Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (41)

Глава XLI

Една нощ се събудих към три часа и чух, че Кетрин се обръща в леглото.

— Лошо ли ти е, Кет?

— Усещам някакви болки, мили.

— Непрекъснато ли?

— Не, не съвсем.

— Ако са непрекъснати, трябва да отидем в болницата.

Спеше ми се много и пак заспах. След малко отново се събудих.

— Не е лошо да повикаш доктора — каза Кетрин. — Мисля, че почва.

Отидох на телефона и повиках доктора.

— На какъв промеждутък се явяват болките? — попита той.

— На какъв промеждутък се явяват болките, Кет?

— Струва ми се, че на всеки четвърт час.

— В такъв случай трябва да отидете в болницата — каза докторът. — Аз ще се облека и веднага ще дойда там.

Аз затворих телефона, после телефонирах в гаража до гарата, за да извикам такси. Дълго време никой не отговори. Най-после се обади някакъв човек и обеща веднага да изпрати такси. Кетрин се облече. В куфара й беше наредено всичко, от което щеше да има нужда в болницата, и пелените за бебето. В коридора позвъних за асансьора. Никакъв отговор. Слязох по стълбата. Долу нямаше никой освен нощния пазач. Сам обслужих асансьора. Поставих куфара вътре. Кетрин влезе и ние слязохме. Нощният пазач ни отвори вратата и седнахме вън на каменните плочи под навеса да чакаме таксито. Нощта беше ясна и звездите блестяха. Кетрин беше много развълнувана.

— Доволна съм, че почна — каза тя. — След малко всичко ще се свърши.

— Ти си едно малко, храбро момиче.

— Не ме е страх. Но все пак бих искала това такси да дойде по-скоро.

Чухме го, че се задава, и забелязахме фаровете му. То зави в алеята, аз помогнах на Кетрин да се качи, а шофьорът сложи куфара до себе си.

— Карайте в болницата — казах аз.

Излязохме от алеята и се заизкачвахме по стръмнината.

Като стигнахме болницата, аз взех куфара и влязохме. Вътре зад едно бюро седеше някаква жена, която записа в един тефтер името на Кетрин, възрастта й, адреса й, сведения за семейството й религията й. Кетрин каза, че е без религия и жената драсна черта в съответната графа. После заяви, че презимето й е Хенри.

— Ще ви заведа в стаята ви — каза жената.

Качихме се в асансьора. Жената го спря. Излязохме и тръгнахме по коридора. Кетрин се бе вкопчила в ръката ми.

— Ето стаята — каза жената. — Моля, съблечете се и си легнете. Ето ви нощница.

— Аз си донесох нощница — каза Кетрин.

— По-добре ще е да облечете тази — каза жената.

Аз излязох и седнах на един стол в коридора.

— Вече можете да влезете — ми каза жената от прага.

Кетрин лежеше в тясното легло, облечена с простата нощница с четвъртито деколте, стори ми се, че е направена от най-грубо платно. Тя ми се усмихна.

— Сега имам силни болки — каза тя.

Жената й държеше китката и отмерваше с часовник в ръка болките.

— Тази беше много силна — каза Кетрин.

Личеше си по лицето й.

— Къде е докторът? — попитах аз.

— Той спи долу. Ще се качи, когато стане нужно. Трябва да направя нещо на madame — каза сестрата. — Бъдете тъй добър да излезете отново.

Излязох в коридора. Той беше празен, с два прозореца и затворени врати по цялата му дължина. Миришеше на болница. Седнах на един стол, загледах се в пода и започнах да се моля за Кетрин.

— Можете да влезете — каза сестрата.

Влязох.

— Ето те, мили — каза Кетрин.

— Как си?

— Сега следват много близко една след друга.

Лицето й се сгърчи. После тя се усмихна.

— Тази си я биваше. Ще си подложихте ли пак ръката под гърба ми, сестро?

— Ако това ще ви облекчи.

— Върви си, мили — каза Кетрин. — Иди да хапнеш нещо. Сестрата казва, че може да продължи много дълго.

— Първото раждане обикновено е дълго — каза сестрата.

— Моля ти се, иди яж нещо! — каза Кетркн. — Чувствувам се много добре, наистина.

— Ще остана още малко.

Болките се появяваха редовно, после се уталожваха. Кетрин беше много възбудена. Когато болките биваха много силни, тя казваше:

— Тази си я биваше.

Когато се уталожваха, тя оставаше разочарована и засрамена.

