Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (3)

Глава III

Когато се върнах на фронта, бяхме все още в същия град. Имаше много повече оръдия наоколо из полето й пролетта беше настъпила. Полята бяха зелени, по лозите бяха покарали малки зелени филизи, по дърветата край пътя имаше малки свежи листенца и хладен ветрец духаше откъм морето. Видях пак града, хълма със стария замък, венеца от хълмове наоколо и планините отвъд — кафяви планини със зелени петна по склоновете. В града имаше още повече оръдия и няколко нови болници. По улиците се срещаха англичани, понякога и англичанки. Още няколко къщи бяха пострадали от последните бомбардировки. Беше топло, усещаше се настъпването на пролетта и аз вървях по алеята с дърветата, стоплен от слънцето, огряло зида; видях, че живеем все в същата къща и че нищо не се бе променило от моето заминаване. Вратата беше отворена; някакъв войник се припичаше на слънце вън на една пейка. Болнична кола чакаше пред страничната врата. Когато влязох, усетих миризмата на излъскан мраморен под и на болница. Всичко беше както преди заминаването ми; само че сега беше пролет. Надникнах през вратата на голямата зала и видях майора седнал пред бюрото си. Прозорецът беше отворен и слънцето изпълваше стаята. Той не ме видя и аз не знаех дали да вляза, за да се представя, или да се кача първо да се постъкмя. Реших да се кача.

Стаята, която споделях с поручик Риналди, гледаше към Двора. Прозорецът беше отворен. Леглото ми беше застлано с одеяла и всичките ми вещи бяха окачени на една окачалка на стената — газовата маска в продълговатата си тенекиена кутия и стоманената каска. При долния край на леглото се намираше сандъчето ми и върху него зимните ми ботуши, лъснали от смазка. Австрийската ми снайперистка пушка с хубавата си осмоъгълна синкава цев и хубавия приклад от орехово дърво, който прилягаше тъй добре към бузата, беше окачена над двете легла. Доколкото можех да си спомня, перископът към нея беше заключен в сандъчето ми. Риналди спеше на другото легло. Той се събуди, като ме чу да ходя из стаята, й се изправи.

— Чао! — извика той. — Добре ли се забавлява?

— Чудесно.

Здрависахме се, после, като обви шията ми с ръка, той ме целуна.

— Уф! — сопнах се аз.

— Мръсен си — каза той. — Трябва да се измиеш. Къде беше и какво прави? Разкажи ми всичко, бързо.

— Бях навсякъде: Милано, Флоренция, Рим, Неапол, Вила сан Джовани, Месина, Таормина…

— Говориш като железопътно разписание. Има ли хубави приключения?

— Да.

— Къде?

— Милано, Флоренция, Рим, Неапол…

— Това стига. Кажи ми, всъщност кое беше най-хубавото?

— В Милано.

— Защото е било първото. Къде я срещна? В „Кова?“ Къде отидохте? Какво почувствува? Разкажи ми всичко веднага. Цялата нощ ли прекарахте заедно?

— Да.

— Това не е нищо. Сега тук имаме много хубави жени, нови жени, които са за първи път на фронта.

— Чудесно!

— Не ми ли вярваш? Ще отидем следобед и ще видиш. В града има чудесни англичанки. Сега съм влюбен в мис Баркли. Ще те заведа да те представя. Навярно ще се оженя за нея.

— Трябва да се измия и да се явя пред началството. Сега има ли работа?

— Откакто си заминал, имахме само измръзвания, жълтеница, гонорея, самонаранявания, пневмония и твърд и мек шанкър. Всяка седмица ни докарват по някой засегнат от скални отломки. Тежко ранени имаме малко. Идната седмица войната ще почне отново. Навярно ще почне отново. Така поне казват. Мислиш ли, че ще сторя добре да се оженя за мис Баркли?… След войната, разбира се?

— Естествено — отвърнах аз, като наливах вода в легена.

— Довечера ще ми разкажеш всичко — каза Риналди. — Сега трябва да заспя пак, за да бъда свеж и хубав, когато отида да видя мис Баркли.

