Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Call of the Wild, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 50 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969


По-долу е показана статията за Дивото зове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дивото зове
The Call of the Wild
JackLondoncallwild.jpg
Автор Джек Лондон
Първо издание май 1903 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр приключенски роман
Вид роман
Дивото зове в Общомедия

„Дивото зове“ (на английски: The Call of the Wild) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1903 година. В него се разказва за южняшкото куче Бък, което попада сред дивия север. След много битки с Шпиц, теглене на тежки пощенски шейни, неприятности със алчни хора, Бък открива Джон Тортън. Бък му остава верен до гроб, но дивите му истинкти надделяват и той често изчезва от лагера. Един ден той се връща от лов и вижда господаря си убит от ихатите. По-късно той се присъединява към глутница вълци.

Това е най-четеното произведение на Джек Лондон и се смята за най-добрия роман от ранния му период. Многократно е филмиран като първият филм е от 1935 с участието на Кларк Гейбъл и Лорета Йънг.

I
КЪМ ПЪРВОБИТНОТО

Нагонът, скитнически стар,

оковите на навика разбива

и в спящия отколе звяр

за нов живот кръвта пробужда дива!

Бък не четеше вестници, иначе щеше да знае каква беда застрашава не само него, но и всяко друго куче със здрави мишци и топла, дълга козина по цялото крайбрежие от залива Пюджет до Сан Диего. Понеже хора, които чоплеха слепешком земята в полярната тъма, бяха намерили жълт метал и понеже параходни и транспортни дружества раздуваха новината за находката, хиляди мъже се устремяваха на Север. Тези мъже имаха нужда от кучета, и то едри кучета със здрави мишци за тежък труд, и рунтава козина, която да ги пази от студа.

Бък живееше в голяма къща в огряната от слънце долина Санта Клара. Имението на съдията Милър — така я наричаха. Тя стоеше настрана от пътя, полускрита от дърветата, между които тук-там можеше да се види широката сенчеста веранда, която я обикаляше от всички страни. Към къщата водеха настлани с чакъл пътища, които извиваха през широко проснали се морави и под сплелите се клони на високи тополи. Зад къщата всичко беше на много по-широка нога, отколкото отпред. Там имаше огромни обори, където се разправяха десетина коняри и техни помощници, редици, обрасли с лози, хижи за слугите, безкраен низ строго подредени стопански сгради, дълги лозници, зелени пасбища, овощни и ягодови градини. Имаше и помпена инсталация за артезианския кладенец, и голям циментиран басейн, където синовете на съдията Милър се къпеха сутрин и се разхлаждаха през горещите следобеди.

И над цялото това грамадно владение царуваше Бък. Тука беше се родил и тука бе живял четирите години на своя живот. Вярно е, че имаше и други кучета. Не можеше да няма и други кучета в такова обширно имение, но те не влизаха в сметката. Те се появяваха и изчезваха, обитаваха шумния кучкарник или водеха усамотен живот в дълбините на къщата, като Тутс, японския мопс[1], или Изабел, мексиканското куче без козина — странни създания, които рядко подаваха нос вън от вратата или слизаха от ръцете на хората.

От друга страна, имаше поне двадесетина фокстериери, които джафкаха страхотии закани срещу Тутс и Изабел, когато те ги гледаха през прозорците под закрилата на цял легион слугини, въоръжени с метли и парцали.

Но Бък не беше нито домашно кученце, нито живееше в кучкарника. Целият имот беше негов. Той се гмуркаше в плувния басейн или ходеше на лов със синовете на съдията: придружаваше Моли и Алис, дъщерите на съдията, при дългите им разходки по здрач или рано сутрин; в зимни вечери лежеше в краката на съдията пред буйно напалената камина в библиотеката; носеше на гърба си внучетата на съдията или се търкаляше с тях по тревата и ги пазеше на всяка стъпка при безстрашните им приключения чак до чешмата край оборите и още по-нататък, където бяха пасището и ягодовата градина. Сред фокстериерите той шествуваше с недостъпен вид, а на Тутс и Изабел изобщо не обръщаше никакво внимание, защото беше цар — цар на всички пълзящи, пъплещи и хвърчащи твари в имението на съдията Милър, включително и на човешките същества.

