Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Книга пета

Глава XXXVIII

Тази есен снегът заваля много късно. Ние живеехме в една кафява, дървена къща сред боровете, на склона на планината. Нощем падаше слана и в двете кани за вода върху скрина сутрин имаше тънка корица лед. Рано сутрин мадам Гутинген влизаше в стаята, за да затвори прозорците и да запали голямата кахлена печка. Боровите дърва пращяха, докато се разгорят, после огънят започваше да бумти в печката и когато мадам Гутинген влизаше за втори път в стаята, тя носеше големи цепеници и една кана с топла вода. Щом стаята се стоплеше, тя ни донасяше закуската. Седнали в леглото си, ние закусвахме и гледахме езерото и планините отвъд на френския бряг. Планинските върхове бяха покрити със сняг, а езерото беше стоманеносинкаво.

Вън, точно срещу шалето, един път водеше нагоре в планината. Колеите и браздите бяха твърди като желязо от студа. Пътят се изкачваше направо през гората и като опасваше планината, стигаше до едно място, където имаше ливади и плевни и хижи в ливадите на края на гората над самата долина. Долината беше дълбока и на дъното й течеше река, която се вливаше в езерото, и когато вятърът духаше откъм долината, се чуваше как водата ромони в камъните.

Често се отбивахме от пътя и тръгвахме по някоя пътека през боровете. Почвата в гората беше мека, не замръзваше от студа както пътят. На нас никак не ни пречеше, че земята на пътя е твърда, понеже подметките и токовете на обувките ни бяха подковани с гвоздеи и те се забиваха в замръзналите бразди. Беше приятно и освежително да се върви по пътя с подковани обувки, но още по-приятно беше да се върви из гората.

От къщата, в която живеехме, планината започваше да слиза почти отвесно към малката равнина на брега на езерото и в слънчеви дни ние сядахме на верандата и гледахме пътя, който се виеше по склона на планината, и разположените на тераси лозя със заспалите зимен сън лози, каменните зидове, които разделяха нивите, и по-долу от лозята къщите на града, който беше разположен върху тясната равнина покрай брега на езерото. В езерото имаше един остров с две дървета, които приличаха на платна на рибарска лодка. Планините от другата страна на езерото бяха стръмни и островърхи и там, на края на езерото, между две планински вериги, равна като длан, се простираше долината на Рона. А по-нататък, там, където планините прорязваха долината, се издигаше Дан дю Миди, една висока снежна планина, която господствуваше над долината, но беше толкова далеч, че не хвърляше никаква сянка надолу.

Когато беше слънчево, обядвахме на верандата, но през другото време ядяхме горе, в една малка стая с дъсчени стени, с голяма печка в единия ъгъл. Купихме си книги и списания от града и един екземпляр от Хоил и научихме много игри на карти за двама. Малката стая с печката беше нашата дневна. Имаше две кресла и една масичка за книгите и списанията, а на масата за ядене, когато я разтребеха, играехме на карти. Monsieur и madame Гутинген живееха долу, понякога ги чувахме да разговарят вечер. Те изглежда, също бяха много щастливи: по-рано той бил метр д’отел, а тя камериерка в същия хотел и бяха успели да спестят пари и да си купят тази къща. Имаха един син, който се готвеше да става метр д’отел. Работеше в някакъв хотел в Цюрих. На долния етаж имаше едно помещение, дето продаваха вино и бира, и понякога вечер чувахме каруцари да спират на пътя и да се качват по стъпалата, за да влязат и изпият по чаша вино.

В коридора, близо до вратата на дневната, имаше сандък с дърва. Оттам вземах цепеници, за да поддържам огъня. Вечер не стояхме до късно. Лягахме си тъмното, в голямата стая, и щом се съблечахме, аз отварях прозорците, гледах нощта и студените звезди и боровете под прозореца, после изтичвах да си легна. Добре се чувствувахме в леглото с този студен и чист въздух и нощта навън. Нощем спяхме добре и, ако се събудех, знаех от какво е, полекичка, за да не събудя Кетрин, дръпвах пухената покривка върху нас и пак заспивах. Войната ми се струваше толкова далеч, колкото футболният мач на някой си колеж. Но от вестниците знаех, че още се бият в планините, понеже снегът беше закъснял.

