Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov (2011 г.)
Издание:
Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията
Роман
Превод от английски: Живка Драгнева
Трето издание
„Народна култура“, София, 1968
Ernest Hemingway
A Farewell to Arms
Random House, New York, 1932
Bulgarian Translation — Jivka Dragneva
Edited by — Krassimira Todorova
Publishing House Narodna cultura
Sofia 1968
H 820–3
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова
Дадена за печат на 22.V.1968 г.
Печатни коли 171/2 Изд. коли 133
Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)
Поръчка на печатницата №1305
ЛГ IV
Цена 1.27 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968
„Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).
„Сбогом на оръжията“ | |
A Farewell to Arms | |
Автор | Ърнест Хемингуей |
---|---|
Създаване | 1929 г. САЩ |
Първо издание | 1929 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | антивоенна |
Начало | In the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains. |
Край | After a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain. |
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия |
„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.
Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.
Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.
Източници
- ↑ A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)
Глава XXXIX
Към средата на януари имах вече брада. Зимата беше сега само низ от ясни, студени дни и ледени нощи. Можехме отново да се разхождаме по пътищата. Снегът се бе утъпкал и изгладил от минаващите шейни и трупите, които сваляха от планината. Сняг покриваше всичко наоколо, почти до Монтрьо. Планините от другата страна на езерото бяха целите бели и равнинната долина на Рона също беше покрита със сняг. Правехме дълги разходки от другата страна на планината към Бендел’Алиаз. Кетрин носеше подковани обувки и пелерина и се подпираше на бастун с железен връх, под пелерината пълнотата й не личеше много. Вървяхме бавно и когато се умореше, спирахме и сядахме върху трупите край пътя.
В гората край Бен де л’Алиаз имаше една кръчма, където дърварите се отбиваха да пийнат по чаша. Често сядахме там, близо до печката на топло, и пиехме греяно вино с лимон и подправки. Наричат го Gluhwein и то е чудесно, когато човек иска да се стопли или да вдигне наздравица за някого. Кръчмата беше мрачна и опушена и когато излезехме от нея, студеният въздух изведнъж нахлуваше в дробовете ни и ноздрите ни се вкочаняваха от дишането. Обръщахме се да погледнем кръчмата с осветените прозорци, и конете на дърварите, които биеха с копита и разтърсваха глава, за да се стоплят. Космите по муцуните им бяха покрити със скреж и от ноздрите им излизаха струйки пара. Пътят, по който се връщахме в къщи, до разклонението, по което сваляха трупите, беше гладък и хлъзгав и ледът имаше оранжев цвят от конете, които бяха минавали. После той продължаваше през гората чисто бял и утъпкан. На два пъти, прибирайки се в къщи, видяхме лисици.
Беше хубава местност и всякога се връщахме очаровани от разходките си.
— Сега имаш чудесна брада — каза Кетрин. — Също като на дърварите. Видя ли онзи човек с малките златни обеци?
— Той е ловец на диви кози — казах аз. — Те носят обеци и казват, че така чуват по-добре.
— Наистина ли? Не вярвам. Мисля, че ги носят по-скоро за да се види, че са ловци на диви кози. Има ли диви кози тук?
— Да. Зад Дан де Жаман.
— Интересно е човек да види лисица.
— Когато спят, се увиват в опашките си, за да се топлят.
— Трябва да е хубаво усещане.
— Винаги съм мечтал да имам такава опашка. Не намираш ли, че ще е много забавно да имаме опашки като лисиците?
— Ще ни пречат да се обличаме.
— Ще си шием специални дрехи или ще живеем в някоя страна, където това няма значение.
— Тъкмо сега живеем в такава страна, където нещата нямат никакво значение. Нима не е чудесно, че не виждаме никого? Нямаш желание да срещаш хора, нали, мили?
— Не.
— Искаш ли да седнем тука за миг? Малко се поуморих.
Седнахме съвсем близо един до друг върху трупите. Пред нас пътят се губеше в гората.
— Тя няма да се изпречи между нас, нали, тази малка хлапачка?
— Не, няма да й позволим.
— Как сме с парите?
— Имаме достатъчно. Осребриха ми последния чек.
— Твоето семейство няма ли да се опита да те изтегли, като разбере, че си в Швейцария?
— Вероятно. Ще им пиша.
— Не си ли им писал още?
— Не. Само изпратих чека за подпис.
— Слава богу, че не съм на тяхно място.
— Ще им изпратя телеграма.
— Нима никак не ги обичаш?
— Обичах ги, но тъй често се спречквахме, че обичта ми се изчерпа.
— Струва ми се, че ще ги харесам. Сигурно много ще ги харесам.
— Да не говорим повече. Иначе ще почна и за тях да се тревожа.
След малко добавих:
— Да тръгваме, ако си отпочинала.
— Отпочинах си.
Пак тръгнахме. Вече беше тъмно и снегът хруптеше под краката ни. Нощта беше суха, студена и много ясна.
— Страшно ми харесва твоята брада — каза Кетрин. — Това е истинска сполука. Изглежда остра и твърда, а всъщност е много мека и приятна.
— Според теб така по-хубав ли съм?
— Мисля, че да. Знаеш ли, мили, няма да си отрежа косата, докато не се, роди малката Кетрин. Сега съм много пълна и импозантна. Но като се роди тя и аз отново отслабна, ще си я отрежа и тогава ще бъда за тебе едно съвсем ново, хубаво момиче. Заедно ще отидем да я отрежат, или не, ще отида сама и като се върна, ще те изненадам.
Аз не отговорих.
— Няма да ми попречиш, нали?
— Не. Мисля дори, че ще ми бъде интересно.
— О, колко си мил! Като си отрежа косата и поотслабна, може би ще стана така хубава и интересна, че ти отново ще се влюбиш в мене.
— Господи, та аз и така те обичам достатъчно. Какво искаш още, напълно да си загубя ума ли?
— Да, искам напълно да си загубиш ума.
— Добре — казах аз. — И аз това искам.