Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (39)

Глава XXXIX

Към средата на януари имах вече брада. Зимата беше сега само низ от ясни, студени дни и ледени нощи. Можехме отново да се разхождаме по пътищата. Снегът се бе утъпкал и изгладил от минаващите шейни и трупите, които сваляха от планината. Сняг покриваше всичко наоколо, почти до Монтрьо. Планините от другата страна на езерото бяха целите бели и равнинната долина на Рона също беше покрита със сняг. Правехме дълги разходки от другата страна на планината към Бендел’Алиаз. Кетрин носеше подковани обувки и пелерина и се подпираше на бастун с железен връх, под пелерината пълнотата й не личеше много. Вървяхме бавно и когато се умореше, спирахме и сядахме върху трупите край пътя.

В гората край Бен де л’Алиаз имаше една кръчма, където дърварите се отбиваха да пийнат по чаша. Често сядахме там, близо до печката на топло, и пиехме греяно вино с лимон и подправки. Наричат го Gluhwein и то е чудесно, когато човек иска да се стопли или да вдигне наздравица за някого. Кръчмата беше мрачна и опушена и когато излезехме от нея, студеният въздух изведнъж нахлуваше в дробовете ни и ноздрите ни се вкочаняваха от дишането. Обръщахме се да погледнем кръчмата с осветените прозорци, и конете на дърварите, които биеха с копита и разтърсваха глава, за да се стоплят. Космите по муцуните им бяха покрити със скреж и от ноздрите им излизаха струйки пара. Пътят, по който се връщахме в къщи, до разклонението, по което сваляха трупите, беше гладък и хлъзгав и ледът имаше оранжев цвят от конете, които бяха минавали. После той продължаваше през гората чисто бял и утъпкан. На два пъти, прибирайки се в къщи, видяхме лисици.

Беше хубава местност и всякога се връщахме очаровани от разходките си.

— Сега имаш чудесна брада — каза Кетрин. — Също като на дърварите. Видя ли онзи човек с малките златни обеци?

— Той е ловец на диви кози — казах аз. — Те носят обеци и казват, че така чуват по-добре.

— Наистина ли? Не вярвам. Мисля, че ги носят по-скоро за да се види, че са ловци на диви кози. Има ли диви кози тук?

— Да. Зад Дан де Жаман.

— Интересно е човек да види лисица.

— Когато спят, се увиват в опашките си, за да се топлят.

— Трябва да е хубаво усещане.

— Винаги съм мечтал да имам такава опашка. Не намираш ли, че ще е много забавно да имаме опашки като лисиците?

— Ще ни пречат да се обличаме.

— Ще си шием специални дрехи или ще живеем в някоя страна, където това няма значение.

— Тъкмо сега живеем в такава страна, където нещата нямат никакво значение. Нима не е чудесно, че не виждаме никого? Нямаш желание да срещаш хора, нали, мили?

— Не.

— Искаш ли да седнем тука за миг? Малко се поуморих.

Седнахме съвсем близо един до друг върху трупите. Пред нас пътят се губеше в гората.

— Тя няма да се изпречи между нас, нали, тази малка хлапачка?

— Не, няма да й позволим.

— Как сме с парите?

— Имаме достатъчно. Осребриха ми последния чек.

— Твоето семейство няма ли да се опита да те изтегли, като разбере, че си в Швейцария?

— Вероятно. Ще им пиша.

— Не си ли им писал още?

— Не. Само изпратих чека за подпис.

— Слава богу, че не съм на тяхно място.

— Ще им изпратя телеграма.

— Нима никак не ги обичаш?

— Обичах ги, но тъй често се спречквахме, че обичта ми се изчерпа.

— Струва ми се, че ще ги харесам. Сигурно много ще ги харесам.

— Да не говорим повече. Иначе ще почна и за тях да се тревожа.

След малко добавих:

— Да тръгваме, ако си отпочинала.

— Отпочинах си.

Пак тръгнахме. Вече беше тъмно и снегът хруптеше под краката ни. Нощта беше суха, студена и много ясна.

— Страшно ми харесва твоята брада — каза Кетрин. — Това е истинска сполука. Изглежда остра и твърда, а всъщност е много мека и приятна.

— Според теб така по-хубав ли съм?

— Мисля, че да. Знаеш ли, мили, няма да си отрежа косата, докато не се, роди малката Кетрин. Сега съм много пълна и импозантна. Но като се роди тя и аз отново отслабна, ще си я отрежа и тогава ще бъда за тебе едно съвсем ново, хубаво момиче. Заедно ще отидем да я отрежат, или не, ще отида сама и като се върна, ще те изненадам.

Аз не отговорих.

— Няма да ми попречиш, нали?

— Не. Мисля дори, че ще ми бъде интересно.

— О, колко си мил! Като си отрежа косата и поотслабна, може би ще стана така хубава и интересна, че ти отново ще се влюбиш в мене.

— Господи, та аз и така те обичам достатъчно. Какво искаш още, напълно да си загубя ума ли?

— Да, искам напълно да си загубиш ума.

— Добре — казах аз. — И аз това искам.