Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава VII

На другия ден следобед, като се връщах от нашия пръв пост в планината, спрях колата на евакуационния пункт, където разпределяха болните и ранените според документите им, на които се написваше името на болницата. Аз шофирах и останах в колата, а шофьорът занесе документите. Беше топло, небето много ведро и синьо, а пътят бял и прашен. Седях на високата седалка на фиата и не мислех за нищо. Един полк се движеше по пътя и аз го гледах как минава. На войниците им беше горещо и те се потяха. Някои носеха окопните си каски, но повечето ги бяха окачили на раниците си. Каските бяха много големи и покриваха чак ушите на войниците. Офицерите също имаха каски, но с по-точен размер. Това беше част от бригадата Базиликата. Познах ги по червените и бели ивици на яките им. След полка вървяха група изостанали войници, които не можеха да настигнат ротите си. Те бяха уморени, покрити с пот и прах. Някои имаха много окаян вид. След тях се показа още един войник. Той куцаше, спря се и седна на края на пътя. Аз слязох от колата и отидох при него.

— Какво има?

Той ме погледна и стана.

— Ей сега тръгвам.

— Какво ти е?

— Проклета война.

— Какво имаш на крака си?

— Не е на крака. Имам херния.

— Защо не си в болничната кола? — попитах аз. — Защо не отидеш в болницата?

— Няма да ме пуснат. Поручикът каза, че нарочно съм си свалил превръзката.

— Дай да те прегледам.

— Съвсем е излязло.

— От коя страна?

— Тук.

Попипах.

— Изкашляй се.

— Страх ме е, че повече ще излезе. Вече е два пъти по-голямо, отколкото тази сутрин.

— Седни — казах аз. — Щом получим книжата на всичките ранени, ще те взема с мене и ще те предам на вашите лекари.

— Ще кажат, че нарочно съм го направил.

— Не могат нищо да ти направят — казах аз. — Това не е нараняване. Имал си тази херния и преди войната, нали?

— Да, но си изгубих превръзката.

— Те ще те изпратят в болницата.

— Не може ли да остана при вас, господин поручик?

— Не, нямаш книжа.

Шофьорът пристигна с книжата на ранените от моята кола.

— Четири за 105, двама за 132 — каза той.

Тези две болници се намираха от другата страна на реката.

— Ти карай — наредих му аз.

Помогнах на изсипания да се качи и го настаних на седалката до нас.

— Говорите ли английски? — попита ме той.

— Разбира се.

— Какво мислите за тази проклета война?

— Отвратителна е.

— Да, наистина е отвратителна, дявол да го вземе, наистина е отвратителна.

— Бил ли си в Щатите?

— Да, в Питсбърг. Веднага се сетих, че сте американец.

— Толкова ли е лош моят италиански?

— Веднага разбрах, че сте американец.

— Още един американец — каза шофьорът на италиански, като гледаше изсипания.

— Слушайте, господин поручик, трябва ли наистина да ме отведете в полка ми?

— Да.

— Лекарят знаеше, че имам херния. Хвърлих проклетата превръзка, за да се подуе повече. Мислех, че тогава няма да ме изпратят на фронта.

— Разбирам.

— Не можете ли да ме заведете другаде?

— Ако бяхме по-близо до фронта, шях да те оставя в някой санитарен пост. Но тук в тила трябва евакуационен лист.

— Ако се върна, ще ме оперират и ще ме изпратят на първа линия.

Аз размислях.

— На вас иска ли ви се да ви изпратят на първа линия, а? — попита ме той.

— Не.

— Господи, каква проклета война!

— Слушай — казах аз. — Слез, падни на пътя и си нарани главата. Ще те прибера, като се връщам, и ще те заведа в някоя болница. Алдо, ще спрем тук.

Спряхме на края на пътя. Помогнах му да слезе.

— Ще ме намерите тук, господин поручик — каза той.

— До скоро виждане — отговорих аз.

