Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (37)

Глава XXXVII

Гребях в тъмнината тъй, че вятърът духаше все в лицето ми. Дъждът беше спрял. Само от време на време препръскваше. Беше много тъмно и вятърът беше студен. Виждах Кетрин седнала на кърмата, но не виждах водата, когато потапях края на греблата в нея. Те бяха дълги и нямаха кожени ремъци, които да ги придържат към клиновете. Аз потапях греблата, загребвах, изтеглях ги със замах, потапях ги отново и загребвах, като се стараех да греба колкото може по-леко. Не загребвах с плоската страна на греблата, понеже вятърът беше попътен. Знаех, че ще ми се вдигнат мехури по ръцете и исках да позабавя това колкото е възможно повече. Лодката беше лека и се караше лесно. Направлявах я все напред в тъмните води. Не виждах нищо, но се надявах, че скоро ще стигнем Паланца.

Така и не видяхме Паланца. Вятърът духаше от юг и в тъмнината бяхме подминали носа, който скриваше Паланца и нейните светлини. Когато по-късно забелязахме светлини доста далеч, почти на самия бряг, това беше Интра. После дълго време не видяхме нито светлини, нито бряг, носехме се неспирно по вълните в мрака. Понякога някоя вълна така високо повдигаше лодката, че аз замахвах с греблата във въздуха, без да мога да допра водата. Езерото беше развълнувано, но аз продължавах да греба. Изведнъж се намерихме до брега, близо до някакъв остър скалист нос, който изпъкна ненадейно пред нас. Вълните се удряха в него, издигаха се високо и падаха обратно. Аз наблегнах на дясното гребло и отблъснах водата с лявото, после пак навлязохме навътре. Скалистият нос се изгуби от погледа ни и ние отново плувахме навътре в езерото.

— В средата на езерото сме — казах аз на Кетрин.

— Нали трябваше да видим Паланца?

— Пропуснахме я.

— Как си, мили?

— Добре.

— Бих могла да те сменя малко на греблата.

— Не, няма нужда.

— Бедната Фъргюсън — каза Кетрин. — Сутринта ще отиде в хотела и ще види, че сме заминали.

— Най-малко това ме безпокои. По-важно е да стигнем швейцарския бряг преди изгрев, за да не ни види митническата стража.

— Далеч ли е?

— Тридесет и няколко километра оттук.

Гребах цялата нощ. Накрая дланите ми така се израниха, че едвам държах греблата. На няколко пъти без малко не се разбихме о брега. Не се отдалечавах много от него, понеже ме беше страх да не се заблудя навътре и да изгубя време. Понякога бяхме, тъй близо, че можехме да различим редицата дървета, пътя край брега и планините отзад. Дъждът спря, вятърът разгони облаците и луната се показа; като погледнах назад, видях дългия тъмен нос Кастаниола и езерото с белите зайчета, а малко по-далеч луната, кацнала над високите заснежени върхове. После небето отново се покри с облаци, планините и езерото изчезнаха, но беше много по-светло от преди и ние виждахме брега. Виждах го толкова ясно, че отведох, лодката по-навътре да не би да я забележи митническата стража от пътя за Паланца. Когато луната пак се появи, видяхме белите вили на брега по склоновете на планината и бялата ивица на пътя между дърветата. Не преставах да греба мито за минута.

Езерото се разширяваше и на другия бряг, в подножието на планините, забелязахме светлини. Навярно беше Луино. Забелязах една клинообразна цепнатина между планините на другия бряг, затова реших, че там трябва да е Луино. В такъв случай бяхме се движили добре. Изтеглих греблата и легнах по гръб. Бях страшно много уморен от гребането. Ръцете, раменете и гърбът ме боляха, а дланите ми бяха изранени.

— Да отворя ли чадъра? — каза Кетрин. — Вятърът ще го надуе като платно и ще кара лодката.

— Можеш ли да управляваш?

