Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (20)

Глава XX

Един следобед отидохме на конните надбягвания. Фъргюсън ни придружаваше, а също и Кроуъл Роджърс, войникът, който беше ранен в очите от експлодиралата граната. Докато двете момичета се обличаха, Кроуъл и аз седяхме на леглото в неговата стая и четяхме в спортния вестник резултатите от предишните надбягвания и предвижданията за следващите. Главата на Кроуъл беше обинтована и надбягванията не го интересуваха много, но за да убие времето, той четеше редовно спортните вестници и беше в течение на всичко относно конете. Казваше, че те не стрували нищо и че няма да сме затруднени в избора си. Старият Майърс го обичаше и му даваше сведения. Майърс печелеше почти на всяко надбягване и не обичаше да споделя своите тайни, понеже с това намаляваше печалбите си. Надбягванията не бяха съвсем почтени. Жокеи, които бяха изгонени отвсякъде, идваха да се състезават в Италия. Сведенията на Майърс бяха добри, но ми беше неприятно да му ги искам, понеже понякога той не отговаряше и човек оставаше с впечатление, че му е свидно да ги дава. Въпреки това, не знам по какви съображения, той се смяташе задължен да ни дава тези сведения, и то главно на Кроуъл. На жена си Майърс никога не казваше на кой кон залага. Тя печелеше или губеше, най-често губеше и непрекъснато се оплакваше.

Четиримата отидохме с открит файтон в Сан Сиро. Времето беше чудесно. Минахме през парка, после тръгнахме покрай трамвайната линия и след като излязохме от града, поехме по прашното шосе. Покрай шосето имаше вили с железни огради и големи избуяли градини, канавки, в които се стичаше водата, и зеленчукови градини, целите покрити с прах. В равнината се виждаха фермерски къщи и обширни зелени участъци с канали за напояване. На север се възправяха планини. Към хиподрума прииждаха множество коли и контрольорите при входа ни пуснаха да влезем без входни билети, понеже бяхме в униформи. Слязохме от файтона и след като си купихме програми, тръгнахме през моравата и през гладката писта към мястото, където стояха конете. Трибуните бяха дървени и стари, а под тях бяха касите за обзалаганията, имаше още един ред каси до конюшните. На моравата покрай преградите се тълпяха войници. На пистата имаше много хора. Конярите разхождаха конете под дърветата зад главната трибуна. Видяхме някои познати и след като намерихме столове за Фъргюсън и Кетрин, започнахме да оглеждаме конете.

Те пристъпваха един подир друг, навели глави, водени от конярите. Един от конете беше синкавочерен и Кроуъл се кълнеше, че са го боядисали. Вгледахме се по-внимателно и решихме, че това не е изключено. Бяха го извели тъкмо когато звънецът даде знак да ги оседлават. Потърсихме в програмата номера, който ездачът носеше на ръкава си. Беше записан като черен унгарски и се казваше Жапалак. Състезанието беше само за коне, които никога не бяха печелили повече от хиляда лири на надбягване. Кетрин беше твърдо убедена, че са променили цвета му. Фъргюсън каза, че не е сигурна. Аз намирах вида му съмнителен. Всички решихме, че трябва да заложим на него и дадохме сто лири. В курса на залагането той беше отбелязан с 35 на 1. Кроуъл отиде да купи билетите, а ние останахме да гледаме жокеите, които направиха една последна обиколка и после с лек галоп поеха по пистата към мястото, откъдето щяха да тръгнат.

Качихме го на голямата трибуна, за да видим тръгването. В Сан Сиро по това време още не си служеха с еластично въже. Стартерът изравни конете, които там долу на пистата ни изглеждаха много малки, и даде знак за тръгване, като плесна с големия си камшик. Конете минаха край нас. Черният беше начело и на завоя вече изпревари другите. Аз ги следях с далекогледа си през всичкото време и видях, че жокеят се мъчи да го задържи, но напразно, и когато се появиха отново на завоя, черният кон беше на петнадесет дължини пред другите. Той продължи да препуска, след като надбягването бе вече свършило.

— Чудесно — възкликна Кетрин. — Ще спечелим повече от три хиляди лири. Това е един изключителен кон.

— Дано боята му се запази, докато ни платят — каза Кроуъл.

— Наистина чудесен кон — каза Кетрин. — Чудно ми е дали мистър Майърс е заложил за него.

— На печелившия ли заложихте? — извиках аз на мистър Майърс.

Той кимна с глава.

— Но аз не — каза мисис Майърс. — А вие, деца мои, на кой кон заложихте?

— На Жапалак.

— Наистина ли? За него дават 35 на 1.

— Хареса ни цветът му.

— На мене не… Стори ми се много неугледен. Посъветваха ме да не играя на него.

— Той няма да донесе много — каза Майърс.

— Но е оценен 35 на 1.