— Върви си, мили — каза тя. — Мисля, че само ме притесняваш. — Лицето й се сгърчи. — Ето… Искам да бъда една добра съпруга и да родя това дете, без да правя глупости. Моля ти се, отиди да ядеш, после пак се върни! Няма да ми липсваш. Сестрата е много добра към мене.

— Имате достатъчно време да закусите — каза сестрата.

— Добре, ще отида. Довиждане, любов моя!

— Довиждане — каза Кетрин, — закуси хубаво и за мене.

— Къде бих могъл да закуся? — попитах аз сестрата.

— Има едно кафене на площада, на края на улицата. Трябва да е вече отворено.

Вън се развиделяваше. Слязох по пустата улица към кафенето. Прозорецът светеше. Влязох и застанах пред поцинкования тезгях. Един стар човек ми поднесе чаша бяло вино и една кифла. Кифлата беше от предния ден. Натопих я във виното, после изпих едно кафе.

— Какво правите тук толкова рано? — попита ме старецът.

— Жена ми ражда в болницата.

— В такъв случай желая ви сполука.

— Дайте ми още една чаша вино.

Той наведе бутилката и преля малко чашата, тъй че виното протече по тезгяха. Изпих я, платих и излязох. Навън, надлъж по улицата, кофите за смет чакаха да бъдат изпразнени. Едно куче душеше в една от тях.

— Какво искаш? — казах аз и погледнах в кофата, да видя дали ще намеря нещо да му дам. Отгоре нямаше нищо освен утайка от кафе, прах и изсъхнали цветя.

— Няма нищо за тебе, мое бедно куче — казах аз.

Кучето прекоси улицата. Аз се качих по стълбата на болницата до етажа, дето беше Кетрин, и тръгнах по коридора към нейната стая. Почуках на вратата. Стаята беше празна. Само куфарът на Кетрин стоеше на един стол, а домашната й дреха беше окачена на една кука на стената. Излязох и тръгнах по коридора, озъртайки се да видя някого. Срещнах една сестра.

— Къде е madame Хенри?

— Току-що занесоха една дама в родилната зала.

— Къде се намира тя?

— Елате, ще ви заведа.

Тя ме заведе до края на коридора. Вратата на залата беше полуотворена. Забелязах Кетрин, просната на една маса, покрита с чаршаф. Сестрата стоеше от едната страна на масата, докторът от другата до някакви цилиндри. Той държеше в ръка една каучукова маска, прикрепена към някаква тръба.

— Ще ви дам една болнична престилка и можете да влезете — каза сестрата. — Елате тук, моля.

Тя ми надяна една бяла престилка и ми я забоде около шията с безопасна игла.

— Сега можете да влезете — каза тя.

Аз влязох.

— Ти ли си, мили? — каза Кетрин с напрегнат глас. — Не напредвам много.

— Вие ли сте monsieuer Хенри? — попита докторът.

— Да. Какво става, докторе?

— Всичко върви добре — каза докторът. — Дойдохме тук, понеже е по-удобно да се дава упойка в момента на болките.

— Дайте ми сега — каза Кетрин.

Докторът нагласи каучуковата маска върху лицето й и завъртя една дръжка. Аз гледах Кетрин. Тя дишаше бързо и дълбоко. После отблъсна маската. Докторът затвори кранчето.

— Тази не беше толкова силна. Преди малко имах една много силна, но докторът я премахна. Нали, докторе? — Гласът й звучеше странно. Той се повишаваше при думата доктор.

Докторът се усмихна.

— Дайте ми още — каза Кетрин.

Тя притисна маската до лицето си и въздъхна дълбоко. Чух я да стене тихичко. После отмахна маската и се усмихна.

— Тази беше силна — каза тя, — много силна. Не се безпокой, скъпи. Върви закуси пак.

— Не, ще стоя тук — казах аз.

Бяхме дошли в болницата в три часа сутринта. По обед Кетрин все още беше в родилната зала. Болките отново бяха намалели. Тя изглеждаше много изтощена, но все още не губеше кураж.

— Не мога да се справя, мили. Толкова съжалявам. Мислех, че ще свърша това тъй лесно; О, пак почва…

Тя протегна ръка към маската и си я сложи на лицето. Докторът завъртя дръжката, като наблюдаваше Кетрин. Скоро болката премина.

— Не беше много силна — каза Кетрин и се усмихна. — Страшно ми харесва тази упойка. Чудесно нещо.

— Ще си набавим за в къщи — пошегувах се аз.

— Пак започва — каза Кетрин бързо.

Докторът завъртя дръжката и погледна часовника си.

— Какъв е промеждутъкът сега? — попитах аз.