— Мисля, че да.

— Тогава вземи това гребло, дръж го под мишница до ръба на лодката и направлявай, а аз ще държа чадъра.

Отидох отзад, за да й покажа как да държи греблото. Взех големия чадър, който ни беше дал вратарят, седнах с лице към носа на лодката и го отворих. Хванах го от двете страни и възседнах дръжката му, като преди това закрепих закривения й край за седалката. Вятърът нахлу в него, аз усетих как лодката полетя напред и се вкопчих колкото мога по-здраво за двата края. Вятърът го надуваше и лодката се носеше много бързо.

— Ние просто летим — каза Кетрин.

Не виждах нищо освен спиците на чадъра. Той се издуваше и чувствувах как ни влече. Опирах здраво краката си и с все сили се мъчех да го удържа, но той изведнъж се обърна. Усетих, че една от спиците ми одраска челото. Опитах се да уловя горната част, която се огъваше от вятъра, но не успях и се намерих яхнал върху дръжката на един обърнат наопаки, изпокъсан чадър, докато преди минута само бях държал едно издуто от вятъра платно. Откачих дръжката от пейката, оставих чадъра на носа и отидох да взема греблото от Кетрин. Тя се смееше. Хвана ме за ръката и продължи да се смее.

— Какво има?

Аз, взех греблото.

— Ти беше толкова смешен с това нещо в ръцете.

— Сигурно.

— Не се сърди, мили. Беше толкова смешно! Ти изглеждаше двадесет фута широк и така нежно стискаше двата края на твоя чадър.

Тя се задави от смях.

— Ще греба.

— Почини си и пийни нещо. Такава хубава нощ и толкова път изминахме.

— Трябва да обърна лодката напреки на вълните.

— Сега ще извадя бутилката. И си почини малко, мили.

Аз вдигнах греблата и вълните ни залюшкаха. Кетрин отвори куфара. Подаде ми шишето с коняка. Аз извадих тапата с джобното си ножче и отпих доста голяма глътка. Конякът беше силен и по цялото ми тяло се разля топлина, почувствувах се стоплен и ободрен.

— Чудесен коняк — казах аз.

Луната отново се бе скрила, но брегът се виждаше. Напред в далечината забелязах някакъв нос, който се врязваше дълбоко навътре в езерото.

— Не ти ли е студено, Кет?

— Много ми е добре, само малко съм схваната.

— Изгреби тази вода и ще можеш да си протегнеш краката.

Почнах пак да греба, като се вслушвах в скърцането на клиновете и дращенето на тенекиената кофа под пейката в задната част на лодката.

— Би ли ми подала кофата — казах аз. — Искам да пия.

— Но тя е много мръсна.

— Няма значение, ще я изплакна.

Чух Кетрин да я плакне зад борда на лодката. После ми я подаде пълна с вода. Бях ожаднял от коняка, а водата беше тъй ледена, че ме заболяха зъбите. Погледнах към брега. Бяхме се приближили към дългия нос. В залива се виждаха светлини.

— Благодаря — казах аз, като й подадох обратно кофата.

— На вашите услуги, моля — каза Кетрин. — Има още, ако искаш.

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, още не съм гладна. Трябва да пазим припасите за момента, когато ще огладнеем.

— Добре.

Навлязох пак навътре в езерото, за да заобиколя носа. Тук то доста се стесняваше. Луната пак се бе показала и митническата стража можеше да забележи нашата лодка, ако наблюдаваше от брега.

— Как си, Кет? — попитах аз.

— Добре съм. Къде сме сега?

— Едва ли ни остават повече от осем мили път.

— Колко много ще трябва да гребеш още, бедничкият ми. Не си ли уморен?

— Не, само дланите ме болят.

