Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (11)

Глава XI

Свещеникът дойде привечер. Бяхме се вече навечеряли и току-що бяха прибрали чиниите; аз гледах редиците легла и вън през прозореца върховете на дърветата, разклащани леко от вечерния ветрец. Ветрецът влизаше през прозореца, с настъпването на нощта захладяваше. Мухите бяха накацали по тавана и върху електрическите глобуси, които висяха на края на жиците. Запалваха ги само когато донасяха някои ранен през нощта или когато се налагаше да правят нещо. Като гледах нощта да настъпва след сумрака, имах чувството, че отново съм в детските си години. Все едно, че ме бяха сложили да си легна веднага след вечеря. Санитарят се приближи между леглата и се спря. Някой го придружаваше. Беше свещеникът. Той стоеше там, съвсем дребен, мургав и смутен.

— Как сте? — попита ме той и сложи няколко пакета на пода до леглото.

— Много добре, отче.

Той седна на стола, който бяха донесли за Риналди, и погледна стеснено през прозореца. Забелязах, че лицето му беше много изморено.

— Мога да остана само минутка — каза той. — Късно е.

— Не, не е късно. Как сте всички в стола?

Той се усмихна:

— Аз съм все още предмет на шегите им.

Гласът му също беше изморен.

— Слава богу, всички са здрави. Много се радвам, че вече сте добре — каза той. — Боли ли ви все още?

Той изглеждаше много уморен, а аз не бях свикнал да го виждам уморен.

— Не, вече не.

— Липсвате ми в трапезарията.

— И аз бих искал да съм там. Винаги са ми били приятни нашите разговори.

— Донесох ви някои дреболии — каза той и взе пакетите.

— Това е мрежа против комари. Това — бутилка вермут. Обичате вермут, нали? Ето и английски вестници.

— Моля ви, разтворете пакетите.

Той изглеждаше доволен и ги разтвори. Взех мрежата за комари в ръце. Той вдигна шишето вермут, за да ми го покаже, после го сложи на земята до леглото. После взех една от връзките с вестници. Като се обърнах към слабата светлина, която идваше от прозореца, можах да прочета заглавието. Беше „Нюз ъв дъ уърлд“.

— Другите са илюстровани — каза той.

— Ще ги прочета с голямо удоволствие — казах аз. — Къде ги намерихте?

— Пратих да ги вземат от Местре. Ще ви доставя и други.

— Колко мило, че дойдохте да ме видите, отче. Искате ли една чаша вермут?

— Благодаря, не искам. Той е за вас.

— Не, изпийте една чашка.

— Е, добре, другия път ще ви донеса пак.

Санитарят донесе чаши и взе да отваря бутилката.

Счупи тапата и натика половината в шишето. Разбрах, че свещеникът остана разочарован, но каза:

— Няма нищо. Няма никакво значение.

— За ваше здраве, отче!

— За вашето бързо оздравяване!

След това той вдигна чашата си и ние се погледнахме. Понякога, като разговаряхме, ние се чувствувахме добри приятели, но тази вечер вървеше трудно.

— Какво ви е, отче? Имате уморен вид.

— Уморен съм, а нямам право да бъда.

— Това е от горещината.

— Не, само от пролетта. Чувствувам се много угнетен.

— Войната ви е опротивяла.

— Да, ненавиждам я.

— И аз не я обичам.

Той поклати глава и погледна през прозореца.

— Вас малко ви засяга. Вие не я виждате. Извинете ме. Зная добре, че сте ранен.

— Това е случайност.

— И все пак, макар че сте ранен, вие не я виждате. Убеден съм. И аз самият не я виждам, но я чувствувам… малко.

— Тъкмо за това говорехме, когато ме раниха. Пасини говореше за нея.

Свещеникът остави чашата си. Мислеше за нещо друго.

— Познавам ги, защото съм като тях.

— И все пак сте друг.

— Да, но в действителност съм като тях.

— Офицерите нищо не виждат.

— Не, някои виждат. Между тях има някои твърде чувствителни и те са по-нещастни от който и да било от нас.

— Но повечето не са.

— Това не е въпрос на възпитание, нито на богатство. Друго нещо е. Дори и да имаха възпитание или пари, хора като Пасини не биха искали да бъдат офицери. Аз не бих искал да бъда офицер.

— Да, но заемате чин на офицер, и аз съм офицер.

— Това не е същото. А вие пък не сте дори италианец. Чужденец сте. Но сте по-близо до офицерите, отколкото до войниците.

— Каква е разликата?

