Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (23)

Глава XXIII

Вечерта, когато щях да замина за фронта, пратих вратаря да ми запази едно място във влака от Торино. Влакът заминаваше в полунощ. Той се композираше в Торино, пристигаше в Милано към десет часа вечерта и стоеше на гарата до тръгването. Човек трябваше да е там, когато той пристига, за да си намери място. Вратарят взе със себе си един приятел, картечар в отпуск, който работеше в шивашка работилница, и беше сигурен, че двамата ще могат да ми запазят място. Дадох им багажа си и пари за перонни билети. Багажът ми се състоеше от раница и две платнени торби.

Към пет часа си взех сбогом в болницата и излязох. Вещите ми бяха вече в стаята на вратаря и аз му казах, че ще бъда на гарата малко преди полунощ. Жена му ми викаше синьорино и плачеше. Тя си изтри очите, стисна ми ръката и после пак заплака. Потупах я по рамото, но тя заплака още по-силно. Беше ми кърпила дрехите през всичкото време. Беше дребна, пълничка, с весело лице и бели коси. Когато плачеше, лицето й загубваше всякакви очертания. Отидох в кръчмата на ъгъла и зачаках, като гледах през прозореца. Вън беше тъмно, студено и мъгливо. Платих кафето и ракията си и гледах как минават хора край осветения прозорец. Забелязах Кетрин и почуках на стъклото. Тя обърна глава, видя ме и се усмихна. Излязох да я пресрещна. Носеше тъмносиня пелерина и мека касторена шапка. Тръгнахме заедно по тротоара край кръчмите, минахме пазарния площад и продължихме нагоре по улицата, минахме под арката и стигнахме на площада пред катедралата. Тя се намираше отвъд трамвайните релси, които пресичаха площада, и сега се издигаше бяла и мокра в мъглата. Ние прекосихме трамвайните линии. Вляво от нас имаше магазини с осветени витрини. Тук започваше „Галерията“. На площада мъглата беше още по-гъста и когато стигнахме пред катедралата, тя ни се стори още по-грамадна, а камъните мокри.

— Искаш ли да влезем?

— Не — каза Кетрин.

Продължихме нататък. Някакъв войник стоеше с приятелката си в сянката на един от каменните контрафорси. Минахме край тях. Те стояха плътно притиснати до стената и той я бе загърнал с наметката си.

— Те са като нас — забелязах аз.

— Никой не е като нас — каза Кетрин и в забележката й се чувствуваше тъга.

— Да имаше поне къде да отидат.

— Може би така им е по-добре.

— Не зная. Всеки трябва да има къде да се подслони.

— Могат да влязат в катедралата — каза Кетрин.

Бяхме я отминали. Стигнахме до края на площада и погледнахме назад към катедралата. Беше хубава в мъглата. Стояхме пред един магазин с кожени изделия. На витрината имаше ботуши за езда, една чанта и скиорски обувки. Чантата беше в средата, ботушите от едната страна, обувките от другата. Кожата беше тъмна и гладка и лъскава като на протрито седло и върху тази тъмна, намазана кожа електрическата светлина хвърляше блестящи отражения.

— Един ден ще идем на ски.

— След два месеца започва ски сезона в Мюрен — каза Кетрин.

— Хайде да отидем.

— Хайде — каза тя.

Минахме и край други витрини и свихме в една странична улица.

— Никога не съм идвала тук.

— Оттук минавах за болницата — казах аз.

Улицата беше тясна. Ние вървяхме по десния тротоар. Много хора минаваха из мъглата. Витрините на всички магазини, покрай които минавахме, бяха осветени. Загледахме се в една витрина, цялата отрупана с разни видове сирене. Аз се спрях пред един магазин за оръжия.

Да влезем за миг. Трябва да си купя някакво оръжие.

— Какво оръжие?

— Пистолет.

Влязохме. Откопчах колана си и го сложих на тезгяха с празния кобур. Зад тезгяха имаше две жени. Те донесоха няколко пистолета.

— Трябва да пасва на кобура — казах аз, като го отворих. Кобурът беше от сива кожа, бях го купил на старо, за да го нося из града.

— Добри пистолети ли са тези? — попита Кетрин.

— Всички са почти еднакви. Мога ли да опитам този? — попитах аз жената.

