Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XL

Водехме чудесен живот. Януари и февруари изминаха, зимата беше прекрасна и ние бяхме много щастливи. На няколко пъти имаше леко затопляне, подухваше топъл вятър, снегът се размекваше и във въздуха започваше да мирише на пролет, но после пак ставаше студено и зимата се връщаше. През март зимата за първи път отстъпи истински. Една нощ започна да вали дъжд. Валя цялата сутрин, снегът се превърна в киша и склоновете на планината добиха тъмен цвят. Облаци надвиснаха над езерото и долината. Валеше дъжд и в планините. Кетрин си обу галоши, а аз навлякох гумените ботуши на monsieur Гутинген и пазени от големия чадър, слязохме до гарата, като джапахме в разтопения сняг и водата, която отмиваше леда от пътищата. Отбихме се в кръчмата да пием по една чаша вермут преди обед. Дъждът тропаше отвън по прозорците.

— Как мислиш, няма ли да бъде по-добре да слезем и да се настаним в града?

— А ти как мислиш? — попита Кетрин.

— Ако зимата вече е свършила и дъждът продължи, няма да е много приятно горе. Колко време остава още до идването на малката Кетрин?

— Около месец приблизително. А може и малко повече.

— В такъв случай да слезем да живеем в Монтрьо.

— Защо да не отидем в Лозана? Там има болница.

— Както искаш. Просто си мислех, че е много голям град.

— Можем да живеем съвсем сами и в един голям град, а в Лозана трябва да е много приятно.

— Кога искаш да заминем?

— Все ми е едно. Когато ти кажеш, мили. Не държа да заминем оттук, ако ти нямаш желание.

— Да почакаме да видим какво ще бъде времето.

Валя три дни. По планинския склон, по-долу от гарата, не остана никакъв сняг. Пътят представляваше един непрестанен порой от рядка кал. Беше много влажно и кишаво, за да се излиза. На третия ден сутринта решихме да слезем в града.

— Моля Ви, не се безпокоите, monsieur Хенри — каза Гутинген. — Не е нужно да ме предизвестявате. Аз и не мислех, че ще останете сега, когато почна лошото време.

— Освен това вече трябва да сме по-близо до болницата, заради madame — добавих аз.

— Разбира се — каза той. — Няма ли да дойдете да прекарате известно време тук с бебето?

— Стига да имате свободни стаи.

— През пролетта тук е много хубаво; ако дойдете, ще останете доволни. Ще настаним бебето и бавачката в голямата стая, която е затворена сега, а вие и madame ще вземете предишната си стая с изгледа към езерото.

— Ще ви пиша, ако решим да дойдем — казах аз.

Прибрахме вещите си и тръгнахме с първия следобеден влак. Monsieur и madame Гутинген ни придружиха до гарата. Monsieur Гутинген свали куфарите ни с една шейна през лапавицата. Те двамата останаха на гарата под дъжда и ни махаха с ръка за сбогом.

— Бяха много добри към нас наистина — отбеляза Кетрин.

В Монтрьо взехме влака за Лозана. Гледахме през прозореца в посоката, дето бяхме живели, но облаците пречеха да се видят планините. Влакът спря във Веве, после тръгна отново. От едната му страна се намираше езерото, а от другата — кафявите, мокри поля, мокрите къщи и оголените дървета. Стигнахме в Лозана и се настанихме в един средно голям хотел. Все още валеше, когато минахме по улиците с файтона и спряхме пред главната врата на хотела. Вратарят с медните ключове, асансьорът, килимите по пода, белите умивалници с лъснатите кранчета, месинговото легло и широката, удобна стая, всичко това ни се стори голям лукс след шалето на Гутинген. Прозорците на стаята гледаха към една мокра градина, заобиколена от зид с желязна решетка. От другата страна на улицата, която се спущаше много стръмно, имаше друг хотел със същия вид и градина. Гледах как падат капките дъжд в басейна на градината.

Кетрин запали всички лампи и почна да разопакова багажа. Аз поръчах едно уиски със сода и излегнат на леглото, преглеждах вестниците, които бях купил на гарата. Беше март 1918 година и немците настъпваха въз Франция. Пиех уискито си и четях, докато Кетрин изпразваше куфарите и сновеше из стаята.

— Знаеш ли какво трябва да купя, мили? — каза тя.

— Какво?

— Пеленки. Малко жени стигат до осмия месец, без да са си приготвили пеленките.

— Трябва веднага да ги купиш.

— Знам, и още утре ще го направя. Ще се осведомя какво е нужно.

— Би следвало да знаеш, нали беше сестра?

— Да, но в болницата твърде малко войници се сдобиваха с бебета.

— Ами аз?