Баща му Елмо, огромен санбернар, бил неразделен другар на съдията, а Бък, както по всичко личеше, вървеше по стъпките на баща си. Той не беше толкова голям и тежеше само сто и четиридесет паунда, защото майка му Шеп е била от шотландска овчарска порода. Въпреки това благодарение на сто и четиридесетте фунта, към които се прибавяше чувството на собствено достойнство, породено от охолния живот и всеобщо уважение, той можеше да си позволи едно наистина царствено държане През четирите години, още от времето, когато е бил малко кутре, Бък бе водил живота на сит аристократ; бе много горделив, малко нещо себелюбив, каквито понякога стават собствениците на провинциални имения поради усамотеното си положение. Но се запази благодарение на това, че не се превърна в обикновено глезено домашно куче. Ловът и други подобни развлечения на открито бяха го предпазили от затлъстяване и заякчили мускулите му; както става с всички, които обичат студени бани, обичта към водата поддържаше бодростта и здравето му.

Ето такова куче беше Бък през есента на 1897 година, когато намереното в Клондайк злато повлече хората от целия свят към мразовития Север. Но Бък не четеше вестници и не знаеше, че познанството му с Манюел, един от помощниците на градинаря, съвсем не е желателно. Манюел страдаше от голям порок. Обичаше да играе на китайска лотария. А в комарджийската си страст страдаше от голяма слабост — вяра в системата; това пък го водеше към сигурна гибел. Защото, за да прилагаш система в играта, трябват пари, докато надницата на един помощник-градинар не превишаваше необходимото за издържане на жена и многобройно потомство.

В паметната вечер на предателството, извършено от Манюел, съдията имаше събрание в Дружеството на лозарите, а момчетата бяха заети с основаването на спортен клуб. Никой не ги видя, когато двамата се запътиха през овощната градина, както си представяше Бък, на обикновена разходка. И никой с изключение на един-единствен човек не ги видя, когато дойдоха на малката спирка, позната под името Коледж парк, където влаковете спираха само по желание на пътниците. Този човек поприказва с Манюел, след това зазвънтяха пари, които единият брои на другия.

— Можеше да опаковаш стоката, преди да я предадеш — навъсено рече непознатият; тогава Манюел върза около врата на Бък, под нашийника, късо дебело въже, свито одве.

— Усучи го и той няма да може да диша — каза Манюел и непознатият изсумтя нещо в знак на съгласие.

Бък прие въжето със спокойно достойнство. Разбира се, това беше нещо необичайно, но той беше се научил да има вяра в хората, които познаваше, и да признава, че го превъзхождат по ум. Обаче когато краищата на въжето преминаха в ръцете на непознатия, Бък заплашително изръмжа. Просто даде израз на недоволството си, убеден в своята гордост, че този израз бе равен на заповед. Но за негова изненада въжето се стегна около врата му и му пресече дъха. В пристъп на гняв Бък се нахвърли върху човека, който го посрещна във въздуха, сграбчи го силно за гърлото и със сръчно движение го събори по гръб. След това въжето продължи безмилостно да се стяга, докато Бък бясно се бореше с оплезен език и безсилно задъхващи се мощни гърди. Никога през целия му живот не бяха постъпвали с него толкова подло и никога през целия си живот не е бил така ядосан. Ала силите му изневериха, очите се изцъклиха и той вече не съзнаваше нищо, когато на влака бе даден знак да спре и двамата мъже го хвърлиха във фургона.