— Нямаме място, където бихте могли да стреляте — каза тя, — но пистолетът е много добър. Няма да съжалявате.

Натиснах спусъка, свалих предпазителя. Пружината беше доста стегната, но се движеше леко. Аз се прицелих и пак дръпнах.

— Употребяван е — каза жената. — Принадлежеше на един офицер, който беше много добър стрелец.

— Вие ли му го продадохте?

— Да.

— Как попадна отново при вас?

— Чрез неговия ординарец.

— Може би ще получите по същия начин и моя — казах аз. — Колко струва?

— Петдесет лири. Много е евтин.

— Добре. Искам и една кутия с патрони и два резервни пълнителя.

Тя извади пълнителите и патроните изпод тезгяха.

— Нямате ли нужда от сабя? — попита тя — Имам употребявани саби, много евтини.

— Отивам на фронта — казах аз.

— О, тогава нямате нужда от сабя — каза тя.

Платих пистолета и патроните, заредих пълнителя и го поставих на място. След това пъхнах пистолета в празния кобур, напълних двата пълнителя и ги поставих в кожените джобове на кобура, после си препасах колана. Той увисна под тежестта на пистолета. Все пак, реших аз, по-добре е да имаш стандартен пистолет. Винаги можеш да му намериш патрони.

— Сега съм вече въоръжен — казах аз. — Това беше нещо, което на всяка цена трябваше да свърша, преди да тръгна. Откраднаха ми моя, когато ме пренасяха в болницата.

— Надявам се, че това е един хубав пистолет — каза Кетрин.

— Може би желаете още нещо? — попита жената.

— Благодаря, това е всичко.

— Пистолетът е с шнур — каза тя.

— Да, забелязах.

Жената искаше да ми продаде още нещо.

— Имате ли нужда от свирка?

— Струва ми се, не.

Жената ни каза довиждане и ние излязохме от магазина. Кетрин погледна витрината. Жената ни гледаше отвътре и ни кимна с глава.

— Какви са тези малки огледала в дървени рамки?

— С тях привличат птици. Разпръсват ги из полето, чучулигите ги виждат и долитат, а италианците ги убиват.

— Изобретателен народ — каза Кетрин — Вие в Америка не стреляте по чучулигите, нали, мили?

— Само случайно.

Пресякохме улицата и тръгнахме по другия тротоар.

— Сега се чувствувам по-добре — каза Кетрин. — Като тръгнахме, бях много зле.

— Винаги се чувствувам добре, когато сме заедно.

— Винаги ще бъдем заедно.

— Да, само че в полунощ тръгвам.

— Не мисли за това, мили.

Вървяхме по улицата. От мъглата светлините изглеждаха жълти.

— Не си ли уморен? — попита Кетрин.

— А ти?

— Не съм. Приятно е да се върви.

— Но не много дълго.

Свихме в една улица, дето нямаше осветление. Спрях се да целуна Кетрин. Както я целувах, усетих ръката й на рамото си. Тя се беше свила под пелерината ми, тъй че и двамата бяхме покрити с нея. Стояхме на улицата, облегнати на един висок зид.

— Да отидем някъде — казах аз.

— Добре — отговори Кетрин.

Вървяхме по улицата, докато стигнахме една по-широка улица, която водеше край един канал. От другата страна имаше тухлен зид и здания. Пред нас, в дъното на улицата, видях трамвай, който минаваше по един мост.

— На моста можем да вземем файтон — казах аз.

Отидохме на моста и зачакахме в мъглата. Минаха няколко трамвая, пълни с хора, крито се прибираха у дома си. Зададе се и един файтон, но не беше свободен. Мъглата се превърна в дъжд.

— Да вървим пеш или да вземем трамвая — предложи Кетрин.

— Скоро ще дойде някой файтон — казах аз. — Оттук минават много.

— Ето един — каза тя.

Файтонджията спря коня и свали металическия знак на брояча си. Покривът на файтона беше вдигнат и по дрехата на файтонджията се стичаха капки вода. Лъскавият му цилиндър блестеше под дъжда. Ние седнахме на задната седалка. От вдигнатия гюрук вътре беше съвсем тъмно.

— Къде му каза да кара?

— На гарата. Има един хотел срещу гарата, където можем да отидем.

— Ще ни приемат ли така, без багаж?

