Хаим Оливер
Енерган 22 (5) (Роман за едно фантастично приключение)

5. Една златна жилка

Дълго се въртях около номер 7, чуках на вратата на дюкянчето, подвиквах с надежда, че старият индио е може би някъде вътре или наблизо, но никой не ми отговаряше, никой не се явяваше. Писмото до мен категорично определяше крайния срок за разпродажбата на бензина — 18 часа, пък и предупреждението на старчето, че утре едва ли ще бъде тук, беше достатъчно ясно. Това ме разтревожи. Аз нямах понятие кое е старчето, как се казва, къде живее и кого представлява. Единственото, което знаех, бе, че е индио, че е образован, защото четеше изследвания за наука и магии, и защото бе запознат с моите доста отдавнашни репортажи за въстанието на Огнена земя.

Това далеч не бе достатъчно, трябваше да го открия, та ако за това се наложеше да обърна града наопаки. Опасявайки се обаче, че моето суетене в малката Двайсет и втора улица може да привлече вниманието на полицията, която днес бе особено усърдна, аз се отправих към дома, решен на другия ден да се върна отново тук.

Минавайки покрай моста на Рио Анчо, хвърлих поглед към рафинерията. Пожарът бе потушен, но над овъглените корпуси все още се издигаше черен дим, който вятърът разнасяше към околните небостъргачи, за да ги опуши още повече. Не пуснах радиото — засега новините не ме интересуваха. Не ме засягаше и борбата между Динамитеросите и Командора. Сега пред мен стояха по-важни проблеми, от които зависеше цялото ми бъдеще.

Можех ли да допусна, че от тях щеше да зависи и бъдещето на страната?

Вкарах колата в двора, завинтих добре капачето на резервоара, който съдържаше безценното съкровище, и влязох. Смрадта на непроветрените стаи веднага присви гърлото ми. Без да се колебая, отворих крана на О-мера докрай. Защо да пестя, когато пред мен имаше реални възможности да спечеля пари, много пари, като експлоатирам тъй странно подарената ми от съдбата златоносна жилка?

Хвърлих зацапания от Стайфли костюм в килера, облякох чисти дрехи, подишах с пълни гърди кислорода, който шуртеше от респираторите с вълшебен, напомнящ планински поток, ромол, и едва тогава седнах пред писалището, за да се опитам да обмисля трезво и спокойно събитията от днешния ден и да начертая някакъв план за действие.

И тъй — Най-напред фактите.

Първо. На Двайсет и втора улица се продава свободно някакво зърнесто вещество, наречено енерган. Смесено с най-обикновена вода, то дава висококачествено, изключително високо октаново гориво за двигатели. Аз видях този енерган. Аз платих за него. Аз карах колата си с него.

Второ. Този енерган е поне три пъти по-икономичен от обикновения бензин и най-малко четиридесет пъти по-евтин.

Трето. Старият индио твърди, че енерганът при употреба изхвърля далеч по-малко вредни газове. Веднага направих елементарна проверка. Пуснах двигателя, застанах зад ауспуха. От тръбата излизаше съвсем малко газ, безцветен и почти без мирис.

Това бяха положителните факти. А другите?

Първо. Аз не разполагах със зърнестата материя, а само с крайния продукт — течното гориво.

Второ. Нямах понятие кой е старият индио и къде се произвежда енерганът.

Трето. Не знаех дали някой друг, освен мен, привлечен от писмената покана, не се е отбил на Двайсет и втора улица и не е закупил цялото количество енерган, което може би се криеше в кутийките по рафтовете. Аз бях пълен идиот, като не направих това още когато старчето ми предлагаше цели цистерни.

Тъй или иначе, пред мен като задача номер едно стоеше необходимостта да намеря отново стария жрец, да си изясня какво се крие зад удивителната разпродажба на енергана и едва тогава да предприема новите ходове. А тези ходове се състояха в следното:

Първо. Да закупя колкото може по-големи количества зърнест енерган — стотици и стотици килограми. От това можех да направя състояние.

Второ. Да започна печатането на серия сензационни материали за енергана, като използувам своето изпитано оръжие — репортажа, разработвайки в тях тъй наболелите енергийни и екологични проблеми. Уверен бях, че те биха се поместили във всички вестници и списания и биха ми донесли не по-малко доходи от самия енерган.

Колкото повече разсъждавах върху тези перспективи, толкова повече въображението ми се разгаряше и очевидно и с помощта на кислорода, който не преставаше да шурти от респиратора и да ме опиянява, то рисуваше пред мен един свят в розово, мой малък прекрасен семеен свят на благоденствие, пълен с бистър въздух, чисти дъждове, бели снегове, зелени треви, прозрачни реки и стъклена вила под Снежния връх.

После, свръх възбуден, заспах и за първи път от много месеци насам не сънувах бесилката.

И когато в седем сутринта нова експлозия разтърси прозорците, аз се събудих със свежа глава и ясен мозък, преизпълнен с решимост да постигна начертаните снощи цели.

