Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXXIX

Към средата на януари имах вече брада. Зимата беше сега само низ от ясни, студени дни и ледени нощи. Можехме отново да се разхождаме по пътищата. Снегът се бе утъпкал и изгладил от минаващите шейни и трупите, които сваляха от планината. Сняг покриваше всичко наоколо, почти до Монтрьо. Планините от другата страна на езерото бяха целите бели и равнинната долина на Рона също беше покрита със сняг. Правехме дълги разходки от другата страна на планината към Бендел’Алиаз. Кетрин носеше подковани обувки и пелерина и се подпираше на бастун с железен връх, под пелерината пълнотата й не личеше много. Вървяхме бавно и когато се умореше, спирахме и сядахме върху трупите край пътя.

В гората край Бен де л’Алиаз имаше една кръчма, където дърварите се отбиваха да пийнат по чаша. Често сядахме там, близо до печката на топло, и пиехме греяно вино с лимон и подправки. Наричат го Gluhwein и то е чудесно, когато човек иска да се стопли или да вдигне наздравица за някого. Кръчмата беше мрачна и опушена и когато излезехме от нея, студеният въздух изведнъж нахлуваше в дробовете ни и ноздрите ни се вкочаняваха от дишането. Обръщахме се да погледнем кръчмата с осветените прозорци, и конете на дърварите, които биеха с копита и разтърсваха глава, за да се стоплят. Космите по муцуните им бяха покрити със скреж и от ноздрите им излизаха струйки пара. Пътят, по който се връщахме в къщи, до разклонението, по което сваляха трупите, беше гладък и хлъзгав и ледът имаше оранжев цвят от конете, които бяха минавали. После той продължаваше през гората чисто бял и утъпкан. На два пъти, прибирайки се в къщи, видяхме лисици.

Беше хубава местност и всякога се връщахме очаровани от разходките си.

— Сега имаш чудесна брада — каза Кетрин. — Също като на дърварите. Видя ли онзи човек с малките златни обеци?

— Той е ловец на диви кози — казах аз. — Те носят обеци и казват, че така чуват по-добре.

— Наистина ли? Не вярвам. Мисля, че ги носят по-скоро за да се види, че са ловци на диви кози. Има ли диви кози тук?

— Да. Зад Дан де Жаман.

— Интересно е човек да види лисица.

— Когато спят, се увиват в опашките си, за да се топлят.

— Трябва да е хубаво усещане.

— Винаги съм мечтал да имам такава опашка. Не намираш ли, че ще е много забавно да имаме опашки като лисиците?

— Ще ни пречат да се обличаме.

— Ще си шием специални дрехи или ще живеем в някоя страна, където това няма значение.

— Тъкмо сега живеем в такава страна, където нещата нямат никакво значение. Нима не е чудесно, че не виждаме никого? Нямаш желание да срещаш хора, нали, мили?

— Не.

— Искаш ли да седнем тука за миг? Малко се поуморих.

Седнахме съвсем близо един до друг върху трупите. Пред нас пътят се губеше в гората.

— Тя няма да се изпречи между нас, нали, тази малка хлапачка?

— Не, няма да й позволим.

— Как сме с парите?

— Имаме достатъчно. Осребриха ми последния чек.

— Твоето семейство няма ли да се опита да те изтегли, като разбере, че си в Швейцария?

— Вероятно. Ще им пиша.

— Не си ли им писал още?

— Не. Само изпратих чека за подпис.

— Слава богу, че не съм на тяхно място.

— Ще им изпратя телеграма.

— Нима никак не ги обичаш?

— Обичах ги, но тъй често се спречквахме, че обичта ми се изчерпа.

— Струва ми се, че ще ги харесам. Сигурно много ще ги харесам.

— Да не говорим повече. Иначе ще почна и за тях да се тревожа.

След малко добавих:

— Да тръгваме, ако си отпочинала.

— Отпочинах си.

Пак тръгнахме. Вече беше тъмно и снегът хруптеше под краката ни. Нощта беше суха, студена и много ясна.

— Страшно ми харесва твоята брада — каза Кетрин. — Това е истинска сполука. Изглежда остра и твърда, а всъщност е много мека и приятна.

— Според теб така по-хубав ли съм?

— Мисля, че да. Знаеш ли, мили, няма да си отрежа косата, докато не се, роди малката Кетрин. Сега съм много пълна и импозантна. Но като се роди тя и аз отново отслабна, ще си я отрежа и тогава ще бъда за тебе едно съвсем ново, хубаво момиче. Заедно ще отидем да я отрежат, или не, ще отида сама и като се върна, ще те изненадам.

Аз не отговорих.

— Няма да ми попречиш, нали?

— Не. Мисля дори, че ще ми бъде интересно.

— О, колко си мил! Като си отрежа косата и поотслабна, може би ще стана така хубава и интересна, че ти отново ще се влюбиш в мене.

— Господи, та аз и така те обичам достатъчно. Какво искаш още, напълно да си загубя ума ли?

— Да, искам напълно да си загубиш ума.

— Добре — казах аз. — И аз това искам.