— Около една минута.

— Не сте ли гладен?

— След малко ще хапна нещо — каза той.

— Трябва да хапнете, докторе — каза Кетрин. — Съжалявам, че продължава толкова дълго. Не може ли мъжът ми да ми дава упойка?

— Ако искате — каза докторът. — Трябва само да завъртите до цифрата две.

— Разбирам — казах аз.

На диска имаше стрелка, която се движеше посредством една дръжка.

— Дайте — каза Кетрин.

Тя притисна маската до лицето си. Аз завъртях стрелката до цифрата две и когато Кетрин отпусна маската, я върнах обратно. Радвах се, че докторът ми позволи да върша нещо.

— Ти ли го завъртя, мили? — попита Кетрин и ме помилва по ръката.

— Да, разбира се.

— Колко си мил.

Упойката я беше замаяла леко.

— Ще ям на един поднос в съседната стая — каза докторът. — Можете да ме повикате всеки момент.

Времето течеше. Наблюдавах го как яде и след малко го видях, че се изтегна и запали цигара. Кетрин все повече се изтощаваше.

— Вярваш ли, че някога ще успея да родя това дете? — попита ме тя.

— Разбира се, че ще го родиш.

— Старая се колкото мога. Напъвам се, но то не излиза. О… ето че почва пак. Дай ми.

В два часа излязох да обядвам. В кафенето имаше няколко души, по масите, чаши от кафе, кирш и бира.

Седнах на една маса.

— Ще ми дадете ли нещо за ядене? — попитах аз келнера.

— Вече е късно за обед.

— И все пак нищо ли няма да ми дадете?

— Мога да ви дам кисело зеле.

— Добре, дайте ми зеле и бира.

— Малка или голяма?

— Малка, светла.

Келнерът ми донесе една чиния зеле с парче шунка отгоре и един кренвирш, пъхнат в горещото, напоено с вино зеле. Ядях и пиех бирата си. Бях много гладен. Гледах хората, насядали по масите. На една маса играеха карти. Двама души на масата до мене говореха и пушеха. Кафенето беше пълно с дим. Зад поцинкования тезгях, на който бях закусил сутринта, сега стояха трима души: старецът, една доста пълна жена, облечена в черно, която седеше на касата и отбелязваше всичко, което поднасяха по масите, и едно младо момче с престилка. Питах се колко ли деца може да има тази жена и как ли ги е раждала.

Изядох зелето и тръгнах към болницата. Сега улицата беше почистена. Нямаше вече кофи за смет по тротоарите. Небето беше забулено, но слънцето се мъчеше да пробие облаците. Качих се с асансьора и през коридора отидох до стаята на Кетрин, където бях оставил престилката си. Облякох я и я забодох с безопасната. Погледнах се в огледалото и ми се стори, че приличам на шарлатанин. Тръгнах по коридора към родилната зала. Вратата беше затворена. Почуках. Никой не отговори. Натиснах дръжката и влязох. Докторът беше седнал до Кетрин. Сестрата правеше нещо на другия край на залата.

— Ето вашия съпруг — каза докторът.

— О, мили, имам чудесен доктор — каза Кетрин със странен глас. — Разказваше ми една забавна история и когато болките станаха много силни, ги премахна изведнъж. Чудесен е. Чудесен сте, докторе.

— Ти си пияна — казах аз.

— Знам — каза Кетрин, — но не бива да се говори за това. Дайте ми… дайте ми… по-бърже…

Тя се вкопчи в маската и почна да диша тъй бързо и отсечено, че респираторът затрака. После въздъхна дълбоко и докторът протегна лявата си ръка, за да й махне маската.

— Тази беше много силна — каза Кетрин. Гласът й звучеше странно.

— Вече не съм в опасност, мили. Минах периода, когато се умира. Радваш се, нали?

— Не се връщай повече към този период.

— Няма. Но въпреки това не ме е страх. Няма да умра, мили.

— Няма да направите тази глупост — каза докторът. — Няма да умрете и да оставите съпруга си сам.

— О, не, няма да умра. Не искам да умра. Глупаво е да се умре… О… пак почва… Дайте ми…

След малко докторът каза:

— Бихте ли излезли за малко, monsieur Хенри? Искам да прегледам жена ви отново.

— Той иска да види как върви — каза Кетрин. — После можеш да се върнеш, мили. Нали, докторе?

— Да — каза докторът, — аз ще го повикам, когато може да дойде пак.