Когато дойде на себе си, Бък смътно усети, че го боли езикът и че той се люшка в някакво превозно средство. Дрезгавата локомотивна свирка, която изпищя на някакъв кръстопът, му подсказа къде се намира. Беше пътувал твърде често със съдията и му бе добре известно усещането, свързано с возенето във фургон. Той отвори очи и в тях пламна необузданият гняв на отвлечен цар. Човекът бързо посегна към гърлото му, но Бък го изпревари. Челюстите му се впиха в ръката и не я пуснаха, докато, полуудушен, не загуби още веднъж съзнание.

— Да, прихващат го — каза човекът и скри разранената си ръка от багажния чиновник, привлечен от шума на борбата. — Господарят ме изпрати да го заведа във Фриско. Там имало някакъв прочут кучешки лекар, който смятал, че ще го излекува.

За пропътуваната нощ човекът разказа с цялото си красноречие в малка барака зад една кръчма край пристанището на Сан Франциско.

— От цялата работа печеля само една петдесетачка — оплакваше се той; — и не бих го направил още веднъж и за хиляда долара в брой.

Ръката му беше вързана с кървава носна кърпа, а десният крачол на панталоните — разкъсан от коляното до глезена.

— А колко ти взе оня нехранимайко? — поиска да знае кръчмарят.

— Стотак — гласеше отговорът. — Не искаше да вземе нито цент по-малко, господ да ми е свидетел.

— Това прави сто и петдесет — пресметна кръчмарят; — и човек да не съм, ако кучето не си струва парите.

Крадецът свали кървавата превръзка и погледна разкъсаната си ръка:

— Ако не ме хване бяс…

— То ще е, защото от рождение ти е било съдено да бъдеш обесен — засмя се кръчмарят. — Я помогни малко, преди да се пръждосаш — додаде той.

Зашеметен, страдащ от нетърпима болка в гърлото и езика, полумъртъв от удушване, Бък се опита да се съпротивява на мъчителите си. Но те го събаряха и душаха всеки път, докато не сполучиха да разрежат с пила тежкия меден нашийник на врата му. След това махнаха въжето и го хвърлиха в приличащ на клетка сандък.

Бък остана да лежи там до края на тази тежка нощ, затаил своя гняв и наранена гордост. Той не можеше да разбере какво значи всичко това. Какво искат те от него, тези чужди хора? Защо го държат затворен в този тесен сандък? Не знаеше защо, но се чувствуваше потиснат от смътно предчувствие за надвиснала над него беда. На няколко пъти през нощта, когато вратата на бараката се отваряше с трясък, той скачаше на крака с надеждата да види съдията или поне момчетата. Но всеки път виждаше в мъждивата светлина на лоена свещ да надзърта към него дебелото лице на кръчмаря. И всеки път радостният лай, който се надигаше в гърлото на Бък, се превръщаше в свирепо ръмжене.

Но кръчмарят не го закачаше, а сутринта дойдоха четирима мъже и вдигнаха сандъка. „Нови мъчители“ — реши Бък, защото това бяха зловещи създания, окъсани и чорлави, и се разлая и разбесува срещу тях през решетката. Те само му се смееха и го мушкаха с пръчки, в които той светкавично се впиваше със зъби, докато не разбра, че носачите искаха имен но това. Тогава Бък мрачно легна и ги остави да натоваря! сандъка на каруца. След това той и сандъкът, в който беше затворен, започнаха да минават през много ръце. Той бе приет от чиновниците на транспортното дружество; след това изпратен някъде с друга каруца; един фургон го закара заедно с цял куп сандъци и колети на някакъв ферибот; от ферибота го занесоха на голяма сточна гара и най-после го настаниха в товарен вагон.