Продължавахме да пътуваме все на север. Планинската верига на десния бряг се прекъсваше и отвесният склон се спускаше ниско към брега. Това навярно беше Канобио. Гледах да се придържам по-навътре, защото именно сега беше най-голямата опасност да се натъкнем на стражата. На другия бряг срещу нас се изправяше висока куполообразна планина. Бях уморен. Разстоянието, което ни оставаше, не беше голямо, но когато човек не е вече във форма, му се струва голямо. Знаех, че трябва да отмина тази планина и да карам нагоре по езерото поне още пет мили, преди да стигна в швейцарски води. Луната вече залязваше, но преди да залезе напълно, небето пак се заоблачи и стана много тъмно. Държах се по-далеч от брега и от време на време спирах да греба, за да си почина, и вдигах греблата така, че вятърът да бие в тях.

— Дай аз да погреба малко — каза Кетрин.

— Мисля, че не е подходящо за тебе.

— Глупости. Какво ще ми стане. Само ще се пораздвижа малко.

— По-добре недей, Кет.

— Глупости говориш. Умереното гребане е дори препоръчително за бременни жени.

— Добре, тогава погреби малко, но умерено. Аз ще седна отзад, а ти ела тук. Дръж се за двата борда, когато се местиш.

Като вдигнах яката си, аз се настаних отзад и гледах Кетрин как гребе. Тя гребеше много добре, но лопатите бяха дълги и й пречеха. Отворих куфара, изядох два сандвича и отпих една глътка коняк. Изведнъж се почувствувах по-добре и отпих още една глътка.

— Кажи ми когато се измориш — казах аз и после добавих: — Внимавай да не се удариш с греблото по корема.

— Ако това се случи — каза Кетрин между две загребвания, — животът би станал по-прост.

Отпих още една глътка коняк.

— Как върви?

— Добре.

— Кажи ми когато ти омръзне.

— Добре.

Отпих още една глътка от коняка после, като се опирах на двата борда на лодката, се преместих, отпред.

— Остави, така ми е добре.

— Върни се отзад. Починах си достатъчно.

Известно време, благодарение на коняка, гребях лесно и без да прекъсвам. После започнах да забивам веслата много надълбоко и скоро вече едва замахвах. В устата си усещах някакъв неприятен металически вкус, понеже бях гребал много силно след коняка.

— Дай ми една глътка вода — казах аз.

— Ако искаш, и повече — каза Кетрин.

Призори почна да ръми. Вятърът беше утихнал или може би планините, които ограждаха езерото пазеха завет. Когато разбрах, че наближава да съмне, настаних се по-удобно и почнах да греба силно. Не знаех къде сме и исках по-скоро да стигнем в швейцарски води. Когато почна да се развиделява, бяхме съвсем близо до брега. Виждаха се скалите и дърветата.

— Какво е това? — попита Кетрин.

Облегнах се на греблата и се ослушах. Чуваше се тракането на моторна лодка. Приближихме се до самия бряг и спряхме. Шумът се усилваше и ние забелязахме лодката, под дъжда малко зад нас. На кърмата седяха четирима guardia di finanza^[1], шапките им на алпийски стрелци бяха ниско нахлупени, яките им бяха вдигнати и пушките им висяха на гърба. Всички изглеждаха сънени в тази ранна утрин. Виждах жълтото на шапките им и жълтите значки по яките на шинелите им. Лодката ни отмина и се изгуби в дъжда.

Пак поех към вътрешността на езерото. Ако наистина бяхме тъй близо до границата, не исках да бъдем спрени от някой караул по шосето. Държах се на такова разстояние, което ми позволяваше да различавам брега, и гребах още три четвърти час под дъжда. Чухме още една моторница. Спрях и почаках, докато шумът от мотора се отдалечи по езерото.

— Мисля, че сме в Швейцария, Кет — казах аз.

— Наистина ли?

— Не можем да знаем, преди да видим швейцарски войници.

— Или швейцарска флота.

— Не се шегувай с швейцарската флота, защото втората моторница, която чухме, навярно принадлежи към нея.