Излязох от родилната зала и през коридора отидох в стаята, в която трябваше да лежи Кетрин след раждането на детето. Седнах на един стол и огледах стаята. В джоба си имах един вестник, който бях купил, когато отидох да обядвам; извадих го и зачетох. Почваше да се стъмва и аз запалих лампата, за да мога да чета. След малко престанах да чета, угасих светлината и загледах как пада нощта. Чудех се защо докторът не праща да ме повикат. Може би е по-добре да не съм там. Той очевидно искаше да ме отстрани за малко. Погледнах часовника си. Ако още десет минути не ме повика, все пак ще отида.

Бедна, бедна моя Кет. Това беше цената, която трябваше да платиш, задето бяхме спали заедно. Капанът се беше затворил. Ето какво получават хората, когато се обичат. Слава богу, че съществува този хлороформ. Какво ли е било, преди да открият анестезията? Веднъж щом почне, попадаш в мелничното колело. Кетрин беше карала лека бременност. Никак не се беше измъчвала. Никога не се бе чувствувала неразположена. До последния момент. Но ето че накрая я притисна. Не може да се отърве без нищо. Да се отърве? По дяволите. Все същото щеше да бъде и петдесет пъти да бяхме женени. Ами ако умре? Не, няма да умре. Сега вече не се умира от раждане. Така мислят всички съпрузи. Да, но ако все пак умре? Не, няма да умре. Малко й е трудно, но всичко ще мине. После ще си говорим за този момент и Кетрин ще казва, че в края на краищата не е било толкова ужасно. Но ако умре? Не, не може да умре… Да, но ако все пак умре?… Не може да умре, казвам ти. Не ставай глупак. Малко й е трудно, но всичко ще мине. Природата така я е устроила, да се поизмъчи. Първото раждане винаги е трудно. Да, но ако умре? Не може да умре. Защо да умре? Какви причини има да умре? Просто трябва да се роди това дете… Вторичният продукт на хубавите нощи в Милано. Причинява ти неприятности, ражда се, занимаваш се с него и накрая може би го обикваш. Но ако тя умре? Не, няма да умре. Тя е съвсем добре. Но все пак, ако умре? Не може да умре… Но все пак, ако умре?… Тогава какво? Ами ако умре?

Докторът влезе в стаята.

— Е, докторе, как върви?

— Не върви — каза той.

— Какво искате да кажете?

— Това, което казвам. Току-що я прегледах. — Той ми разказа подробно за резултата от прегледа. — Почаках още малко, но не върви.

— Какво предлагате?

— Възможностите са две: или раждане с форцепс, при което могат да се получат разкъсвания и има опасност да се нарани детето, или кесарево сечение.

— Каква е опасността при операцията? Ами ако умре?

— Не представлява по-голяма опасност от обикновеното раждане.

— Вие ли ще я направите?

— Да. Ще ми трябва около един час да приготвя всичко и да повикам асистентите, от които ще имам нужда. А може и по-малко.

— Според вас кое е по-добре?

— Аз бих ви препоръчал кесаревото сечение. Ако беше моя жена, към това щях да прибягна.

— Какви са последиците?

— Никакви. Остава само белег.

— Няма ли опасност от инфекция?

— Много по-малка, отколкото при изваждане с клещи.

— А ако чакаме, без да правим нищо?

— Накрая все трябва да се направи нещо. Madame Хенри изгуби вече много сили. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Тогава оперирайте, колкото е възможно по-бързо.

— Ще отида да дам нарежданията си.

Аз отидох в залата. Сестрата беше сама с Кетрин, която лежеше на масата. Тя изглеждаше грамадна под чаршафа, бледа и много изтощена.

— Ти съгласи ли се? — попита тя.

— Да.

— Чудесно. Ще се свърши за един час. Не мога повече, мили. На края на силите си съм. Моля ви… дайте ми… Но вече не ми действува.

— Дишай дълбоко.

— Дишам. Но не ми действува вече. Не ми помага.

— Донесете друг цилиндър — казах аз на сестрата.

— Този е нов.

— Държа се като глупачка, мили — каза Кетрин, — но вече не ми действува. — Тя заплака. — Толкова исках да родя това бебе, без да безпокоя никого, а сега е свършено, не мога повече, не ми действува вече. Никак не ми действува вече, мили. По-добре да умра, само да спре това. О, мили, направи нещо да спре. О, о, ето че почва пак. О, о, о… — Тя хълцаше под маската. — Не ми действува повече. Не ми действува повече. Не ми действува повече. Не ми обръщай внимание, мили… Моля те, не плачи… Не ми обръщай внимание. На края на силите си съм, това е всичко… Бедна моя любов, толкова те обичам! Ще стана пак разумна. Този път ще бъда разумна. Не може ли да ми дадат нещо? О, да можеха само да ми дадат нещо!

