Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (31)

Глава XXXI

Човек не знае колко време е плувал в една река, когато течението е бързо. Струва ти се много дълго, а всъщност може би е много късо. Водата беше студена и придошла и влачеше много неща, отнесени от брега през време на прииждането й. Имах късмет, че бях докопал тази тежка греда, за която се крепях. Бях се отпуснал в ледената вода, опирах брадата си върху гредата и се държах както можех с двете си ръце. Страхувах се от спазми и се надявах, че течението ще ме отнесе към брега. Плувах надолу по реката, която правеше дълъг завой. Беше вече достатъчно светло, за да мога да различа храстите край брега. Срещу мен имаше едно островче от зеленина и течението се насочваше към стръмния бряг. Мислех да се съблека и да сваля ботушите си и да се опитам да стигна брега с плуване. Но се отказах. Бях убеден, че все някак си ще се добера, до брега, но тогава какво щях да правя с боси крака. Трябваше на всяка цена да стигна до Местре.

Виждах брега да се приближава и отдалечава, после пак да се приближава. Сега плувах по-бавно. Брегът беше съвсем близо. Можех да различа клоните на една върба. Гредата се завъртя бавно, така че брегът се оказа зад мене, и аз разбрах, че съм попаднал във водовъртеж. Въртях се бавно заедно с гредата. Когато отново видях брега, този път съвсем близо, опитах се, държейки се само с една ръка, да приближа гредата до сушата с помощта на краката си и на другата си ръка. Но напразно. Боях се, че ще изляза от водовъртежа и вкопчен в гредата, свивах краката си към нея и я отблъсвах с всички сили към брега. Виждах храстите, но въпреки инерцията и усилията, които правех, течението ме отнасяше. Тогава си помислих, че ботушите ще станат причина да се удавя, но все пак продължих да се боря с водата. Когато вдигнах поглед, видях, че брегът пак се приближава. Тежестта на краката ми ме отчайваше. Продължих да се боря и да се мъча да плавам; най-после стигнах брега. Хванах се за клоните на една върба и се увесих на тях. Нямах сили да се измъкна из водата, но вече знаех, че опасността да се удавя бе минала. Докато плувах с гредата, не ми беше минало и през ум, че мога да се удавя. От силното напрежение усещах голяма слабост в стомаха и на сърцето си, затова се държах здраво за клоните и чаках. Когато ми попремина, припълзях малко напред, после пак спрях да почина, като обхванах с ръце един храст и здраво се вкопчих в клоните му. После изпълзях от водата, промъкнах се между върбите и се намерих на брега. Проснах се по гръб и се заслушах в шума на реката и дъжда.

След известно време станах и тръгнах по брега. Знаех, че до Латизана няма мост. Предполагах, че се намирам срещу Сан Вито. Почнах да мисля какво да предприема. Пред мен имаше някакъв канал, който се вливаше в реката. Приближих се до него. Наоколо не се виждаше никой. Седнах зад едни храсти край канала, свалих ботушите си и изцедих водата, която се беше събрала в тях. Съблякох си куртката и извадих от вътрешния джоб портфейла си — книжата и парите ми бяха съвсем мокри. Изцедих си куртката. Свалих си панталоните и изцедих и тях. Същото направих с ризата и долните си дрехи. Дълго се плясках и разтривах, после се облякох отново. Изгубил си бях кепето.

Преди да си облека куртката, отпрах сукнените звезди от ръкавите и ги сложих с парите си във вътрешния джоб. Парите ми бяха мокри, но цели. Преброих ги. Имах три хиляди и няколко лири. Дрехите ми бяха мокри и ми студенееха, затова взех да се удрям с ръце, за да усиля кръвообращението. Долните ми дрехи бяха вълнени й знаех, че ако се движа, няма опасност да се простудя. Бяха ми взели пистолета на моста и аз скрих кобура под куртката си. Нямах наметка и ми беше студено под дъжда. Тръгнах нагоре по брега на канала. Съвсем се беше развиделило и всичко наоколо изглеждаше тъжно и неприветливо. Полето беше голо и мокро. Далеч на хоризонта забелязах една камбанария, която се издигаше над равнината. Излязох на един път. Насреща си видях да идват войскови части.

Накуцвайки, аз се отдръпнах в края на пътя и войниците минаха покрай мен, без да ми обърнат внимание. Това беше едно отделение картечари, което се насочи към реката. Аз продължих по пътя.