Ние продължихме и след около миля задминахме полка. После прекосихме реката, размътена от разтопения сняг, която течеше бърза между стълбовете на моста, поехме пътя през равнината и оставихме ранените в двете болници. На връщане аз карах празната кола и бързах да намеря човека от Питсбърг. Най-напред срещнахме полка, по-запотен и по-бавен от всякога, после изостаналите войници. После видяхме една болнична кола, теглена от коне, спряла на пътя. Двама мъже товареха на нея изсипания. Бяха се върнали да го търсят. Той поклати глава към мене. Каската му беше паднала и от челото му край косата течеше кръв. Носът му беше обелен. И кървавата рана, и косата му бяха покрити с прах.

— Ето я цицината, господин поручик — извика той. — Но нищо не може да се направи. Върнаха се да ме търсят.

Беше пет часът, когато се прибрах във вилата и отидох на мястото, дето миеха колите, за да взема един душ. След това седнах по риза пред отворения прозорец в стаята да съчинявам доклада си. Офанзивата щеше да започне след два дни и аз трябваше да отида с колите до Плава. Много време беше минало, откак не бях писал в Америка и знаех, че трябва да пиша, но толкова бях закъснял, че сега ми беше почти невъзможно да пиша. Просто нямаше какво да им пиша. Изпратих две-три военни пощенски картички „Zona di gerra“[1], от които зачеркнах всичко, освен: „добре съм“. Така по-скоро щяха да стигнат. Тези картички имаха голям успех в Америка, намираха ги странни и тайнствени. Войната в тази зона наистина беше странна и тайнствена. Но аз мислех, че е по-добре обмислена и по-жестока в сравнение с други войни с Австрия. Австрийската войска е била създадена да позволи на Наполеон да спечели победи; на който и да било Наполеон. Бих искал много и ние да имахме някой Наполеон, но вместо това си имахме само генерал Кадрона, пълен и благоденствуващ, и Виктор Емануил, дребното човече с дълга шия и козя брадичка. От другата страна, на дясното крило, имаха дук Д’Аоста. Той беше може би твърде красив, за да бъде добър генерал, но във всеки случай изглеждаше мъжествен. Мнозина биха желали да го имат за крал. Той наистина имаше вид на крал. Беше чичо на краля и командваше третата армия. Ние съставлявахме част от втората армия. В трета армия имаше няколко английски батареи. В Милано бях срещнал двама артилеристи, които съставляваха част от тях. Те бяха много мили и прекарахме една приятна вечер заедно. Бяха едри, срамежливи и стеснителни и умееха да преценяват събитията. Съжалявах, че не съм с англичаните. Щеше да е много по-просто. Вярно е, че можеше да бъда убит. Не в този санитарен отряд, разбира се. Впрочем шофьорите на английските линейки понякога биваха убити. Но аз знаех, че няма да бъда убит. Поне не в тази война. Тя не ме интересуваше лично и не ми изглеждаше по-опасна от някаква филмова война. И все пак молех се на бога да свърши най-после. Може би щеше да свърши това лято. Може би австрийците щяха да отстъпят. Те всякога бяха отстъпвали в предидущите войни. Докъде впрочем беше стигнала тази война? Всички казваха, че французите са на края на силите си. Риналди ми разправи, че французите се били разбунтували и частите им се били запътили към Париж. Аз го попитах какво е станало после, а той отговори: спрели ги! Исках да отида в Австрия през мирно време. Исках да отида в Шварцвалд и в планината Харц. Всъщност къде се намираше масивът Харц? Биеха се в Карпатите, но нямах желание да отида там. Все пак може би нямаше да бъде неприятно. Можех да отида в Испания, ако не беше войната. Слънцето залязваше и въздухът се разхлаждаше. След вечеря смятах да отида да видя Кетрин Баркли. Щеше ми се сега да е тук. Или да съм с нея в Милано. Да вечеряме в „Кова“, да слезем през топлата вечер по Виа Манцони, да прекосим улицата, да завием край канала и да отидем в хотела. Може би щеше да приеме. Може би щеше да си въобрази, че съм нейният приятел, този, когото бяха убили. Щяхме да влезем през голямата врата. Портиерът щеше да свали фуражката си. Аз щях да се спра на бюрото, за да поискам ключа, тя щеше да ме чака пред асансьора, който щеше да се изкачи полека, със слабо щракване на всеки етаж. Момчето щеше да ни отвори вратата, тя щеше да излезе, аз щях да изляза след нея и щяхме да тръгнем по коридора, после шях да пъхна ключа в ключалката, щях да отворя, да вдигна слушалката на телефона и да поръчам една бутилка бяло вино „Капри“ в сребърна кофа, пълна с лед, щяхме да чуем как парченцата лед тракат в кофата в коридора, момчето щеше да почука и аз щях да кажа: „Сложете я пред вратата, моля“ — понеже щяхме да сме без дрехи поради горещината. Прозорецът щеше да бъде отворен и лястовиците щяха да хвърчат над покривите на къщите, а по-късно, като настанеше нощ, щяхме да се приближим до прозореца и да гледаме как малките прилепи, излезли на лов, прехвръкват над къщите и над върховете на дърветата, после щяхме да пием вино; вратата щеше да е заключена; горещина — само един чаршаф. Цялата нощ. Цялата нощ, топлата миланска нощ, щяхме да се любим. Ето как щеше да бъде. А сега трябваше да побързам с вечерята, за да отида да видя Кетрин Баркли.