Два дена и две нощи този товарен вагон пътува в опашката на влака, подир пронизително свирещи локомотиви; и два дена и две нощи Бък нито яде, нито пи. В своя гняв той посрещна с ръмжене първите опити на кондукторите да се сприятелят с него и за да си отмъстят, те започнаха да го дразнят. Когато той се хвърляше срещу решетката, треперещ и с пяна на уста, те му се смееха и го подиграваха. Те ръмжеха и лаеха като долнопробни псета, мяукаха, пляскаха с ръце и кукуригаха. Всичко това беше много глупаво и той го знаеше, но то още повече оскърбяваше неговото достойнство и гневът му растеше и растеше. Гладът не го мъчеше много, обаче липсата на вода му причиняваше жестоко страдание и разпалваше яростта му до състояние на някаква треска. Всъщност поради неговата чувствителност и тънка впечатлителност грубото държане наистина го беше докарало до треска, подсилена от възпалението на пресъхналите му и подпухнали гърло и език.

Радваше го едно нещо: на врата му нямаше въже. То беше им давало непочтено преимущество; но сега, след като са го махнали, той ще им даде да разберат. Няма вече никога да могат да му сложат въже на врата. За него това беше решено. Две денонощия той нито яде, нито пи и през тези две денонощия, прекарани в мъчения, насъбра толкова ярост, че първият, който го закачеше, щеше да се види в чудо. Очите му кръвясаха и той се превърна в бесен звяр. Промяната в него беше толкова голяма, че и самият съдия нямаше да може да го познае, а кондукторите си отдъхнаха с облекчение, когато го стовариха в Сиатъл.

Четирима мъже предпазливо пренесоха сандъка от каруцата в едно дворче, заградено с високи зидове. Снажен мъж с червена фланела, много широка около врата, излезе при тях и се разписа в книгата на коларя. „Това е той — досети се Бък, — новият мъчител“ — и яростно се хвърли срещу решетката. Човекът мрачно се усмихна и донесе отвътре брадвичка и тояга.

— Да не го пуснеш сега? — попита коларят.

— Разбира се — отговори мъжът и заби брадвичката в сандъка, за да го разкърти.

В същия миг четиримата души, които го бяха донесли, се пръснаха на разни страни, настаниха се безопасно на върха на зида и се приготвиха да гледат представлението.

Бък връхлиташе върху цепещото се дърво, забиваше в него зъбите си, напираше и се бореше с него. Където и да удареше брадвичката отвън, той се хвърляше отвътре, зъбеше се и ръмжеше и колкото настървено беше нетърпението му да се измъкне, толкова спокойно бе намерението на човека с червената фланела да го пусне.

— Хайде, червеноок дяволе — каза той, когато направи достатъчно голям отвор за тялото на Бък. В същото време той захвърли брадвичката и премести тоягата в дясната си ръка.

А Бък наистина приличаше на червеноок дявол, когато се приготви за скок, с щръкнала козина, с пяна на уста и безумен блясък в кръвясалите очи. Той се стрелна право срещу човека със своите сто и четиридесет паунда ярост, претоварена с напрежението, сдържано два дена и две нощи. Той вече летеше във въздуха и челюстите му тъкмо щяха да се впият в човека, когато върху него се стовари такъв удар, че тялото му спря, а зъбите изтракаха с мъчителна болка. Бък се превъртя, падна на земята по гръб и се търкулна на едната си страна. Никога в живота не бяха го удряли с тояга и той не го разбираше. С ръмжене, което бе отчасти лай, но повече приличаше на стон, Бък скочи на крака и се хвърли пак. И пак върху му се стовари удар, който го повали смазан на земята. Този път той разбра, че всичко беше в тоягата, но в своя бяс забрави всякаква предпазливост. Десетина пъти нападаше той и всеки път тоягата пресичаше нападението и го просваше на земята.

