Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XIV

Когато се събудих, ярка слънчева светлина изпълваше стаята. Помислих, че съм на фронта и се протегнах в леглото. Почувствувах остра болка в краката. Погледнах мръсните превръзки и си припомних къде съм. Посегнах към шнура на звънеца и натиснах копчето. Звънчето се чу в коридора. Някой се приближаваше с гумени подметки. Беше мис Гейдж. На силна дневна светлина тя изглеждаше малко по-стара и не така хубава.

— Добро утро — каза тя. — Добре ли спахте?

— Да, благодаря — казах аз. — Ще може ли да ме обръснат?

— Идвах да ви навестя и ви намерих заспал с това до вас.

Тя отводи шкафа и ми показа бутилката вермут. Беше почти празна.

— Прибрах тук и другото шише, което беше под леглото — каза тя. — Защо не ми поискахте чаша?

— Страх ме беше, че ще ми откажете.

— Не, щях да пия с вас.

— Вие сте чудесно момиче.

— Не е хубаво да пиете сам — каза ми тя. — Не бива повече да го правите.

— Добре.

— Вашата приятелка, мис Баркли, пристигна — каза тя.

— Наистина ли?

— Да, но не ми харесва.

— Ще ви хареса. Много е мила.

Тя поклати глава.

— Не се съмнявам, че е прекрасна. Можете ли да се преместите малко на тази страна? Така. Ще ви измия за закуска. Тя ме изтри с кърпа, натопена в топла сапунена вода.

— Вдигнете си ръката — каза тя. — Много добре.

— Ще може ли да ме обръснат, преди да закуся?

— Ще пратя вратаря да потърси бръснар.

Тя излезе и се върна.

— Отиде да го доведе — каза тя и натопи кърпата в легена с вода.

Бръснарят дойде с вратаря. Трябва да беше на петдесет години и имаше засукани мустаци. Мис Гейдж беше свършила работата си и бръснарят ми насапуниса лицето и започна да ме бръсне. Той се държеше много важно и не отваряше уста.

— Защо мълчите? — попитах аз. — Не знаете ли някои новини?

— Какви новини?

— Каквито и да е. Какво става из града?

— Сега е война — каза той. — Неприятелските уши слушат навсякъде.

Аз вдигнах очи към него.

— Стойте мирно — каза той, като, продължаваше да ме бръсне. — Няма да кажа нищо.

— Но какво ви е? — попитах аз.

— Аз съм италианец. Не искам да имам никакви сношения с неприятеля.

Не настоях повече. Навярно беше луд и колкото по-малко стоях под бръснача му, толкова по-добре. По едно време се опитах да погледна лицето му.

— Внимавайте — каза той. — Бръсначът е остър.

Когато свърши, платих му и му дадох половин лира за почерпка. Той ми върна парите.

— Не, аз не съм на фронта, но съм италианец.

— Махайте се от главата ми.

— С ваше позволение — отвърна той и зави бръснача си във вестник.

Той излезе и остави петте медни монети на нощната масичка. Аз позвъних. Мис Гайдж влезе.

— Моля ви, повикайте вратаря.

— Веднага.

Вратарят влезе. Едва се сдържаше да не се засмее.

— Луд ли е този бръснар?

— Не, синьорино. Сбъркал. Не ме чул добре и си помислил, че сте австрийски офицер.

— О! — казах аз.

Вратарят се затресе от смях.

— Ха-ха-ха! Колко беше смешен! Само да шавнеше, казва, и щях да го… — Той прекара показалец по шията си. — Ха-ха-ха! — можеше да удържи смеха си. — Когато му казах, че не сте австриец… ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха — казах аз горчиво. — Наистина смешно щеше да бъде да ми беше прерязал гръкляна. Ха-ха-ха!

— Не, синьорино, не, не. Но да се страхува толкова от един австриец? Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — казах аз. — Махайте се от главата ми!

Той излезе и аз го чух, че се смее в коридора. Чух стъпки, които се приближаваха. Обърнах очи към вратата. Беше Кетрин Баркли.

Тя влезе в стаята и се приближи до леглото ми.

— Здравей, мили — каза тя.

Беше свежа, млада и много красива. Стори ми се, че никога не съм виждал толкова красива жена.

— Здравей! — казах аз.

Когато я видях, почувствувах, че съм влюбен в нея. Цялото ми същество се преобърна. Тя хвърли поглед към вратата, за да се увери, че няма никой. После седна на ръба на леглото, наведе се и ме целуна. Аз я притеглих към себе си и я целунах. Усетих сърцето й да бие.

— Любов моя — казах аз, — колко е хубаво, че дойде.

— Това не беше мъчно — каза тя. — Може би ще е по-мъчно да остана.

— Трябва да останеш — казах аз. — Колко си прелестна!

Бях луд по нея. Не можех да повярвам, че наистина е тук и я стисках плътно в прегръдките си.

— Не бива — каза тя. — Още не си съвсем добре.

— Добре съм, хайде ела, моля те.

— Не, още си много слаб.

— Не съм слаб. О, моля ти се.

— Обичаш ли ме наистина?

— Да, обичам те. Обичам те до лудост. Моля те, хайде…

— Чуй как бият сърцата ни.

— Не ме интересуват сърцата. Искам те тебе. Луд съм за тебе.

— Наистина ли ме обичаш?

— Не повтаряй все едно и също. Хайде ела, моля те, моля те, Кетрин.

— Добре, но само за минутка.

— Да — казах аз. — Затвори вратата.

— Ти не можеш… Не бива.

— Не… Ела… Не приказвай… О, моля ти се ела!

Кетрин седеше на стола до леглото. Вратата беше отворена. Буйната ми страст се беше уталожила и аз се чувствувах по-добре от всякога.

Тя ме попита:

— Сега вярваш ли, че те обичам?

— Ти си прелестна — казах аз. Трябва да останеш. Не могат да те отпратят. Обичам те безумно.

— Трябва да бъдем много предпазливи. Това беше истинско безумие. Не бива да го повтаряме.

— Можем, през нощта.

— Трябва да бъдем страшно предпазливи. Ти трябва да бъдеш предпазлив пред другите.

— Обещавам ти.

— Трябва. Ти си много мил. Кажи, обичаш ли ме?

— Не говори все за това. Знаеш до каква степен ме смущава.

— Ще внимавам. Не искам повече да те смущавам. Трябва да си тръгвам, скъпи, наистина трябва.

— Върни се веднага.

— Ще се върна, щом мога.

— Довиждане!

— Довиждане, мили!

Тя излезе. Бог беше свидетел, че не исках да се влюбвам в нея. Не исках да се влюбвам в никого. Но бог също е свидетел, че въпреки това бях влюбен и лежех в болницата в Милано, и разни работи ми минаваха през ума, и аз се чувствувах отлично, и накрая мис Гейдж влезе.

— Лекарят ще дойде — каза тя. — Телефонира от езерото Комо.

— Кога ще бъде тук?

— Днес следобед.