— Ако сме в Швейцария, ще се угостим с хубава закуска. В Швейцария имат чудесни кифли и масло, и мармалад.

Беше съвсем светло и росеше ситен дъжд. Вятърът все още духаше от юг и ние виждахме вълните да бягат запенени към края на езерото. Бях сигурен, че сме в Швейцария. На брега зад дърветата се виждаха къщи, а малко по-горе едно село с каменни къщи, няколко вили по хълмовете и черква. Огледах пътя, който се точеше край брега, за да видя дали няма стража, но не видях никого. После пътят се спусна съвсем близо до езерото и аз видях някакъв войник да излиза от едно кафене. Той носеше сиво-зелена униформа и каска като на немците. Лицето му лъхаше на здраве. Имаше малки мустачки, които приличаха на четка за зъби. Той ни погледна.

— Махни му с ръка — казах аз на Кетрин.

Тя му махна, войникът се усмихна смутено и също и махна. Аз гребях по-бавно. Минавахме край селото.

— Сигурно отдавна сме отминали границата — казах аз.

— Трябва обаче да сме съвсем сигурни, мили. Не бива да ни върнат пак в Италия.

— Границата е далеч зад нас. Това навярно е митническата станция. Почти съм сигурен, че сме стигнали Брисага.

— А тук италианци няма ли? В митническите пунктове винаги има хора от двете страни.

— Във военно време няма. Сега едва ли пущат италианците да минават през границата.

Това беше хубаво малко градче. По целия кей бяха наредени рибарски лодки; а върху поставки бяха проснати мрежи. Валеше ситен ноемврийски дъжд, но въпреки дъжда всичко, изглеждаше чисто и весело.

— Искаш ли да спрем тук и да закусим?

— Искам.

Аз наблегнах силно върху лявото гребло и се приближих до брега, после, когато се изравнихме с кея, обърнах лодката, за да може да се прилепи. След това прибрах греблата, хванах се за една желязна халка и скочих върху мокрия камък. Бях в Швейцария. Завързах лодката и подадох ръка на Кетрин.

— Ела бързо, Кет. Това е чудесно усещане.

— Ами куфарите?

— Ще ги оставим в лодката.

Кетрин слезе. Бяхме заедно в Швейцария.

— Каква хубава страна — каза тя.

— Наистина е прекрасна.

— Да отидем да закусим.

— Не е ли наистина чудесна тази страна? Просто ми е приятно да я чувствувам под краката си.

— Аз съм все тъй вдървена, че още не мога да изпитам това чувство. Но страната действително е прекрасна. Мили, даваш ли си сметка, че сме тук, далеч от онази мръсна Италия?

— Да, давам си сметка, давам си напълно сметка. Струва ми се, че днес за първи път наистина си давам сметка за нещо.

— Погледни къщите. Не е ли прекрасен този площад? Ето едно място, където можем да закусим.

— И какъв приятен дъжд. Няма такъв дъжд в Италия. Тук дъждът е весел.

— И ние сме в Швейцария, скъпи. Съзнаваш ли наистина, че сме в Швейцария?

Влязохме в кафенето и седнахме на една чиста дървена маса. Бяхме замаяни от радост. Една много мила жена, с чиста престилка, дойде да ни попита какво желаем.

— Кифли, мармалад и кафе — поръча Кетрин.

— Съжалявам, но от войната насам нямаме кифли.

— Тогава обикновен хляб.

— Мога да ви го препека.

— Добре.

— Аз искам и омлет.

— Колко яйца желае господинът?

— Три.

— Поръчай си четири, мили.

— Четири яйца.

Жената се отдалечи. Целунах Кетрин и й стиснах силно ръката в моята. Гледахме се един друг. Оглеждахме заведението.

— Мили, кажи, не е ли прекрасно?

— Чудесно е — отвърнах аз.