След един особено свиреп удар Бък едва се вдигна, твърде много зашеметен, за да напада. Той безсилно залиташе, кръв струеше от неговия нос, уста и уши, прекрасната му козина бе опръскана и изцапана с кървави резки. Тогава човекът се приближи и умишлено му нанесе страхотен удар по муцуната. Цялата претърпяна досега болка не представляваше нищо в сравнение с острата болезненост от този удар. С рев, който по своята свирепост беше, кажи-речи, рев на лъв, Бък отново се хвърли срещу човека. Но мъжът премести тоягата от дясната ръка в лявата, хладнокръвно го хвана за долната челюст и същевременно я изви надолу и назад. Бък описа пълен кръг във въздуха, после още половин и се сгромоляса на земята върху главата и гърдите си.

Той се нахвърли за последен път. Човекът го пресрещна с коварен удар, който нарочно бе му кроил толкова дълго, и Бък, разбит, се строполи и окончателно загуби съзнание.

— Бива си го да укротява кучета, това е то — възторжено се провикна от оградата един от носачите.

— Бих предпочел да укротявам диви коне всеки ден и два пъти в неделя — отговори коларят, качи се на капрата и подкара конете.

Съзнанието на Бък се върна, но не и силите му. Той лежеше, където беше паднал, и оттам наблюдаваше човека с червената фланела.

— Обажда се на името Бък — каза сам на себе си мъжът, цитирайки писмото, с което кръчмарят беше му съобщил за изпращането на сандъка и съдържанието му — Добре, Бък, момчето ми — продължи той с весел тон, — поспречкахме се ние с тебе, а сега е най-добре да го забравим. Сега ти си знаеш своето място, а аз моето. Ако се държиш като добро куче, всичко ще се нареди и ще върви по мед и масло. Ако ли се държиш като лошо куче, душичката ще ти извадя. Разбра ли?

С тези думи мъжът безстрашно потупа главата, която беше толкова безмилостно блъскал, и при все че козината на Бък неволно щръкна при допира на ръката му, той го понесе без протест. Когато човекът му донесе вода, той жадно се напи, а след това запреглъща щедрото угощение от сурово месо, като го взимаше къс по къс от ръката на човека.

Бък бе победен (той го схващаше), но не бе сломен. Той разбра веднъж завинаги, че не може да победи човек, въоръжен с тояга. Беше си научил урока и през целия си живот никога не го забрави. Тази тояга бе за него откровение. Тя представляваше въвеждането му в царството на първобитния закон и Бък почти се примири с него. Действителността в живота прие по-жесток вид и при все че той я посрещна, без да се уплаши, при тази среща в него се пробуди цялото скрито лукавство на природата му. Минаваха дни, пристигаха други кучета — в сандъци и водени на въже; някои идваха кротко, други разярени и беснуващи, както беше дошъл той; и Бък виждаше как човекът с червената фланела подчиняваше всички до едно на своята власт. И всеки път, след всяка безпощадна разправа, Бък научаваше все по-добре урока: човекът с тояга е законодател, господар, комуто трябва да се покоряваш, макар и да не е необходимо да търсиш неговата обич. Никой не би могъл да упрекне Бък в последното, при все че виждаше бити кучета да се умилкват на човека, да му махат опашка и да му лижат ръката. Видя и едно куче, което не искаше нито да се примири, нито да се покори, и в края на краищата бе убито в борбата за надмощие.

От време на време идваха някакви хора, непознати, които приказваха сърдито, угоднически и по какъв ли не начин с човека с червената фланела. А когато се случеше да му наброят пари, непознатите отвеждаха едно или няколко кучета. Бък се чудеше къде ли отиват, защото те никога не се връщаха; но много се страхуваше от бъдещето и се радваше всеки път, когато изборът не падаше върху него.

И все пак най-сетне дойде и неговият ред — съдбата му се яви във вид на дребен сух човечец, който сипеше завалени английски думи и много страшни и груби възклицания, които Бък не можеше да разбере.

— Sacredam![2] — извика той, щом погледът му се спря на Бък. — Този великолепен куче! Е? Колко?

— Триста, и пак е без пари — веднага отговори човекът с червената фланела. — И като не забравяме, че плаща правителството, а не ти, няма защо и да се пазариш, нали, Перо?