— Ще направя тъй, че да ти подействува. Ще го завъртя докрай.

Завъртях дръжката до края и докато тя дишаше дълбоко, ръката й се отпусна върху маската. Затворих крана и вдигнах маската. Тя сякаш се връщаше от много далеч.

— Чудесно беше, мили. О, ти си тъй добър към мене!

— Бъди храбра. Не мога да правя това през цялото време. Може да те убие.

— Нямам вече кураж, мили. Сломена съм. Те ме сломиха, сега вече зная.

— С всеки е така.

— Но това е ужасно. Оставят те да се бориш, докато се сломиш.

— След един час всичко ще мине.

— Ще бъде чудесно. Мили, кажи ми, няма ли да умра?

— Не. Обещавам ти, че няма.

— Не искам да умра и да те оставя. Но съм тъй изморена и усещам, че ще умра.

— Не говори такива глупости. Всички имат това чувство.

— Понякога съм съвсем сигурна, че ще умра.

— Не, няма да умреш. Не можеш да умреш.

— Но все пак, ако това се случи?

— Няма да те оставя да умреш.

— Дай ми… скоро… Дай ми… — После прибави: — Няма да умра, няма да се оставя да умра.

— Разбира се.

— Ти ще останеш ли при мене?

— Да, само че няма да гледам.

— Недей. Искам просто да си тук, при мене.

— Да, ще бъда при тебе през цялото време.

— Ти си тъй добър към мене… Скоро, дай ми. Дай ми повече. Не ми действува вече.

Аз завъртях стрелката на три, после на четири. Исках да се върне докторът. Боях се от цифрите над две.

Най-после дойде един непознат доктор с две сестри; те качиха Кетрин на носилка с колелца и ние излязохме в коридора. Превозиха носилката бързо по коридора и я пъхнаха в асансьора, където всеки от нас трябваше да се притисне до стената, за да стори място. После се изкачихме нагоре, вратата се отвори, излязохме от асансьора и каучуковите колелца се завъртяха през коридора към операционната зала. Едва познах доктора с неговото кепе и маска. Имаше още един доктор и няколко сестри.

— Те трябва да ми дадат нещо — каза Кетрин. — Трябва да ми дадат нещо. О, моля ви, докторе, дайте ми нещо, за да ме облекчите!

Един от лекарите й сложи маска на лицето. През вратата видях малкия, добре осветен амфитеатър на операционната зала.

— Можете да отидете и да седнете до другата врата — каза ми една от сестрите.

Зад една преграда имаше пейки, откъдето се виждаха бялата маса и прожекторите над нея. Погледнах Кетрин. Лицето й беше покрито от маската и тя беше много спокойна. Избутаха носилката напред. Аз се обърнах и излязох в коридора. Две сестри бързаха към входа на галерията.

— Кесарево сечение — каза едната. — Ще правят кесарево сечение.

Другата се засмя:

— Идваме тъкмо навреме. Какъв късмет.

Те минаха през вратата, която водеше към галерията. Дотйде още една сестра. И тя бързаше.

— Влезте — каза тя. — Влезте.

— Не. Ще остана отвън.

Тя се вмъкна бързо. Аз се разхождах по коридора. Страх ме беше да вляза. Погледнах през прозореца. Беше тъмно, но в осветената рамка на прозореца видях, че вали. Влязох в една зала в дъното на коридора и започнах да разглеждам етикетите на шишенцата в един стъклен шкаф. После излязох и зачаках в коридора с очи, устремени към вратата на операционната зала.

Един от докторите излезе оттам, последван от една сестра. В ръцете си той държеше нещо, което приличаше на току-що одран заек. Той се отдалечи бързо по коридора и изчезна в една врата. Приближих се до вратата, през която той влезе, и видях, че прави нещо на едно новородено. Вдигна го високо, за да ми го покаже. Държеше го за краката и го пляскаше.

— Всичко в ред ли е?

— Чудесен. Сигурно тежи пет килограма.

Не изпитвах никакви чувства към него. Изглеждаше ми съвършено чуждо. Не изпитвах никакво бащинско чувство.

— Не се ли гордеете с вашия син? — попита ме сестрата. Те го миеха и повиваха в нещо. Видях малкото тъмно личице и малката тъмна ръка, но не го видях да мърда и не го чух да плаче. Докторът пак почна да му прави нещо. Той изглеждаше смутен.