В трапезарията всички приказваха много и аз пих вино, защото, ако не пиех, не бих могъл да имам впечатлението, че всички сме братя. Разговарях с полковия свещеник за ирландския архиепископ Айрленд, който очевидно беше много благородна личност; престорих се, че знам неправдите, които бяха извършили спрямо него и за които бях отчасти виновен и аз в качеството си на американец. Никога не бях чувал да се говори за това, но би изглеждало неучтиво да не ги зная, след като бях чул да ми се обясняват тъй добре причините, които се основаваха, както изглежда, само на недоразумения. Намерих, че името му е хубаво. Той произлизаше от Минесота и името му звучеше чудесно: Айрленд от Минесота… Айрленд от Уисконсин… от Мичиган. Това, което правеше името тъй прелестно, беше неговата прилика с Исландия. Не, не е в това работата. Има нещо по-дълбоко. Да, отче. Наистина, отче. Може би, отче. Не, отче. Е да, може би, отче. Вие знаете повече за това, отче. Свещеникът беше добър, но досаден. Офицерите не бяха добри, но досадни. Кралят беше добър, но досаден. Виното беше лошо, но не досадно. То вдигаше емайла от зъбите и го полепяше по небцето.

— А свещеника го пратиха в затвора — каза Рока, — защото намериха у него трипроцентови облигации. Това беше във Франция, разбира се. Тук никога не биха го арестували. Той уверявал, че не знае нищо за петпроцентовите облигации. Това стана в Безие. Тогава бях там и следях аферата по вестниците. Отидох в затвора и поисках да видя свещеника. Той очевидно беше откраднал облигациите.

— Не вярвам нито дума от това — каза Риналди.

— Както искаш — каза Рока, — разправих го заради нашия свещеник. То е много поучително. Като свещеник той ще съумее да го прецени.

Свещеникът се усмихна.

— Продължавайте — каза той, — аз слушам.

— Разбира се, за някои от облигациите така и не се узна нищо, но всички трипроцентови облигации се оказаха у свещеника, а освен тях и разни други облигации от местни заеми, но не си спомням точно какви. Отидох, значи, в затвора. Това исках да ви разправя. Застанах пред вратата на килията и казах, като че ли щях да се изповядвам: „Благословете ме, отче, понеже сте прегрешили“.

Всички избухнаха в смях.

— А той какво отговори? — попита свещеникът.