— Не съжалявам, че няма кифли — каза Кетрин. — Цяла нощ мислих за тях, но не съжалявам, никак не съжалявам.

— Предполагам, че няма да се забавят да ни арестуват.

— Не мисли за това, мили. Нека закусим най-напред. След закуската няма да ни се стори така страшно. Освен това нищо не могат да ни сторят. Аз съм британска поданичка, а ти си американски, и всички документи са ни в ред.

— Ти носиш паспорта си, нали?

— Разбира се. Но хайде да не говорим за това. Да бъдем щастливи.

— По-щастлив от това не мога да бъда — казах аз.

Една голяма сива котка с вдигната опашка се приближи до масата ни и мъркайки, се потърка о крака ми. Наведох се да я погаля. Кетрин ми се усмихна щастливо.

— Ето кафето иде — каза тя.

Арестуваха ни след закуската. Разходихме се из градчето, после слязохме на кея, за да приберем куфарите си. Един войник стоеше на стража до лодката.

— Ваша ли е тази лодка?

— Да.

— Откъде идвате?

— От долния край на езерото.

— Тогава ще ви помоля да ме последвате.

— Ами куфарите?

— Можете да си ги вземете.

Аз взех куфарите, а Кетрин тръгна до мене. Войникът ни заведе до митницата. Там един много слаб и заядлив поручик ни разпита.

— От каква народност сте?

— Аз съм американец, госпожата е англичанка.

— Покажете си паспортите.

Подадох му моя и Кетрин извади своя от ръчната си чанта.

Той дълго ги разглежда.

— Защо влизате в Швейцария с лодка?

— Аз съм спортист — казах аз. Гребането е моят любим спорт. Карам лодка винаги, когато ми се удаде случай.

— Защо идвате в Швейцария?

— За зимен спорт. Ние сме туристи и се интересуваме от зимен спорт.

— Тук не е място за зимен спорт.

— Знам. Ние искаме да отидем там, където можем да се занимаваме със зимен спорт.

— Какво правехте в Италия?

— Аз следвах архитектура, а братовчедка ми живопис.

— Защо заминахте?

— Искаме да се занимаваме със зимен спорт. Във военно време не може да се учи архитектура.

— Моля, почакайте тук — каза поручикът.

Взе със себе си паспортите ни и влезе в сградата.

— Ти си чудесен, мили — забеляза Кетрин. — Продължавай така. Искаш да се занимаваш със зимен спорт.

— Имаш ли понятие от живопис?

— Рубенс — каза Кетрин.

— Твърде много плът.

— Тициан — каза Кетрин.

— Тицианови коси — допълних аз. А Монтеня?

— Не ми слагай примки — каза Кетрин. — Но и този го знам. Много суров.

— Много суров — повторих аз. — Навсякъде отпечатъци от гвоздеи.

Виждаш ли каква чудесна съпруга ще имаш? — каза Кетрин. — Ще мога да говоря за изкуство с твоите клиенти.

— Ето го, идва — казах аз.

Високият слаб поручик излезе от митницата с паспортите ни в ръка.

— Ще трябва да ви изпратя в Локарно — каза той. — Можете да вземете файтон. Един войник ще ви придружи.

— Много добре — казах аз. — Ами лодката?

— Лодката се конфискува. Какво имате в куфарите си?

Той прерови съдържанието на двата куфара и извади шишето с коняка.

— Искате ли да го изпием заедно? — попитах аз.

— Не, благодаря. — Той се изправи. — Колко пари имате?

— Две хиляди и петстотин лири.

Това очевидно му направи добро впечатление.

— Колко има братовчедка ви?

Кетрин имаше над хиляда и двеста лири. Поручикът остана доволен. Държането му стана по-приветливо.

— Ако търсите място за зимен спорт — каза той, — най-добро е Венген. Баща ми държи там един хубав хотел. Отворен е през цялата, година.

— Чудесно — казах аз. — Ще ми дадете ли адреса?