— Не — казах аз. — Щеше да убие майка си.

— О, бедничкото, не е негова вина. Не искахте ли момче?

— Не — казах аз.

Докторът продължаваше да се занимава с него. Държеше го за краката и го пляскаше. Аз не дочаках да го видя. Излязох пак в коридора. Сега можех да вляза вътре и да гледам. Минах през вратата, която водеше към галерията. Сестрите, които бяха седнали до преградата, ми направиха знак да отида при тях. Аз поклатих глава. Виждах добре от мястото, където бях.

Помислих, че Кетрин е мъртва. Тя наистина приличаше на мъртва. Лицето й беше сиво, поне доколкото го виждах. Там долу под лампата докторът зашиваше широкия, дълъг, с дебели краища, разтворен с щипци разрез. Друг доктор с маска даваше наркоза. Две сестри също с маски подаваха инструментите. Всичко това ми приличаше на картина от Инквизицията. Като гледах, разбрах, че съм могъл да присъствувам на цялата операция, но се радвах, че не бях го сторил. Сигурно не бих могъл да ги гледам да режат, но сега гледах как краищата на раната се съединяват в широк издут шев под бързите, изкусни, прилични на обущарски игли и се радвах. Когато раната изцяло се затвори, излязох пак в коридора и взех да се разхождам. След малко и докторът излезе.

— Как е тя?

— Добре е. Присъствувахте ли на операцията? — Той изглеждаше уморен.

— Гледах ви, докато шиехте. Разрезът ми се стори много дълъг.

— Намирате ли?

— Да. Белегът ще се изглади ли?

— Разбира се.

След минута изнесоха носилката и бързо я откараха през коридора към асансьора. Аз вървях редом с нея. Кетрин стенеше. Долу в стаята я положиха на леглото. Аз седнах на един стол до краката й. В стаята имаше една сестра. Изправих се и застанах до леглото. В стаята беше тъмно. Кетрин протегна ръка.

— Тука ли си, мили — каза тя.

Гласът й беше много слаб и уморен.

— Тук съм, любов моя.

— Бебето какво е?

— Шт, не говорете — каза сестрата.

— Момче. Дълго, едро и мургаво.

— Добре ли е?

— Да — казах аз, — много е добре.

Видях, че сестрата ме гледа някак особено.

— Аз съм страшно уморена — каза Кетрин. — И толкова ме боли. А ти добре ли си, мили?

— Да. Но не говори.

— Ти беше толкова добър към мене. О, мили, да знаеш колко ме боли. Как изглежда то?

— Прилича на одран заек, с малко, сбръчкано, старческо лице.

— Трябва да си отидете — каза сестрата. — Madame Хенри не бива да говори.

— Ще стоя отвън — казах аз.

— Иди да ядеш нещо.

— Не, ще стоя отвън.

Целунах Кетрин. Лицето й беше сиво, слабо и измъчено.

— Мога ли да ви попитам нещо? — обърнах се аз към сестрата.

Тя излезе с мен в коридора. Аз направих няколко крачки.

— Какво е станало с бебето? — попитах аз.

— Не знаете ли?

— Не.

— То не оживя.

— Мъртво ли се роди?

— Не можаха да предизвикат дишане. Пъпната връв се омотала около шията му.

— Значи, то е мъртво?

— Да. Много жалко. Такова хубаво бебе. Мислех, че знаете.

— Не — казах аз. — Върнете се при madame.

Седнах на един стол до масата, на която стояха докладите на сестрите, закачени с кукички, и се загледах през прозореца. Виждах само мрака и дъжда, който падаше в светлината на прозореца. Значи, така, бебето беше мъртво! Затова докторът имаше такъв изморен вид. Но защо му бяха правили всички ония работи там в стаята? Навярно са мислили, че ще се свести и ще почне да диша. Не бях верующ, но знаех, че би трябвало да се кръсти. Но ако съвсем не бе дишало? Наистина не беше. Не беше живяло никак освен в утробата на Кетрин. Често го бях усещал да се движи. Но през последната седмица не. Може би вече е било задушено.

Бедното хлапенце! Жалко, че и аз не можех да се задуша така. Не, не бих желал. И все пак, ако това можеше да ми спести агонията, този тежък момент, който предстоеше. Сега Кетрин щеше да умре. Ето как свършва всичко. Със смърт. Не разбираш нищо. Нямаш време да узнаеш. Тласват те в живота. Казват ти правилата и при първата грешка те убиват. Или пък те убиват без грешка, без никаква причина, като Аймо. Или пък си лепваш сифилис като Риналди. Но накрая, рано или късно, те убиват. Можеш да си сигурен в това. Стой и чакай и ще ти дойде редът.