Перо се захили. Ако се вземеше предвид, че цените на кучетата бяха станали неимоверно високи поради необичайното търсене, да плати тази сума за такова прекрасно животно не беше прекалено много. Канадското правителство нямаше да загуби от сделката, нито пък пощата му щеше да пътува по-бавно. Перо разбираше от кучета и щом съзря Бък, разбра, че такива като него са едно на хиляда. „Едно на десет хиляди“ — мислено се поправи той.

Бък видя единия да дава пари на другия и не се изненада, когато Кърли, една добродушна нюфаундландска кучка, и той бяха отведени от дребния сух човечец. Бък никога вече не видя човека с червената фланела, а когато Кърли и той гледаха от палубата на „Нарвал“ губещия се в далечината Сиатъл, това беше последният му поглед към топлия Юг. Перо заведе Кърли и Бък долу и ги предаде на чернолик великан, който се казваше Франсоа. Перо беше канадски французин с мургава кожа, а Франсоа беше френско-канадски мулат и дваж по-мургав. Те бяха нов вид хора за Бък (а такива му бе предопределено да срещне още много) и при все че не ги обикна, започна дълбоко да ги уважава. Той скоро разбра, че Перо и Франсоа са справедливи хора, спокойни и безпристрастни при налагане на наказания, и твърде добре познават кучешкия нрав, за да може някое куче да ги излъже.

В трюма на „Нарвал“ Бък и Кърли се присъединиха към две други кучета. Едното беше голям снежнобял пес от Шпицберген, доведен оттам от капитан на китоловен кораб и придружавал след това геоложка експедиция в Безплодната земя. Той беше дружелюбен по коварен начин — усмихваше ти се в очите, а в същото време кроеше някоя подлост, както например, когато открадна от яденето на Бък още при първото хранене. Когато Бък се втурна да го накаже, камшикът на Франсоа изсвири във въздуха, стигна виновника пръв и на Бък не остана нищо друго, освен да си прибере кокала. Той реши, че Франсоа постъпи справедливо, и мулатът започна да се издига в неговите очи.

Другото куче нито се стараеше, нито приемаше да се сприятели, но не се и опитваше да краде от новодошлите. Това беше мрачен, навъсен пес, който недвусмислено показа на Кърли, че не иска нищо друго, освен да го оставят на мира, а още и това, че не го ли оставят на мира, ще си изпатят. Името му беше Дейв; той ядеше и спеше, а през останалото време се прозяваше и не се интересуваше от нищо, дори и когато „Нарвал“ минаваше през пролива на Кралица Шарлота и се люшкаше, клатеше и мяташе като побеснял. Когато Бък и Кър-ли изпадаха във възбуда, подлудели от страх, той вдигаше глава с отегчен вид, удостояваше ги с безразличен поглед, прозяваше се и отново заспиваше.

Ден и нощ корабът се разтърсваше от неуморното туптене на витлото, но макар че дните много си приличаха един на друг, Бък усещаше, че времето става все по-студено и по-студено. Най-после една сутрин витлото спря да работи и „Нарвал“ бе обзет от оживление. Бък, както и другите кучета, го усети и разбра, че наближава някаква промяна. Франсоа ги върза с каишки и изведе на палубата. Още при първата стъпка на студената повърхност лапите на Бък потънаха в нещо бяло и кишкаво, което много приличаше на кал. Той отскочи назад и изсумтя. Същото бяло нещо се сипеше от въздуха. Бък се отърси, но то пак го наваля. Той го подуши с любопитство, после си лизна от него с езика. То го опари като огън и в следния миг изчезна. Това го озадачи. Бък го опита още веднъж със същия резултат. Гледащите го хора избухнаха в смях и той се засрами, без сам да знае защо, понеже за първи път виждаше сняг.

Бележки

[1] Мопс — порода кучета с тъпа муцуна.

[2] Sacredam! (развален френски.) — По дяволите! Б. пр.