— Няма да донесе много. В последния момент на него заложиха големи суми — каза Майърс.

— Кой?

— Кемптън и другите. Ще видите. Няма да даде и 2 на 1.

— Тогава няма да спечелим три хиляди лири — каза Кетрин. — Не обичам такива мошенически надбягвания.

— Ще получим двеста лири.

— Това не е нищо. За какво са ни. Аз си мислех, че ще спечелим три хиляди.

— Отвратителна шарлатания — каза Фъргюсън.

— Вярно е, но ако не беше нагласен, никога нямаше да заложим на него. И все пак щеше да ми бъде много приятно да спечеля три хиляди лири.

— Да слезем да пием нещо и да видим какво плащат — предложи Кроуъл.

Отидохме на мястото, където обявяваха номерата. Звънецът даде знак за изплащане и Жапалак, победителят, беше котиран 18 на 50, което означаваше, че човек не получава дори и стойността на един облог от десет лири.

Влязохме в бара под голямата трибуна, за да пием по едно уиски със сода. Намерихме двама италианци, които познавахме, и Мак Адъмз, вицеконсула. Те тръгнаха с нас и отидохме заедно при момичетата. Италианците се държаха сдържано, а Мак Адъмз остана да разговаря с Кетрин, когато слязохме да заложим още веднъж. Мистър Майърс стоеше до една от близките каси.

— Попитай го на кой кон е заложил? — казах аз на Кроуъл.

— На кой кон заложихте, мистър Майърс? — попита Кроуъл.

Майърс извади програмата си и посочи с върха на молива си номер 5.

— Ще имате ли нещо против, ако заложим и ние на същия? — попита Кроуъл.

— Залагайте, залагайте, само не казвайте на жена ми, че аз съм ви посъветвал.

— Искате ли да пиете нещо?

— Не, благодаря. Не пия.

Заложихме на номер 5 сто лири единичен залог и сто двоен и се върнахме за още по едно уиски със сода. Бях в прекрасно настроение. Попаднахме на друг и двама познати италианци. Те пиха по чаша с нас, после се върнахме при момичетата. И тези италианци също се държаха важно и не отстъпваха на ония, които бяхме довели първия път. В продължение на една минута никой не можа да седне. Подадох билетите на Кетрин.

— Кой кон е?

— Не знам. Мистър Майърс го избра.

— Не знаеш дори как се казва?

— Не. Можеш да му намериш името в програмата. Мисля, че е номер 5.

— Твоята доверчивост е трогателна — каза тя.

Номер 5 спечели, но печалбата беше нищожна. Мистър Майърс беше разярен.

— Трябва да заложиш двеста лири, за да спечелиш двадесет — каза той. — Дванадесет лири за десет. Не си струва трудът. Жена ми изгуби двадесет лири.

— Ще сляза с тебе — каза Кетрин.

Италианците станаха. Слязохме и се упътихме към конюшнята.

— Харесва ли ти тук? — попита Кетрин.

— Да, струва ми се.

— Общо взето, тук е забавно — каза тя, — но аз, мили, се изморявам от толкова много хора.

— Не са чак толкова много.

— Вярно е, но тези Майърс и този тип от банката с жена си и дъщерите си…

— Да, но той осребрява моите чекове — казах аз.

— Ако не той, друг ще го прави. А и тези четирима италианци, които доведе, са ужасни.

— Можем да останем тук и да гледаме надбягванията зад преградата.

— Да, ще бъде чудесно и освен това, мили, нека заложим на един кон, за който никога не сме чували и на който мистър Майърс не залага.

— Добре.

Заложихме на един кон, наречен Лайт Форт Ми, който пристигна четвърти измежду петте. Облегнати на оградата, наблюдавахме как конете преминават край нас, тропайки с копитата си. В далечината виждахме планините, а отвъд дърветата и полята — Милано.

— Тук се чувствувам много по-добре — каза Кетрин.

Конете се връщаха. Стигнаха до вратата, облени в пот. Жокеите им ги успокояваха и ги откарваха под дърветата, за да ги разседлаят.

— Не ти ли се пие нещо? Само че тук, за да гледаме конете.

— Отивам да донеса.

— Чакай — каза Кетрин. — Момчето ще ни донесе.

Тя вдигна ръка и момчето излезе от бара до конюшните. Седнахме на една кръгла желязна маса.

— Не ти ли е по-приятно, когато сме сами? — казах аз.

— Чувствувах се много самотна сред всички тези хора.

— Тук ни е добре.

— Да, тези надбягвания са наистина хубави.

— Не са лоши.

— Не искам да ти развалям удоволствието, мили. Ще се върнем, щом поискаш.

— Не — казах аз. — Ще останем тук, докато си допием чашите. После ще отидем да гледаме стипълчейза.

— Колко си мил към мене — каза тя.

След като поседяхме известно време сами, се присъединихме пак към другите. Прекарахме много приятен ден.