— Разбира се — казах аз.

Дълго пътувахме под дъжда по разни странични улички, докато стигнем гарата.

— Няма ли да вечеряме? — каза Кетрин. — Страхувам се, че скоро ще огладнея.

— Ще вечеряме в стаята.

— Нямам нищо за преобличане, дори и нощница нямам.

— Ще купим една — казах аз и извиках на файтонджията: — Свърнете по Виа Манцони.

Той кимна и пое по първата улица вляво. На голямата улица Кетрин потърси магазин.

— Ето един — каза тя.

Помолих файтонджията да спре. Кетрин слезе, прекоси тротоара и влезе. Аз останах да я чакам във файтона. Валеше и аз усещах мириса на мократа улица и изпаренията на коня под дъжда. Кетрин се върна с един пакет и се качи. Потеглихме.

— Позволих си разточителство, мили — каза тя, — но нощницата е много хубава.

Пред хотела помолих Кетрин да почака във файтона, а аз влязох да преговарям с управителя. Имаше колкото искаш стаи. Върнах се пак навън, платих на човека и влязохме с Кетрин. Едно пиколо в ливрея носеше пакета. Управителят с поклон ни подкани към асансьора. Навсякъде имаше червен плюш и месинг. Управителят се качи с нас в асансьора.

— Monieur и madam сигурно желаят да вечерят в стаята си?

— Да. Изпратете ни менюто, моля.

— Желаете ли нещо по-специално за вечеря, дивеч или суфле?

Асансьорът изкачи три етажа, като на всеки етаж леко изтракваше. След още едно изтракване той спря.

— Какъв дивеч имате?

Мога да ви предложа фазан или бекас.

— Бекас — казах аз.

Тръгнахме през коридора. Килимът беше изтъркан. Имаше много врати. Управителят се спря пред една врата, отключи и я отвори.

— Моля, заповядайте. Стаята е чудесна!

Пиколото сложи пакета на масата в средата на стаята. Управителят вдигна пердетата.

— Вън има мъгла — каза той.

Стаята беше обзаведена в червен плюш. Имаше Много огледала, два стола и едно голямо легло с атлазена покривка. Една врата водеше към банята.

— Ще ви изпратя менюто — каза управителят. Той се поклони и излезе.

Отидох до прозореца и погледнах навън, после дръпнах един шнур и плътните плюшени завеси се спуснаха. Кетрин седеше на леглото и гледаше кристалния полилей. Беше си свалила шапката и косите й блестяха на светлината. Тя се видя в едно от огледалата й посегна към косата си. Аз я виждах в три други огледала. Не изглеждаше весела. Пелерината й се свлече на леглото.

— Какво има, мила?

— Досега не бях имала чувството, че съм уличница — каза тя.

Аз отидох до прозореца, отдръпнах завесите и се загледах навън. Не бях предвидил, че работите ще се развият така.

— Но ти не си уличница.

— Знам, скъпи. Но не е приятно да се чувствуваш такава. — Гласът й беше сух и беззвучен.

— Това е най-хубавият хотел, в който можехме да отидем.

Аз гледах през прозореца. От другата страна на площада блестяха светлините на гарата. По улицата минаваха файтони и аз виждах дърветата в парка. Светлините на хотела се отразяваха върху мократа настилка на улицата. „По дяволите — мислех си аз, — защо трябва тъкмо сега да спорим?“

— Ела тук, моля те — каза Кетрин. Гласът й звучеше напълно естествено. — Ела, аз пак съм си доброто и разумно момиче.

Погледнах към леглото. Тя се усмихваше. Приближих се, седнах до нея и я целунах.

— Ти си моето добро, малко момиче.

— Да, разбира се, че съм твоя — каза тя.

Докато вечеряхме, настроението ни се повиши, а по-късно дори се почувствувахме щастливи. Скоро стаята ни се стори като наш дом. Моята стая в болницата беше също наш дом, точно като тази.

През време на вечерята Кетрин седеше наметната с моята куртка. Бяхме много гладни и яденето беше много хубаво; изпихме една бутилка капри и една сент естефе. Аз изпих по-голямата част. Кетрин също пи и това я развесели. Поднесоха ни бекас със суфле от картофи и пюре от кестени, салата и крем за десерт.