Тя ме замери с една възглавница и събори чашата.

— Ще ти поръчам друга — каза тя. — Извинявай.

— Беше почти празна. Ела легни при мен.

— Не, искам да се опитам да превърна тази стая в нещо.

— В какво?

— В едно малко домашно кътче.

— Окачи знамената на Антантата.

— О, млъкни?

— Повтори още веднъж.

— Млъкни!

— Казваш го тъй предпазливо, като че ли те е страх да не обидиш някого.

— Нищо подобно.

— Тогава ела при мен.

— Добре. — Тя дойде и седна на леглото. — Знам, че вече не съм ти много забавна, мили. Приличам на голям чувал с брашно.

— Не е вярно. Ти си хубава и мила.

— Оженил си се за едно много грозно същество.

— Не е вярно. Всеки ден ставаш все по-хубава.

— Но аз пак ще отслабна, мили.

— Ти и сега си слаба.

— Ти май много пи.

— Само едно уиски със сода.

— Сега ще донесат още едно — каза тя и добави: — Няма да е лошо да ни донесат и вечерята тук.

— Това е добра идея.

— Тогава няма да излизаме, нали? Ще останем тук тази вечер.

— И ще се забавляваме — казах аз.

— Аз ще пия вино — каза Кетрин. — Няма да ми навреди. Дали ще имат от нашето бяло вино „Капри“?

— Сигурно — казах аз. — В хотел като този винаги имат италиански вина.

Келнерът почука на вратата. Носеше чаша уиски с лед и до чашата на подноса шише със сода.

— Благодаря — казах аз. — Сложете го тук. И много ви моля, донесете вечеря за двама души и две бутилки бяло „Капри“.

— Желаете ли да започнете вечерята със супа?

— Искаш ли супа, Кет?

— Да, благодаря.

— Донесете тогава и една супа.

— Разбрано, сър.

Той излезе и затвори вратата. Аз се върнах пак към вестниците си и войната и сипвах бавно содата в уискито. Трябваше да му кажа да не слага леда в уискито, а да го донесе отделно, така човек може да види колко е уискито и да не рискува да налее много сода. Ще купя една бутилка уиски и ще си поръчвам да ми носят само лед и сода. Така ще е най-добре. Хубавото уиски е нещо много приятно, едно от най-приятните неща в живота.

— За какво мислиш, мили?

— За уиски.

— Какво точно за уиски?

— Че е хубаво нещо.

Кетрин направи гримаса.

— Добре — каза тя.

Останахме три седмици в хотела. Не беше лошо. Трапезарията обикновено беше празна и много често вечеряхме в стаята си. Разхождахме се из града, качвахме се на зъбчатата железница, за да слезем в Уши, и се разхождахме по брега на езерото. Времето се затопли, заприлича съвсем на пролет. Искаше ни се да бъдем пак в планината, но тази пролетна температура трая само няколко дена и суровият студ на отминаващата зима започна отново.

Кетрин купи всичко, което беше необходимо за бебето. Аз ходех да тренирам бокс в един гимнастически салон, за да се пораздвижа. Обикновено отивах там сутрин, докато Кетрин още се излежаваше. През дните на лъжливата пролет ми беше много приятно след бокса и душа да вървя из улиците, изпълнени с пролетен мирис, да седна в някое кафене и да гледам как се точат минувачите, като прелиствам вестниците и пия вермут. После се връщах в хотела и обядвах с Кетрин. Треньорът по бокс беше с мустаци. Той имаше много точен и отсечен удар и се ядосваше, когато го атакуваха сериозно. Обаче залата беше приятна, добре проветрена, осветлението беше хубаво и аз се упражнявах доста старателно. Скачах на въже, боксирах се с въображаем противник, правех коремна гимнастика, легнал на пода под лъчите на слънцето, които влизаха през отворения прозорец, а от време на време подплашвах треньора, като се боксирах с него. Отначало ми беше трудно да се боксирам пред дългото тясно огледало, защото ми се виждаше странно да гледам един човек с брада да се боксира. Накрая реших, че е много смешно. Като започнах да тренирам бокс, поисках да си обръсна брадата, но Кетрин се противопостави.

Понякога се разхождахме с файтон из околностите. Тези разходки бяха много приятни при хубаво време и ние открихме две хубави места, където отивахме да обядваме. Кетрин вече не можеше да ходи много и аз с удоволствие отивах да се разхождам заедно с нея по извънградските пътища с файтон. Когато се случеше хубав ден, ние бяхме напълно щастливи. Знаехме, че раждането наближава и двамата изпитвахме някакво особено чувство, сякаш нещо ни караше да бързаме и да не пропускаме нито един случай да бъдем заедно.