Рока не обърна внимание на въпроса му и взе да ми обяснява шегата: „Разбираш, нали?“ Изглежда, че шегата беше много смешна, когато човек я разбере както трябва. Наляха ми вино и аз им разказах историята за английския войник, когото бяха натикали под душа. После майорът разказа за единадесетте чехословаци и унгарския ефрейтор. След още няколко чаши аз разказах за жокея, който намерил едно пени. Майорът каза, че имало някаква италианска история от този род, за някаква си херцогиня, която не можела да спи нощем. В този момент свещеникът излезе и аз разказах историята за търговския пътник, който пристигнал в Марсилия в пет часа сутринта, когато духал мистралът. Майорът каза, че съм имал име на голям пияница. Аз отрекох. Той каза, че било вярно и се закле в Бакхус, че ще провери дали е вярно, или не. Не в Бакхус, казах аз, не в Бакхус. Да, в Бакхус, каза той. Трябваше да се надпивам с Баси Филипо Виченца. Баси не се съгласи, понеже бил вече пил два пъти повече от мене. Казах, че това е мръсна лъжа, в името на Бакхус или не, Филипо Виченца Баси или Баси Филипо Виченца не е пил нито капка цялата вечер и после го попитах как всъщност му е името. А той ме попита дали се казвам Фредерико Енрико или Енрико Фредерико. Казах: да видим кой от нас двамата ще повали другия под масата. Бакхус е вън от състезанието. Майорът наля червено вино в бирени чаши. Като стигнах до половината на виното, аз се отказах да пия повече. Спомних си къде щях да ходя.

— Баси спечели — казах аз. — По-силен е от мене. Трябва да тръгвам.

— Вярно е — каза Риналди. — Той има среща. Аз съм в течение.

— Трябва да тръгвам.

— Друг път — каза Баси, — друг път, когато ще си по-разположен. — Той ме тупна по рамото. На масата горяха свещи. Всички офицери бяха много весели.

— Лека нощ, господа — казах аз.

Риналди излезе с мене. Спряхме се на алеята пред вратата и той каза:

— По-добре ще е да не отиваш, както си пиян.

— Не съм пиян, Рини. Честна дума.

— Ще направиш добре да сдъвчеш няколко зърна кафе.

— Глупости.

— Ще отида да ти донеса, бебе. Ти се поразходи малко напред-назад.

Той се върна с пълна шепа печено кафе.

— Сдъвчи това, бебе, и бог да ти помага!

— Бакхус — казах аз.

— Ще те придружа.

— Чувствувам се много добре.

Тръгнахме заедно през града. Аз дъвчех кафените зърна. Пред вратата на алеята, която водеше към английската болница, Риналди ми пожела лека нощ.

— Лека нощ — казах аз. — Защо не влезеш?

Той поклати глава.

— Не, предпочитам по-простите удоволствия.

— Благодаря за кафето.

— Няма защо, бебе.

Аз поех по алеята. Кипарисите от двете й страни съвсем ясно се очертаваха. Обърнах се и видях, че Риналди стои и ме гледа. Махнах му с ръка.

Седнах в приемната на вилата и зачаках идването на Кетрин. Някой се зададе по коридора. Станах, но не беше Кетрин, а мис Фъргюсън.

— Добър вечер — каза тя. — Кетрин ме помоли да ви кажа, че много съжалява, но не може да ви види тази вечер.

— Аз също много съжалявам. Надявам се, че не е болна.

— Не се чувствува много добре.

— Ще й кажете ли колко съжалявам?

— Да, разбира се.

— Мислите ли, че бих могъл да я видя утре?

— О, да, разбира се.

— Благодаря много — казах аз. — Лека нощ.

Излязох и изведнъж почувствувах някаква празнота и самотност. Бях погледнал много леко на тази среща с Кетрин. Бях се понапил и едва не бях забравил да дойда, а сега, като не можах да я видя, чувствувах се сам и изоставен.

Бележки

[1] На италиански — военна зона. — Б.пр.