Свалих куртката и ризата си и се измих със студената вода в легена. Докато се търках с кърпата, гледах наоколо из стаята, през прозореца, и Риналди, легнал на леглото със затворени очи. Той беше хубаво момче на моя възраст, от Амалфи, обичаше професията си на хирург и бяхме големи приятели. Докато го гледах, той отвори очи.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Заеми ми петдесет лири.

Изтрих си ръцете и извадих портфейла си от вътрешния джоб на куртката, която беше окачена на стената. Риналди взе банкнотата, сгъна я и без да става от леглото, я пъхна в джоба на панталона си. После се усмихна:

— Трябва да направя впечатление на мис Баркли, че съм богат. Ти си моят голям, моят най-добър приятел, моят финансов покровител.

— Остави ме на мира — казах аз.

Тази вечер в стола седнах до свещеника. Той остана разочарован и много се засегна, когато узна, че не съм ходил в Абруците. Беше съобщил на баща си за моето пристигане и те бяха направили големи приготовления. Аз сам съжалявах не по-малко от него и не можех да разбера защо не отидох. Бях имал намерение да го направя и се помъчих да му обясня как едно нещо бе повлякло друго и накрая той разбра, че наистина съм възнамерявал да отида там, и работата горе-долу се оглади. Бях пил много вино, а после кафе и коняк, и със заплетен език обяснявах как не успяваме всякога да направим нещата, които бихме желали. Не, някои неща човек никога не успява да направи.

Докато ние двамата разговаряхме, другите шумно спореха. Да, бях имал намерение да отида в Абруците. Не бях ходил никога из тези места, дето пътищата са замръзнали и твърди като желязо, дето студът е остър и сух, а снегът сух и като прах, със следи от зайци по него, дето селяните свалят шапки и ти казват „господарю“ и дето ловът е изобилен. Вместо тези местности бях видял само дима на кафенетата, нощите, когато стаята се върти около тебе и ти трябва да приковеш погледа си в една точка на стената, за да я видиш, че спира да се върти, нощите, прекарани в леглото, пиян, със съзнанието, че извън това няма нищо друго, и странното чувство да се събуждаш, без да знаеш кой е до тебе, а в тъмнината светът наоколо ти се струва тъй недействителен, толкова възбуждащ, че започваш отново, равнодушен, без да знаеш защо, убеден, че нищо, нищо друго не съществува и че всичко ти е все едно. Внезапно се замисляш дълбоко, после заспиваш и се събуждаш сутринта с чувството, че всичко е свършено; и всичко е тъй грубо, тъй ясно и отчетливо, а много често възниква и спор за цената. Понякога удоволствието продължава, изпитваш нежност и топлота дори на закуска, на обед. Но понякога всичко приятно е заличено, радваш се, че излизаш на улицата, и пак започваш друг един ден и друга една нощ. Опитвах се да му кажа разликата между деня и нощта и защо нощта струва повече от деня, освен ако той не е много ясен и много студен, и не успявах да му го обясня, както не мога и сега да го обясня. Но който е преживял това чувство, знае разликата. Той не го бе преживял, но все пак разбра, че съм имал намерение да отида в Абруците, и ние си останахме добри приятели, с много общи вкусове, но и с много различия. Той знаеше това, което аз не знаех и което, след като го бях научил, отново забравях. Но тъкмо това не знаех тогава, а го научих по-късно. Все още всички бяхме в трапезарията. Вечерята бе свършила и спорът продължаваше. Ние спряхме да говорим и капитанът изрева:

— Свещеник не щастлив. Свещеник не щастлив без жени.

— Щастлив съм — отговори свещеникът.

— Свещеник не щастлив. Свещеник иска австрийци да спечелят войната — подхвана капитанът. Другите слушаха. Свещеникът поклати глава.

— Не — каза той.

— Свещеник не иска да атакуваме. Не искате да атакуваме, а?

— Щом сме във война, трябва да атакуваме струва ми се.

— Трябва да атакуваме; Кажете: ще атакуваме!

Свещеникът потвърди с глава.

— Оставете го на мира — каза майорът, — той е добро момче.

— А и какво може той да стори? Нищо — прибави капитанът.

И всички станаха от масата.