— Мъчно е да се каже. Има хора, които искат да воюват. Тук у нас има много такива. А има и други, които не искат.

— Но първите заставят другите да воюват.

— Да.

— А аз им помагам.

— Вие сте чужденец. Вие сте патриот.

— А тези, които са против войната, могат ли да я спрат?

— Не зная.

Той пак се загледа през прозореца. Аз проучвах лицето му.

— Нима са успели някога да спрат войната?

— Те не са достатъчно организирани, за да я спрат, а когато сполучат да се организират, началниците им ги предават.

— Тогава е безнадеждно?

— Не е безнадеждно. Но аз понякога губя надежда.

Мъча се да не я губя, но не всеки път успявам.

— Но войната все някога ще свърши.

— Надявам се.

— Какво ще правите тогава?

— Ако е възможно, ще се върна в Абруците. Мургавото му лице изведнъж просветна.

— Обичате ли Абруците?

— Да, много.

— В такъв случай трябва да си отидете.

— Бих бил много щастлив. О, да мога да живея там, да обичам бога и да му служа.

— И да бъдете почитан — казах аз.

— Да, и да бъда почитан. Защо не?

— Няма причина да не бъдете. Имате право на това.

— То не е най-важното. Но там, в моята родина, разбират, че един човек може да обича бога. Това не е мръсна шега.

— Разбирам.

Той ме погледна и се усмихна.

— Разбирате, но не обичате бога.

— Не.

— Никак ли не го обичате?

— Понякога, нощем, ме е страх от него.

— Би трябвало да го обичате.

— Аз въобще не мога да обичам.

— Не, не е вярно — каза той. — Това, което понякога ми разказвахте за вашите нощи, то не е любов. То е само страст. Когато човек обича, иска да направи нещо за този, когото обича. Иска да се пожертвува. Иска, да му служи.

— Аз не обичам, никого.

— Ще обикнете. Знам, че ще обикнете. Тогава ще бъдете щастлив.

— Аз и така съм си щастлив. Винаги съм бил щастлив.

— То е нещо съвсем друго. Не можете да знаете какво е, преди да сте го преживели.

— Е, добре, ако ми се случи да го преживея, ще ви кажа.

— Много дълго стоях и много говорих.

Той наистина изглеждаше разтревожен, че е стоял дълго.

— Не, не си тръгвайте. А какво мислите за любовта към жените? Ако истински обичам една жена, така ли ще бъде?

— Това не зная. Никога не съм обичал жена.

— А майка си?

— Да, трябва да съм обичал майка си.

— Винаги ли сте обичали бога?

— Да, още от дете.

— О — казах аз. Не знаех какво да кажа. — Та вие сте все още момче.

— Да, момче съм — отвърна той, — а вие ме наричате отче.

— От учтивост.

Той се усмихна.

— Трябва да си вървя вече. Наистина ли нямате нужда от мене? — попита той с надежда.

— Не, но ми е приятно да разговаряме…

— Ще предам вашите поздрави в стола.

— Благодаря за хубавите подаръци.

— О, нищо, нищо!

— Елате пак да ме видите.

— Ще дойда. Сбогом. — Той ме потупа по ръката.

— Довиждане — казах аз на диалект.

— Чао! — повтори той.

В стаята беше тъмно и санитарят, който през цялото време беше седял при долния край на леглото, стана и излезе с него. Обичах го много и желаех един ден да може да се върне в Абруците. Офицерите в стола се държаха с него отвратително, но той понасяше всичко стоически. Сега си мислех какъв ли живот би могъл да има в родното си място. Беше ми разказвал, че в Капракота, в реката до самия град, имало пъстърва. Забранено било да се свири на флейта нощем. Младежите правели серенада, но флейтата била забранена. „Защо?“ — бях попитал аз. Защото звукът на флейтата нощем бил опасен за момичетата. Всички селяни ти викали „дон“ и сваляли шапка, когато минаваш. Баща му ходел всеки ден на лов и ядял при селяните. Това било чест за тях. Чужденец не можел да ходи на лов, без да представи свидетелство, че никога не е бил затварян. По Гран Сасо д’Италия имало мечки, но това било далеч. Аквила бил красив град. Нощите били хладни през лятото, а пролетта в Абруците била най-хубава в цяла Италия. Но най-приятно било да ходиш на лов есенно време из кестеновите гори. Дивечът бил много вкусен, защото се хранел с грозде. Нямало нужда да си носиш закуска, понеже селяните смятали за голяма чест да им влезеш в къщата и да споделиш храната им. След малко заспах.