологията за използуването на тези суровини като основа на всевъзможни горива и масла…

— Но това би сложило край на енергийната криза в света?

— И дори би премахнало глада в света — добавих самоуверено. — Защото енерганът може да послужи като изходен материал за изработването на синтетични белтъчини.

— Невероятно! — обади се глас.

Взе думата Лино Батали със своя назидателен тон:

— Както виждате, колеги, мистър Мак Харис правилно е отчел значението на енергана за националната икономика и съвсем навреме се е обърнал към доктор Маяпан със своите предложения за сътрудничество.

— Господин председателю, не ни прекъсвайте! — провикна се някой от дъното на залата. — Нека най-напред Теди Искров ни обясни защо доктор Маяпан и неговите хора, които могат да се окажат благодетели на човечеството, се крият вдън земя?

Обясних:

— Те имат твърде сериозни основания да се крият. Доктор Маяпан има мощни врагове… Но, както сами установявате от моя разказ, а и както ще видите от филма, който донесох, те не са вече толкова предпазливи…

— А няма ли опасност — прекъсна ме някой, — този прословут енерган, или поне неговата формула, да попадне в ръцете на враговете на нацията? Например — при фанатиците от Острова?

— Мисля, че проектоспоразумението, което донесох, предвижда всевъзможни мерки за осуетяването на тази опасност.

Един възрастен мъж вдигна ръка. Познах редактора на синдикалния вестник „Петролоработник“.

— Колега Искров, не съществува ли друга по-непосредствена опасност, а именно врагове на енергана, а тях ги има както в чужбина, така и у нас, да спомена само империалистите от „Рур Атом“, да открият Ел Темпло и да го унищожат? Това едва ли е невъзможно за една добре екипирана военна експедиция от опитни наемници, доказали своите способности на Огнена земя?

— Не вярвам — казах. — Ел Темпло се отбранява с помощта на най-съвършени електронни съоръжения. Птиче дори не може да прехвръкне над Ел Темпло, без да бъде забелязано и свалено.

— Там няма да пратят птичета, а ракети с ядрени бомби.

— Искам да ви напомня, че това няма да е нужно вече, тъй като най-късно до една седмица хората от Ел Темпло ще излязат на бял свят и ще разкажат всичко за себе си без посредничеството на журналисти като мен.

Този отговор предизвика ръкопляскания. В глъчта се извиси гласът на професор Моралес:

— Сеньор Искров, още когато енерганът се появи в Америго Сити, ние, Борците за чиста планета поискахме от Двайсет и втора улица да закупим патента му в името на доброто на нашата планета. Дадохме и съответна цена. Същото предложение направихме и чрез вас: да заминете при доктор Маяпан. Мога ли да зная какъв е отговорът?

Спомних си вечерята в трапезарията на Ел Темпло, споровете около символичния долар, отказа на Агвила да го приеме… Бръкнах в джоба, извадих монетата, наведох се над масата, подадох я на Моралес:

— Професор Моралес, съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Двайсет и втора улица не е съгласна, поне засега, да ви преотстъпи патента на енергана, дори срещу този долар, който за тях е по-скъпоценен от всички съкровища на света. Тъй ми заръчаха да ви предам.

— Но защо, защо? — провикна се той с нескрита горчивина.

— Защото енерганът им е необходим за други цели.

— Какви други по-висши цели може да има от целта да се спаси планетата от властта на Стайфли?

Тук неочаквано се обади Мак Харис. До този момент той като че не слушаше оживената дискусия, унесен някъде другаде, с очи, вперени в неподвижната му черна метална ръка.

— Професор Моралес — каза той, — от властта на Стайфли ще изтръгне планетата само „Албатрос“… — Говореше някак си задавено, дори, бих казал, скръбно. — Единствен аз в „Албатрос“ разполагам с условията и средствата за осъществяването на това велико дело. И тъкмо това е причината, която ме накара да се обърна със своята щедра оферта към „Енерган компани“…

Всички погледи бяха отправени към него — озадачени, недоумяващи, сякаш този смирен човек не бе съшият онзи свиреп вълк, който разкъсваше, без да му мигне окото, работници, финансови акули и цели икономически империи.

— Господин Искров — подхвана той, — обяснете, моля, в какво точно се състои офертата ми до „Енерган компани“. Тук място за секрети няма и не може да има.

Очаквах този въпрос. Рано или късно той трябваше да бъде зададен и рано или късно трябваше да отговоря, макар че отбелязваше началото на края… Моя край, на жена ми, на децата ми… Но спиране вече нямаше, не можеше да има. Монологът следваше да бъде изречен до неговия трагичен финал.

И аз отговорих:

— По същество мистър Мак Харис предложи на Двайсет и втора улица двайсет милиарда долара за патента на енергана, както и съдружие с „Енерган компани“, съпроводено с готовност за преустройство на научната и промишлената база на „Албатрос“ с оглед на масовото производство на зърнестото вещество.