Един ден, бях на лагер в гората, хвърлих в огъня едно дърво, което гъмжеше от мравки. Щом то почна да гори, мравките се скупчиха и се втурнаха първо към средата, където беше огънят, после се обърнаха и се впуснаха към другия край. Когато се събраха всичките на този край, почнаха да падат в огъня. Някои успяваха да се измъкнат и обгорени и сплеснати, тръгваха нанякъде, без да знаят накъде. Но по-голямата част бързаха към огъня, после към студения край, където се струпваха една върху друга, за да паднат най-после в огъня. Спомням си, тогава си помислих, че това е също като края на света и че ми се представя чудесен случай да играя ролята на месия — да извадя дървото от огъня и да го захвърля някъде, откъдето мравките биха могли отново да се доберат до земята. Аз обаче се задоволих само да излея върху дървото една чаша вода, която исках да изпразня, за да си сипя в нея уиски. Мисля, че тази чаша вода, която излях върху запалената главня, само попари мравките.

Седях в коридора и чаках известие за състоянието на Кетрин. След малко, понеже сестрата все още не идваше, отидох до вратата, отворих я съвсем полека и погледнах вътре. Отначало не видях нищо, защото светлината в коридора беше много силна, а в стаята беше тъмно. Все пак скоро успях да различа сестрата, седнала край леглото, и главата на Кетрин върху възглавницата, а после и самата нея, съвсем плоска под завивката. Сестрата сложи пръст на устните си, после стана и дойде до вратата.

— Как е тя? — попитах аз.

— Добре е — отвърна сестрата. — Идете да вечеряте. После се върнете, ако искате.

Минах по коридора, по стълбата, излязох от болницата и под дъжда по тъмната улица отидох до кафенето. Вътре беше много светло и всички маси бяха заети. Не видях никакво свободно място. Един келнер се приближи до мене, взе мокрото ми палто и шапката ми и ми посочи едно празно място на масата на един старец, който пиеше бира и четеше някакъв вечерен вестник. Седнах и попитах келнера какво имат за ядене.

— Телешко печено, но вече се свърши.

— Какво друго можете да ми дадете?

— Омлет с шунка, омлет със сирене или зеле.

— Вече ядох зеле на обед — казах аз.

— Да, наистина — каза той. — На обед ядохте зеле.

Той беше човек на средна възраст, с гола глава, върху която бе начесал няколко пръснати косъма. Лицето му изразяваше съчувствие.

— Какво искате? Омлет с шунка или омлет със сирене?

— Омлет с шунка — казах аз, — и бира.

— Малка, светла.

— Да — казах аз.

— Спомням си — отвърна той. — На обед поръчахте малка, светла.

Изядох омлета и изпих бирата си. Омлетът беше в кръгло блюдо — шунката отдолу, яйцата отгоре. Бяха много горещи и при първата хапка трябваше да пийна глътка бира, за да си охладя устата. Бях много гладен и поръчах на келнера още една порция. Изпих няколко чаши бира. Не мислех за нищо, а четях вестника на човека срещу мене. Говореше се за пробив на британския фронт. Когато той забеляза, че чета обратната страна на вестника му, сгъна го. Помислих да поискам от келнера един вестник, но ми беше невъзможно да съсредоточа мисълта си. В кафенето беше топло и задушно. Много от посетителите се познаваха. На няколко маси играеха карти. Келнерите непрестанно разнасяха чаши бира от тезгяха до масите. Влязоха двама мъже и като не намериха място, застанаха до моята маса. Поръчах още една бира. Не исках още да си тръгвам. Много рано беше, за да се върна в болницата. Мъчех се да не мисля и да остана абсолютно спокоен. Двамата мъже почакаха малко, но понеже никой не мръдна, отидоха си. Изпих още една бира. На масата пред мене имаше сега цял куп подложки. Човекът срещу мене свали очилата си, прибра ги в калъфчето, сгъна вестника си, сложи го в джоба, взе чашата си в ръка и се загледа из залата. Изведнъж почувствувах, че трябва да си вървя. Повиках келнера, платих сметката си, нахлузих палтото си, сложих шапката си и се втурнах на улицата. Върнах се под дъжда в болницата.

Намерих сестрата в коридора.

— Тъкмо телефонирах в хотела ви — каза тя.

Нещо като че ли се скъса в мен.

— Какво се е случило?

— Madame Хенри току-що получи кръвоизлияние.

— Мога ли да вляза?