Понякога слизахме пеша до Монтрьо. Имаше една пътечка, която се виеше по планината, но тя беше много стръмна и ние обикновено предпочитахме да се спуснем по шосето и по това широко, замръзнало шосе вървяхме между полята, после между каменните огради на лозята, а още по-долу между къщите на селата, които се намираха край пътя. Селата бяха три — Шерне, Фонтаниван и друго едно, което не помня. После минавахме край един стар каменен зид. Той се издигаше масивен и четвъртит върху една издатина на планинския склон, с лозя, разположени на тераси, и всяка лоза прикрепена за кол, и лозите сухи и кафяви, пръстта готова за снега, а езерото долу гладко и сиво като от стомана. От замъка пътят се спущаше стръмно надолу, после завиваше надясно и навлизаше в Монтрьо съвсем полегат и застлан с обли камъни.

В Монтрьо не познавахме никого. Вървяхме покрай езерото, гледахме лебедите и многобройните чайки и морски лястовици, които, щом се приближавахме, отлитаха, надавайки тъжни крясъци. Навътре имаше ята от гмурци, малки и черни, които оставяха бразди във водата, когато плуваха. В града тръгвахме по главната улица и разглеждахме витрините. Имаше много големи хотели, които бяха затворени, но повечето от магазините бяха отворени и хората бяха доволни да ни видят. Имаше един хубав фризьорски салон, където Кетрин влезе веднъж да се фризира. Собственичката беше много приятна жена и беше единственият човек, когото познавахме в Монтрьо. Аз отидох да почакам Кетрин в една бирария и там пих черна мюнхенска бира и четох вестниците. Четох „Кориере дела Сера“ и английските и американски вестници от Париж. Всички обявления бяха зачеркнати, вероятно за да не се използуват за сношение с неприятеля. Вестниците не бяха весело четиво.

Всичко вървеше зле. Седях в един ъгъл с голяма кана черна бира пред мене и една кесия, пълна със солени кифлички, които ядях заради соления им вкус и заради хубавия вкус, който придаваха и на бирата, и четях за пораженията. Очаквах всеки момент Кетрин да дойде, но тя не идваше. Оставих вестника на мястото му, платих си бирата и тръгнах нагоре по улицата, за да я пресрещна. Беше студен, мрачен и неприветлив ден, и дори камъните на къщите изглеждаха студени. Кетрин беше още в салона. Жената й къдреше косите. Седнах в малката кабина и загледах. Зрелището ме вълнуваше. Кетрин ми говореше и се усмихваше. Понеже се вълнувах, гласът ми беше леко дрезгав. Машата тракаше приятно, беше топло и уютно в кабината и аз виждах Кетрин в три огледала. После жената вчеса косите на Кетрин, тя се погледна в огледалото и направи някои промени, като вадеше и разместваше фуркетите. Най-после стана.

— Съжалявам, че толкова се забавих.

— На господина му беше интересно, нали, господине? — Жената се усмихна.

— Да — отвърнах аз.

Излязохме и тръгнахме по улицата. Беше студено и мъгливо и духаше вятър.

— О, мила, колко те обичам! — казах аз.

— Кажи, не прекарваме ли хубаво? — каза Кетрин. — Искаш ли да отидем някъде да пием бира вместо чай? По-полезно е за малката Кетрин, няма да й позволи много да наедрее.

— Малката Кетрин — казах аз, — тази ленивка.

— Тя се държи много добре — додаде Кетрин. — Едва я усещам. Докторът казва, че бирата е полезна за мене, а на нея й пречи да дебелее.

— Ако ти й попречиш да надебелее и ако излезе момче, бихме могли да го направим жокей.