— Стаята е много хубава — каза Кетрин. — Прекрасна стая. Тук трябваше да живеем през нашия престой в Милано.

— Смешна стая, но приятна.

— Порокът е чудесно нещо — каза Кетрин. — Хората, които му се отдават, изглежда, имат добър вкус. Този червен плюш е наистина много хубав. Съвсем подходящ, и огледалата са прелестни.

— Ти си едно възхитително момиче.

— Питам се какво ли впечатление може да ти направи такава една стая, като се събудиш сутринта. Общо взето, това е една чудесна стая.

Аз си налях още една чаша сент естефе.

— Бих искала да извършим някакъв истински грях — каза Кетрин. — Всичко, което вършим, изглежда тъй просто и тъй невинно. Не мога да повярвам, че вършим нещо нередно.

— Ти си славно момиче.

— Чисто и просто много съм гладна. Гладна съм като вълк.

— Ти си едно простодушно, мъничко момиче.

— Да, аз съм едно малко, простодушно момиче. Ти единствен разбра това.

— Веднъж, малко след като се запознах с тебе, прекарах цял един следобед да си мечтая как отиваме заедно в хотел „Кавур“ и как прекарваме там.

— Това е било дръзко! Но тук не е „Кавур“, нали?

— Не. Там не биха ни приели.

— Един ден ще ни приемат. Ето, виждаш ли, в това се различаваме, мили. Аз никога нищо не съм мечтала.

— Никога ли?

— Е, съвсем малко — каза тя.

— Ти си чудесно момиче.

Налях си още една чаша.

— Аз съм едно малко, простодушно момиче — каза Кетрин.

— Отначало не мислех, така. Мислех, че си малко смахната.

— Аз наистина бях малко смахната. Но не беше нищо сериозно. Ти не се уплаши от това, нали, мили?

— Великолепно нещо е виното — казах аз. — Прави те да забравяш всичко лошо.

— Прекрасно е — каза Кетрин. — Но от него баща ми доби много лоша подагра.

— Ти имаш ли баща?

— Да — каза Кетрин, — и той има подагра. Не ще стане нужда да се запознаваш с него. А ти нямаш ли баща?

— Не — казах аз, — имам втори баща.

— Дали ще го харесам?

— Няма да стане нужда да се запознаваш с него.

— Ние сме тъй щастливи, че нищо друго не ме интересува — каза Кетрин. — За мен е истинско щастие да бъда твоя.

Келнерът влезе и прибра съдовете. След това така се умълчахме, че можехме да чуем как ръми дъждът. Долу на улицата един автомобил даваше сигнал.

И все по-бързо, сякаш е крилата,

лети след мен на времето колата

— казах аз.

— Зная тези стихове — каза Кетрин. — Те са от Марвел. Това е историята на едно младо момиче, което не искало да живее с един мъж.

Чувствувах главата си съвсем бистра и исках да поговорим за някои неща.

— Къде мислиш да родиш бебето?

— Не зная. Най-хубавото място, където намеря.

— Как ще се справиш сама?

— Отлично. Не се безпокой за това, мили. Може би ще имаме няколко бебета, преди да свърши войната.

— Наближава време да тръгвам.

— Зная. Ако искаш, можем веднага да тръгнем.

— Не.

— Тогава не се тревожи, мили. Досега беше толкова мил, а ето че почваш да се тревожиш.

— Ще ми пишеш ли често?

— Всеки ден. Четат ли ви писмата?

— Във всеки случай не знаят английски дотолкова, че да бъде опасно.

— Ще ги пиша много объркани — каза Кетрин.

— Но не много объркани.

— Не, само малко.

— Страхувам се, че е време вече да тръгваме.

— Добре, мили.

— Яд ме е, че напущаме нашето хубаво кътче.

— И мене също.

— Но трябва да вървим.

— Да, и никога не оставаме за дълго в нашите „кътчета“.

— Един ден и това ще бъде.

— Ще имам едно хубаво „кътче“, когато се върнеш.

— Може би веднага ще се върна.

— Може да те ранят леко в стъпалото.

— Или в ухото.

— Не, искам ушите ти такива, каквито са си.

— А стъпалата?

— Те вече са били ранявани.

— Трябва да тръгваме, скъпа. Наистина.

— Добре. Излез пръв.