През този ден прекосих Венецианската равнина. Това е една ниска област и под дъжда изглеждаше още по-плоска. Откъм страната на морето има солници и много малко пътища. Всички пътища следват устията на реките до морето и, за да се прекоси равнината, трябва да се върви по пътеките край каналите. Аз се промъквах през равнинното поле от север на юг и прекосих две железопътни линии и няколко шосета. Най-накрая една пътека ме изведе до някаква железопътна линия, която минаваше покрай едно блато. Това беше главната линия Венеция—Триест, с висок, солиден насип, с широко пътно платно и двойни релси. Недалеч имаше спирка и аз забелязах там часови. В другата посока имаше един мост над някакъв поток, който се вливаше в блатото. На моста също имаше часовой. Като вървях през нивите на север, бях забелязал, че по тази линия минава влак. Сред ниското равно поле той се виждаше отдалеч и аз си помислих, че може би ще успея да се метна на влака, който идваше от Портогруаро. Издебнах часовите и легнах на самия откос, така че да мога да виждам пътя от двете страни. Часовоят от моста направи няколко крачки към мене, после се завъртя кръгом и се върна към моста. Аз останах легнал. Бях гладен. Чаках влака. Този, който бях видял, беше толкова дълъг, че локомотивът едва-едва го теглеше. Бях сигурен, че ще мога да се метна в движение. Тъкмо когато изгубих всяка надежда, видях един влак да се задава. Локомотивът, който се носеше право насреща ми, бавно нарастваше. Погледнах към войника, който пазеше моста. Той се разхождаше от отсамната страна на моста, но отвъд релсите, тъй че, когато влакът минеше, щеше да ме закрие от погледа му. Аз следях приближаващия се локомотив, който тежко пъхтеше. Видях, че има много вагони. Знаех, че във влака ще има охрана и се мъчех да разбера къде се намира, но не можах, защото се страхувах, че ще ме забележат. Локомотивът почти се изравни с мястото, където лежах. Когато ме отмина, пухтейки дори по равното, и вече нямаше опасност машинистът да ме види, аз се изправих и застанах съвсем близо до вагоните. В случай, че охраната гледаше навън, щях да й се сторя по-малко подозрителен, ако стоях прав край линията. Минаха няколко затворени товарни вагона. После видях един от ония ниски и открити вагони, които италианците наричат гондоли, покрит с платнище. Изчаках почти да ме отмине, подскочих, хванах се за задните дръжки и се метнах отгоре. Изпълзях на буфера между гондолата и навеса на високия товарен вагон, който беше прикачен след нея. Бях уверен, че никой не ме е видял. Приклекнах, като се държах за дръжките, и опрях краката си на тампоните. Бяхме се почти изравнили с моста. Сетих се за часовоя. Когато минахме край него, той ме погледна. Беше младо момче и каската му беше много голяма за него. Изгледах го пренебрежително и той отвърна очи. Помисли, че съм от конвоя.

Отминахме го. Той следеше със смутен израз на лицето преминаващите край него вагони. Аз се наведох да видя как е прикрепено платнището. По края имаше халки и през тях беше провървено въже. Извадих ножа си, срязах въжето и си пъхнах ръката отдолу. Някакви твърди и изпъкнали неща стърчаха под платнището, станало кораво от дъжда. Вдигнах глава и погледнах напред. Един войник стоеше на площадката на предния товарен вагон, но той гледаше на другата страна. Пуснах дръжките и се мушнах под платнището. Челото ми така силно се удари в нещо, че чак ми притъмня. Почувствувах, че ми протече кръв по лицето, но пропълзях отдолу и легнах по корем. После се обърнах по гръб и прикрепих платнището.

Бях се скрил под платнището между оръдия. Те изпущаха миризма на машинно масло. Лежах и слушах дъжда върху платнището и тракането на вагона по релсите. Отвън проникваше слаба светлина и аз гледах оръдията. Бяха покрити с платнените си калъфи. Навярно идеха от третата армия. На челото ми се изду цицина и аз спрях кървенето, като лежах известно време неподвижно и оставих кръвта да се съсири. После почистих съсирената кръв около раната. Тя не беше кой знае колко голяма. Нямах носна кърпа, но като опипвах с пръст, измих остатъците от съсирената кръв с дъждовната вода, която капеше от платнището, и накрая се изтрих с ръкава на куртката си. Не исках да будя подозрение. Знаех, че ще трябва да сляза преди Местре, защото там сигурно някой щеше да дойде да хвърли поглед на оръдията. Оръдия имаше твърде малко, за да си позволят да ги губят или да ги забравят. Изпитвах ужасен глад.