— Ще трябва навярно да се оженим, ако се роди това дете — каза Кетрин.

Седнахме в бирарията, на масата в ъгъла. Вън почваше да се смрачава. Беше още рано, но денят беше мрачен и нощта бързо настъпваше.

— Да се оженим още сега — казах аз.

— Не — възрази Кетрин, — сега е неудобно. Вече много личи. Не искам да се оженя в това положение.

— Жалко, че не се оженихме по-рано.

— Може би щеше да е по-добре. Но кога можехме да го направим, мили?

— Не знам.

— Във всеки случай аз знам едно нещо: не искам да се омъжа, докато съм така обемиста.

— Още не си никак обемиста.

— Не е вярно, мили. Фризьорката ме попита дали ни е първото. Излъгах я, казах и, че имаме вече две момчета и две момичета.

— Кога ще се оженим?

— Щом изтънея пак. Искам да направим една хубава сватба, всички да казват: каква чудесна млада двойка.

— Не ти ли е неприятно, че не си омъжена?

— Не, скъпи, защо да ми е неприятно? Единственият път, когато се почувствувах зле беше в Милано, тогава имах чувството, че съм паднала жена, но това трая само седем минути, и то поради обстановката. Не съм ли една добра, малка женица?

— Ти си прелестна малка женица.

— Тогава не отдавай толкова значение на формалностите, мили. Ще се омъжа за тебе, щом си възвърна линията.

— Добре.

— Не мислиш ли, че ще е добре да изпия още една бира? Докторът ми каза, че съм много тясна в таза и че колкото по-слабичка е малката Кетрин, толкова по-лесно ще се роди.

— Какво друго каза той? — с тревога попитах аз.

— Нищо. Кръвното ми налягане е добро. Той е във възторг от него.

— Какво каза за това, че си тясна в таза?

— Нищо, съвсем нищо. Казва, че е по-добре да не карам ски.

— Правилно.

— Каза, че е много късно да започвам, ако досега никога не съм карала. Каза, че мога да карам само ако съм сигурна, че няма да падна.

— Той е голям шегаджия.

— Беше много мил наистина. Ще го повикаме за раждането на бебето.

— Пита ли го дали не трябва да се омъжиш?

— Не. Казах му, че сме женени от четири години. Нали разбираш, мили, ако се омъжа за тебе, ще стана американка и според американските закони детето ни ще бъде законно, независимо от датата на женитбата.

— Къде го прочете това?

— В нюйоркския „Уърлд Олманак“, в библиотеката.

— Ти си просто възхитителна.

— Много се радвам, че ще стана американка. И ще отидем в Америка, кали, скъпи? Искам да видя Ниагарския водопад.

— Ти си чудесно момиче.

— Имаше още нещо, което исках да видя, но не си го спомням.

— Кланиците?

— Не. Не мога да си спомня.

— Улуърт билдинг?

— Не.

— Големия каньон?

— Не, но и него бих искала да видя.

— Какво тогава?

— О, спомням си, Голдън Гейт. Това искам да видя. Къде е то?

— Сан Франциско.

— Тогава там да отидем.

— А сега да се качим в планината, искаш ли? Имаме ли време за влака?

— Има един влак малко след пет часа.

— Него да вземем.

— Добре, но ще изпия още една бира.

Когато излязохме и прекосихме улицата и започнахме да се изкачваме по стълбите, които водеха към гарата, беше много студено. Леден вятър духаше от долината на Рона. Витрините на магазините бяха осветени; ние се качихме по стръмните каменни стълби до горната улица, после по други стълби стигнахме гарата. Електрическият влак, целият осветен, чакаше. На един голям циферблат беше обозначен часът за тръгване. Стрелките показваха пет и десет. Погледнах часовника на гарата. Беше пет и пет. Когато се качвахме във вагона, видях ватмана и кондуктора, които излизаха от бюфета. Седнахме и отворихме прозореца. Влакът се отопляваше с електричество и във вагона беше душно, но през отворения прозорец влезе свеж въздух.