По улиците отново забръмчаха полицейски коли, над небостъргачите се понесоха противопожарни хеликоптери. Пуснах транзистора: на пристанището гореше танкер, собственост на „Албатрос“.

Това бе сигналът, който Динамитеросите пращаха на Командора в отговор на отказа му да пусне на свобода Червената Олга. Те отново предупреждаваха, че ако до пладне тяхната „сестра“ не бъде освободена и пратена със самолет някъде към планините, ще последва трети, още по-съкрушителен удар. Говорителят не пропусна да съобщи, че в резултат на престъпното взривяване на рафинерията и опожаряването на гигантския танкер правителството на Ъперите предвижда ново повишение на цените на бензина.

В това утро обаче аз имах други поводи за вълнение и точно в девет бях на Двайсет и втора улица. Тя бе обхваната от плътен Стайфли, хора нямаше никакви, всички магазини бяха затворени, включително дюкянчето на номер 7. Чаках час, чаках два часа — пред приземието не се мярна никой. Когато стана пладне, надрасках на едно листче името си с молба да бъда потърсен и го пъхнах в ключалката. След това отидох в портиерната.

Портиерът, мрачен и мустакат, седеше зад затворената врата на стаичката си и гледаше телевизия. Почуках, той неохотно открехна. Облъхна ме миризма на алкохол, примесена с чист въздух.

— Какво има? — изръмжа той.

— Интересува ме един ваш наемател.

— Сега ли намерихте?… — Той посочи с глава телевизора. — Тъкмо когато разправят за министъра на войната и за Червената Олга?

Тикнах в ръката му един долар. Човекът поомекна.

— Влезте.

Влязох, а той веднага обърна поглед към апарата. На екрана стоеше Командора, спокойно заплашителен, и говореше, за кой ли път вече през това денонощие:

— … Отвлеченият от Динамитеросите в десет часа министър на войната генерал Хосе Браво бе открит преди двайсет минути на площад „Боливар“ в една затворена камионетка за пренасяне на месо. При това положение и за да успокоим разтревожената от последните събития общественост, ние решихме да направим разумен компромис и да освободим от ареста тъй наречената Червена Олга. Имаме сведения, че специалният самолет, който правителството е предоставило на нейно разположение, я е оставил в непозната местност сред Скалистия масив, откъдето хеликоптер на Динамитеросите я е откарал в неизвестна посока. С това инцидентът е приключен и ние се надяваме, че най-после благоразумието ще надделее и Динамитеросите ще преустановят своите противодържавни действия…

Портиерът изхихика:

— Трай коньо за зелена трева!… И тъй, господине, какво желаете от мен?

— Интересува ме наемателят на магазина за тютюн.

— Старият индио ли? За първи път го видях завчера, когато внасяше стоката си и подреждаше дюкяна.

— Сам?

— Не. Бяха пет-шестима човека, все като него, само един бял имаше с тях. Старият нае помещението за един месец, пробно, както рече той. Ако търговията вървяла, щял да остане и по-нататък, ако не, щял да търси друго по-подходящо място.

— Днес го няма.

— Че кой нормален човек ще ти излиза в тоя Стайфли?

Ненормални като мене…

— Знаете ли името му?

Портиерът разлисти домовата книга.

— Да, ето тук. Магазинът е нает от фирмата „Енерган компани“, а управителят му се казва Хуайт Игл, на английски.

— Бял Орел?

— Такова нещо. Индианците все такива имена носят: Черен Сокол, Гърмяща Змия, Силна Ръка и така нататък, нали знаете.

— Къде е седалището на фирмата?

Той прочете:

— „Енерган компани“, бюро и складове на кея Кенеди 368.

Кеят Кенеди се намираше далеч в предградията, на петдесетина километра оттук. В резервоара имах още двайсет литра гориво, достатъчни за шестстотин километра, стига енерганът да не се разложеше по пътя.

Докато препусках на север, включих радиото. Министърът на войната бе свободен и се съвземаше в клиниката на Ъперите. Червената Олга бе изчезнала някъде в дълбините на Скалистия масив. Танкерът „Далия“ потъваше, като заливаше морето с дебел слой нефт, и този слой непрекъснато растеше…

И докато слушах, в мозъка ми внезапно проблесна една мисъл, една проста мисъл, толкова проста и елементарна, че се задъхах от изненада и за да успокоя сърцето си, спрях за няколко минути край шосето.

Да, ако енерганът е наистина енерган, тоест този източник на енергия, който може да движи коли и самолети, да подхранва заводи и електроцентрали, и ако той може да бъде произведен в достатъчни количества, то тогава няма да има нужда вече от танкери, няма да има нужда от рафинерии, няма да има изобщо нужда от петрол! Нефтът става излишен, поне в досегашните му, гигантски количества.

Но тази ясна и проста мисъл бе заредена с толкова необозрими последици, че дълго не можах да обхвана истинските й измерения. Съзнавах само, че тя може да се окаже съдбоносна.

Дадох пак газ и се втурнах към кея Кенеди.