— Ще ви го запиша на една картичка.

Той ми подаде картичката много учтиво.

— Войникът ще ви заведе до Локарно. Паспортите ви ще вземе той. Съжалявам, но няма как. Надявам се, че ще ви дадат виза или разрешение за престой.

Той подаде двата, паспорта на войника и с куфарите в ръка, тръгнахме през града да търсим, файтон.

— Ей! — Поручикът извика войника. Каза му нещо на диалект. Войникът, си метна пушката през, рамо и взе куфарите.

— Каква чудесна страна — казах аз на Кетрин.

— И тъй практична.

— Благодаря много — казах аз на поручика.

Той махна с ръка.

— На вашите услуги — каза той.

Ние последвахме нашия пазач през града.

Отидохме в Локарно с файтон. Войникът се качи на седалката до файтонджията. В Локарно всичко мина добре. Разпитаха ни, но много учтиво, защото имахме паспорти и пари. Едва ли повярваха и една моя дума и аз сам намирах това глупаво, но беше като в съд. Не ти трябват разумни доводи, само формална мотивировка и никакви подробни обяснения. Имахме паспорти и щяхме да харчим пари, затова ни дадоха временна виза. Тя можеше да ни бъде отнета по всяко време. Трябваше да се обаждаме в полицията където отидехме.

Можем ли да отидем където искаме? Да. Където искаме да отидем?

— Къде искаш да отидеш, Кет?

— В Монтрьо.

— Много приятно място — каза чиновникът. — Вярвам, че ще ви хареса.

— В Локарно също е много приятно — каза друг чиновник. — Сигурен съм, че много ще ви хареса. Локарно е много хубав град.

— Търсим място за зимен спорт.

— Монтрьо не е за зимен спорт.

— Извинете, че се намесвам — каза другият чиновник. — Аз съм от Монтрьо. Разбира се, че има условия за зимен спорт по линията Монтрьо — Оберланд Берноа. Нечестно би било да отречете.

— Не го отричам. Само казвам, че в Монтрьо не се занимават със зимен спорт.

— Оспорвам — каза другият чиновник. — Оспорвам това твърдение.

— А аз го поддържам.

— Оспорвам твърдението ви. Аз сам съм се спускал с luge^[2] по улиците на Монтрьо, и то неведнъж. А това безусловно е зимен спорт.

Вторият чиновник се обърна към мене:

— Под зимен спорт спускането с luge ли имахте пред вид, господине? Уверявам ви, ще се чувствувате много добре тук, в Локарно. Ще видите, че климатът е здрав и околностите — много красиви. Ще ви хареса.

— Господинът изказа желание да отиде в Монтрьо.

— Какво всъщност наричате luge? — казах аз.

— Виждате ли, той дори не е чувал тази дума.

Това много зарадва втория чиновник. Той тържествуваше.

— Luge — каза първият — е същото като тобоган.

— Позволявам си да ви възразя. Тобоганът е нещо съвсем различно. Тобоганите се правят в Канада от плоски летви, а шейните, наречени luge, са най-обикновени шейни с плъзгачи. Нека бъдем точни.

— Там ще можем ли да се спускаме с тобоган? — попитах аз.

— Да, разбира се, че ще можете — каза първият чиновник. — В Монтрьо се продават чудесни канадски тобогани. Братя Окс търгуват с тобогани. Те сами си ги внасят от чужбина.

Вторият чиновник се обърна.

— За тобоган ти трябва специална писта — каза той. — Не можеш да се спускаш с тобоган из улиците на Монтрьо. Къде ще отседнете?

— И аз още не знам — казах аз. — Току-що пристигнахме от Брисаго. Файтонът ни чака отвън.

— Няма да сбъркате, ако отидете в Монтрьо — каза първият чиновник. — Там има прекрасен мек климат. И няма да става нужда да отивате далеч, за да спортувате.