— Уморена ли си, Кет — попитах аз.

— Не. Чувствувам се чудесно.

— Пътят не е дълъг.

— Аз обичам да пътувам. Не се безпокой за мене, мили. Много съм добре.

Снегът заваля едва три дни преди Коледа. Една сутрин, като се събудихме, валеше сняг. Печката бумтеше, ние лежахме и гледахме как вали. Madame Гутинген отнесе таблата от закуската и сложи още дърва в печката. Вън бушуваше силна снежна буря. Madame Гутинген каза, че започнала още към полунощ. Аз отидох до прозореца да погледна, но навън не се виждаше дори другата страна на пътя. Вятърът свиреше бясно и въртеше снега. Легнах си отново и почнахме да си говорим.

— Жалко, че не мога да ходя на ски — каза Кетрин. — Отвратително е, че не бива да карам ски.

— Ще вземем един бобслей и ще се спуснем по пътя. Няма да бъде по-опасно от кола.

— Няма ли да друса?

— Ще опитаме.

— Дано не друса много.

— След малко ще излезем да се поразходим по снега.

— Преди обед — каза Кетрин, — за апетит.

— Аз и тъй винаги съм гладен.

— И аз също.

Излязохме във виелицата. Навсякъде беше навяло, тъй че не можахме да отидем много далеч. Аз вървях напред и проправях път, но като стигнахме до гарата, не ни се вървеше повече. Снегът падаше тъй гъст, че едва виждахме и влязохме в малката гостилница до гарата. Изчеткахме се един друг с една метла, после седнахме на пейката и си поръчахме по един вермут.

— Голяма буря — каза келнерката.

— Да.

— Тази година снегът закъсня.

— Да.

— Да изям ли едно блокче шоколад? — попита Кетрин. — Или ще си разваля обеда! Все съм гладна.

— Разбира се, изяж.

— Искам да е с лешници — каза Кетрин.

— Те са много хубави — каза келнерката. — И аз тях предпочитам.

— А аз ще изпия още един вермут.

Когато тръгнахме пак, нашата пътека беше затрупана от сняг. Имаше само леки вдлъбнатини, там, където бях стъпвал преди. Снегът ни шибаше право в лицето и едва виждахме. Изчеткахме се и влязохме да обядваме. Monsieur Гутинген ни прислужваше.

— Утре ще може да се излезе на ски — каза той. — Скиор ли сте, мистър Хенри?

— Не, но искам да се науча.

— Много лесно ще се научите. Синът ми ще бъде тук за Коледа. Той ще ви научи.

— Чудесно. Кога ще дойде?

— Утре вечер.

След като се наобядвахме, седнахме до печката и се загледахме в снега, който падаше навън. Кетрин каза:

— Не би ли искал да направиш някакъв излет сам, мили, да отидеш да караш ски в мъжка компания?

— Не. Защо да искам?

— Не би ли желал понякога да виждаш и други хора?

— А ти имаш ли желание да виждаш други хора?

— Не.

— И аз не.

— Знам. Но при мене е друго. Аз чакам дете и ми е приятно да не правя нищо. Знам, че съм станала много глупава и твърде много говоря, затова си мисля, че ще е по-добре да се махнеш за малко, за да не се отегчиш.

— Искаш да замина някъде?

— Не, искам да стоиш при мен.

— И аз точно това смятам да правя.

— Ела тук — каза тя. — Искам да пипна буцата на главата ти. Голяма е. — Тя прокара пръст по нея. — Кажи, мили, не би ли искал да си пуснеш брада?

— Ти искаш ли?

— Да. Ще бъде забавно. Много искам да те видя с брада.

— Добре. Ще я оставя да расте. Ще почна още сега. Това е добра идея. Тъкмо ще имам с какво да се занимавам.

— Измъчва ли те това, че нямаш с какво да се занимаваш?

— Не, дори ми е приятно да водя такъв живот. А тебе?