— Не, не още. Докторът е при нея.

— Опасно ли е?

— Много е опасно.

Тя влезе в стаята и затвори вратата. Аз седнах в коридора. Вътре в мен беше станало пусто. Не мислех, не можех да мисля. Знаех, че тя ще умре и се молех да не умира. Не я оставяй да умре, о, господи, моля те, не я оставяй да умре! Ще направя всичко, каквото искаш, но не я оставяй да умре. Моля те, моля те, моля те, господи, не я оставяй да умре! Господи, не я оставяй да умре! Моля те, моля те, моля те, не я оставяй да умре! Ще сторя всичко, което искаш, само не я оставяй да умре. Ти взе детето, но нея не я оставяй да умре. Нищо, че взе детето, нея не я оставяй да умре. Моля те, моля те, мили боже, не я оставяй да умре!

Сестрата отвори вратата и ми направи знак да вляза. Последвах я в стаята. Кетрин не отвори очи, когато влязох. Приближих се до леглото. Докторът стоеше прав от другата страна. Кетрин ме погледна и се усмихна. Аз се наведох над нея и се разплаках.

— Бедничкият — каза Кетрин едва чуто.

Лицето й беше съвсем сиво.

— Няма нищо, Кет — казах аз, — ще се оправиш.

— Ще умра — каза тя, млъкна, после пак подхвана: — Но не искам… не искам!

Аз й хванах ръката.

— Не ме докосвай — каза тя.

Пуснах ръката и. Тя се усмихна.

— Бедният ми… не, пипай ме, колкото искаш.

— Ще оздравееш, Кет. Знам, че ще оздравееш.

— Все исках да ти напиша едно писмо, в случай че стане нещо, но не го направих.

— Искаш ли да отида да повикам свещеник или някой друг, който да дойде при теб?

— Искам само тебе — каза тя. После, след кратко мълчание: — Не ме е страх, но просто не искам да умра.

— Не бива да говорите толкова — обади се докторът.

— Добре — каза Кетрин.

— Искаш ли да направя нещо за тебе, Кет? Да ти донеса нещо?

Тя се усмихна:

— Не. — След това прибави: — Нещата, които правехме заедно, няма да ги правиш с друга жена, нали? Няма да й казваш същите думи?

— Никога.

— Аз искам да имаш други жени.

— Аз не искам.

— Много говорите — каза докторът. — Monsieur Хенри трябва да си отиде. По-късно може пак да се върне. Няма да умрете. Не бива да приказвате глупости.

— Добре — каза Кетрин. — Ще идвам да ти правя компания нощем.

Тя говореше с голямо усилие.

— Напуснете стаята, моля ви! — каза докторът. — Не бива да говорите.

Кетрин ми направи знак с очи. Лицето й беше пръстено.

— Ще стоя до вратата — казах аз.

— Не се тревожи, мили — каза Кетрин. — Съвсем не се боя. Това е само една подла шега.

— Моя малка, храбра, сладка ти…

Зачаках в коридора. Чаках дълго. Сестрата отвори вратата и се приближи до мене.

— Madame Хенри е съвсем зле — каза тя. — Боя се, че…

— Умря ли?

— Не, но изгуби съзнание.

Изглежда, че кръвоизлиянията бяха следвали едно след друго. Не можаха да ги спрат. Влязох в стаята и останах при Кетрин до смъртта й. Тя не дойде повече на себе си и не след дълго умря.

В коридора аз се обърнах към доктора:

— Нужно ли е да се направи нещо тази вечер?

— Не, няма какво да се прави. Искате ли да ви закарам във вашия хотел?

— Не, благодаря. Ще остана тук още малко.

— Знам, че няма какво да се каже… Не мога да ви изразя…

— Не — казах аз, — няма какво да се каже.

— Довиждане — каза той. — Наистина ли не искате да ви заведа в хотела ви?

— Не, благодаря.

— Нищо повече не можеше да се направи — каза той. — Операцията доказа, че…

— Не искам да говоря повече за това — казах аз.

— Бих желал да ви заведа до хотела ви.

— Не, благодаря.

Той се отдалечи по коридора. Приближих се до вратата на стаята.

— Сега не можете да влезете — каза едната от сестрите.

— Ще вляза — казах аз.

— Не можете още да влезете.

— Излезте навън — казах аз, — и другата също.

Но след като ги изкарах от стаята, след като затворих вратата и угасих светлината, разбрах, че всичко е безполезно. Все едно, че се сбогувах с някаква статуя. След малко излязох и напуснах болницата. Прибрах се в хотела под дъжда.