— Ако наистина ви интересува зимният спорт, трябва да отидете в Енгадин или Мюрен. Смятам за свой дълг да възразя срещу този съвет да отидете в Монтрьо за зимен спорт.

— В Ле-з’Аван, над Монтрьо, има прекрасни условия за всички видове зимен спорт.

Защитникът на Монтрьо ядосано изгледа колегата си.

— Господа — казах аз, — за съжаление ние трябва да вървим. Братовчедка ми е много уморена. Ще отидем временно в Монтрьо.

— Поздравявам ви.

Първият чиновник ми стисна ръка.

— Сигурен съм, че ще съжалявате, загдето сте напуснали Локарно — каза вторият. — Във всеки случай, щом пристигнете в Монтрьо, представете се в полицията.

— Няма да имате неприятности с полицията — увери ме първият. — Ще видите, че жителите са много сърдечни и дружелюбни.

— Благодаря много и на двама ви — казах аз. — Вашите съвети ще ни бъдат много полезни.

— Довиждане — каза Кетрин. — Благодаря много.

Двамата ни придружиха до вратата и се поклониха, застъпникът за Локарно доста хладно. Слязохме по стъпалата и се качихме във файтона.

— Велики боже! — каза Кетрин. — Защо трябваше да се бавим толкова?

Дадох на файтонджията адреса на хотела, който ми бе препоръчал един от чиновниците. Той хвана юздите.

— Ти забрави армията — каза Кетрин.

Войникът стоеше до файтона. Дадох му една банкнота от десет лири.

— Нямам още швейцарски пари — казах аз.

Той поблагодари, поздрави и си тръгна. Файтонът потегли към хотела.

— Какво те накара да избереш Монтрьо? — попитах аз Кетрин. — Наистина ли искаш да отидеш, там?

— Това беше първото, име, което ми дойде на ум — каза тя. — Там не е лошо. Бихме могли да намерим някое място в планината.

— Спи ли ти се?

— Да, просто заспивам.

— Сега хубаво ще се наспим. Горката Кет, ти прекара една дълга и мъчителна нощ.

— Много забавно ми беше — каза тя. — Особено когато ти държеше чадъра.

— Вярваш ли наистина, че сме във Швейцария?

— Не. Страхувам се да не се събудя и да се окаже, че не е вярно.

— И аз също.

— Вярно е, нали, мили? Не те придружавам само до гарата в Милано, за да те изпратя?

— Надявам се, че не.

— Не говори така. Страх ме е. Може би тъкмо там отиваме.

— Толкова съм уморен, че просто не мога да разсъждавам.

— Покажи си ръцете.

Показах й ги. Целите ми длани бяха изранени.

— Но на задника нямам рана — казах аз.

— Не богохулствувай!

Чувствувах се много изморен, главата ми беше като празна. Напрежението ми беше спаднало. Файтонът се люшкаше по улицата.

— Горките ти ръце — каза Кетрин.

— Не ги докосвай. Дявол да ме вземе, ако знам къде сме. Ей, къде отиваме? — подвикнах аз на файтонджията.

Той спря коня си.

— В хотел „Метропол“. Нали там искахте да отидете?

— Да — казах аз. — Добре ли си, Кет?

— Да, мили. Не се тревожи. Ще се наспим и утре няма да си тъй уморен.

— Да. Чувствувам се като пиян. Днешният ден беше цяла оперета. А може и да съм гладен.

— Просто си уморен, мили. Ще ти мине.

Файтонът спря пред хотела. Някакво момче излезе да вземе куфарите.

— Сега се чувствувам по-добре — казах аз.

Прекосявахме тротоара пред хотела.

— Сигурна съм, че ще ти мине. Просто си уморен. Трябва да си отспиш.

— Във всеки случай вече сме в Швеицарйя.

— Да. Наистина сме в Швейцария.

Влязохме в хотела след момчето, което носеше куфарите.