— И на мен ми е приятен този живот, но се страхувам, че сега, като съм толкова дебела, те отегчавам.

— О, Кет, ти не можеш да си представиш колко те обичам!

— Дори и каквато съм сега?

— Точно каквато си сега. Напълно съм щастлив. Нима не ни е добре тъй?

— На мене да. Но все ми се струва, че ти се безпокоиш за нещо.

— Не. Понякога мисля за фронта и за хората, които познавам, но не се безпокоя за нищо. Не искам да мисля за войната. За мене тя е свършена.

— За какво мислиш в този миг?

— За нищо.

— Не, мислиш за нещо. Кажи ми.

— Чудех се дали Риналди наистина има сифилис.

— Само това ли?

— Да.

— Има ли наистина сифилис?

— Не знам.

— Доволна съм, че ти нямаш. Никога ли не си имал нещо от този род?

— Веднъж имах гонорея.

— Не искам да ми говориш за това. Болезнено ли беше, мили?

— Много.

— Ще ми се и аз да съм имала.

— Не говори така.

— Сериозно ти казвам, ще ми се да съм имала всичко, каквото си имал ти. Да съм познавала всички жени, които си имал, за да мога с тебе да им се надсмивам.

— Чудесна картинка.

— И твоята гонорея е била чудесна картинка, нали?

— Не. А сега гледай как вали.

— Предпочитам да гледам тебе. Мили, защо не си оставиш косата да расте?

— Как да расте?

— Да я оставиш да порасте по-дълга.

— Тя и без това е достатъчно дълга.

— Не. Остави я да порасте още малко, а аз ще отрежа моята, тогава ще станем съвсем еднакви, само че единият от нас ще бъде рус, а другият тъмен.

— Няма да ти позволя да си отрежеш косата.

— Ще бъде много забавно. Омръзна ми да я нося такава дълга. Нощем ми пречи в леглото.

— Аз я харесвам.

— А като е къса няма ли да ти харесва?

— Може би. Но повече я харесвам каквато е сега.

— Може би късата коса ще ми стои по-добре. Тогава съвсем ще си приличаме. О, мили, толкова те обичам, че искам да бъда самият ти!

— Но ти вече си. Ние вече сме едно.

— Знам. Нощем.

— Нощите са прекрасни.

— Бих искала да не може да се разбере кое си ти и кое аз. Не искам никъде да отиваш. Казах го просто така. Ако искаш, замини, но се върни бързо, мили, защото аз живея само когато ти си при мене.

— Никога няма да замина — казах аз. — За нищо не съм годен, когато не си при мен. Нямам вече свой живот.

— Искам да си имаш свой живот. Искам да имаш хубав живот. Но той ще бъде наш общ живот, нали?

— А сега все още ли желаеш да си оставя брадата да расте?

— Да, остави я да расте. Ще бъде забавно. Може би до нова година ще е порасла.

— Искаш ли да играем шах?

— Искам да играем на нашата игра.

— Не. Хайде да играем шах.

— А после на нашата игра.

— Да.

— Добре.

Взех шахматната дъска и наредих фигурите. Вън валеше все така силно.

Една нощ се събудих и усетих, че и Кетрин не спи. Луната грееше в прозореца и върху леглото падаше сянката, на прозоречната рамка.

— Буден ли си, мили?

— Да. А ти защо не спиш?

— Току-що се събудих и си мислех колко бях смахната, когато се запознахме. Спомняш ли си?

— Да, ти беше малко смахната, но съвсем малко.

— Вече не съм такава. Сега съм прелестна. Ти тъй хубаво казваш „прелестна“. Кажи „прелестна“.

— Прелестна.

— Колко си мил. А аз вече не съм смахната. Само съм много, много щастлива.

— Хайде, спи!

— Добре. Но да заспим точно в един и същи момент.

— Добре.

Но не заспахме едновременно. Аз дълго време стоях буден, мислех за хиляди неща и гледах Кетрин как спи, огряна от луната. После и аз заспах.