Плътна тишина, подчертана още повече от лекия съсък на прожекторите. Изтече минута, изтече още една — очевидно недостатъчно време за смилане на твърдия залък, който бях предложил на аудиторията. Накрая се обади професор Моралес със смес от бездънно презрение и нескрита печал:

— И какво? Двайсет и втора улица се съгласи на тия условия?… Боже мой, и те ли се оказаха безскрупулни и ненаситни гешефтари?

Не отвърнах веднага. Знаех — изрека ли истината, ще настъпи развръзката. Към мен изчаквателно вдигна стъкления си поглед Мак Харис. Тишината шумеше в ушите ми. После изведнъж пак забръмчаха камерите и аз пак се върнах в Ел Темпло, в библиотеката, пред екрана, и този до мен забиваше обсидиановия нож в гърдите на жената…

— Не — прошепнах аз, но кратката дума прозвуча като изстрел.

Мак Харис присви вежди. Над залата премина шумолене. Чуха се учудени възгласи, леко хихикане, скърцане на столове.

— Как тъй — не? — попита Лино Батали. — Нали преди малко сам вие заявихте!…

Тук вече самообладанието ме напусна и както осъденият на смърт революционер бърза да хвърли последните си лозунги в лицето на палачите преди да се е стегнала примката около шията му, така и аз се втурнах в кратки, недоизказани изречения, които свидетелствуваха за обземащите ме все повече обърканост и паника.

— Колеги! — извиках. — Колеги! Доктор Маяпан и неговите синове отхвърлиха категорично тъй наречената оферта на мистър Мак Харис и отговориха със свое контрапредложение, и то е тук. — Извадих от джоба си синия плик и го метнах към редактора на „Петролоработник“. Той го грабна, пъхна го под ризата си и благоразумно си проби път към един от изходите на залата. Аз продължих да викам: — Контрапредложението на Двайсет и втора улица се състои в следното… — Поех дъх и хвърлих: — В едноседмичен срок, да, в едноседмичен срок, считано от днес, Мак Харис да прехвърли цялата, повтарям, цялата собственост на „Албатрос“, тоест целия си актив, върху „Енерган компани“…

Млъкнах. Трябваше да си поема дъх. Сърцето ми биеше до задушаване. Сега палачът ще спусне примката…

— Що? — тихо и едва ли не само за себе си изрече Мак Харис и издърпа от джоба си белия плик.

Бързо подхванах, усещайки вече примката на врата:

— Тази собственост ще бъде използувана от Двайсет и втора улица за поправяне щетите, които Мак Харис е причинил през последните двайсет и две години на индианските племена от районите Теоктан и Кампо Верде…

Мак Харис рязко се изправи:

— Не! — извика той. — Не!

Продължих все по-стремително, задъхано, отчаяно дори, гонен вече от клупа на смъртта:

— А самият Мак Харис да се предаде доброволно на Върховния съд, за да бъде съден за предумишлено унищожаване на стотици хора, включително премазването с булдозер на индианския вожд Великия Бял Орел и убийството на една млада майка, извършено чрез изтръгване на сърцето й с помощта на обсидианов нож и гола ръка…

— Това е лъжа! Лъжа! — закрещя пискливо Мак Харис. Лицето му, страшното, изгорялото лице, доби изражението на бито куче, тялото му се затресе: — Нагла лъжа! Аз никого не съм убивал!… Никаква жена!… Никакво сърце!…

Залата зашумя, хората наскачаха от местата си, камерите се насочиха към Мак Харис, който все повече и повече изпадаше в истерична криза. Виковете му преминаха в сълзливо хриптене:

— Аз… аз… се обърнах към доктор Маяпан… заради сина си… Заклевам ви се… Той е болен… стайфлит… умира… — И се наведе над масата и беззвучно заплака и задращи покривката с пръстите на алуминиевата си десница. — Умира… умира…

Откъм последния ред долетя високият глас на Панчо:

— Но моля ви се, за бога, обяснете най-после кой всъщност е този доктор Маяпан, тия тайнствени синове, Кампо Верде, Бели Орли?

Докато Мак Харис задавено скимтеше над масата, а Лино Батали се опитваше да го успокои, аз произнесох силно, ясно и отчетливо:

— Доктор Доминго Маяпан е син на смазания под булдозера бивш индиански вожд Великия Бял Орел и съпруг на убитата жена. А Кампо Верде, колеги, е образът на унищожената планета Земя и се намира на седемстотин и петдесет километра от Америго Сити…

Това бяха последните ми думи. Вратите към залата с трясък се отвориха. Показаха се полицаи.

Зад тях беше Командора.

Монологът ми свърши.