Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
Ernest Hemingway - Addio alle armi (A Farewell to Arms) - Oscar Mondadori 27 aprile 1965.jpg
Автор Ърнест Хемингуей
Първо издание 1929 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр роман
Вид антивоенна
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

World War I Italy Paramedic Hat 1917.jpg

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway. // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава VIII

На другата сутрин ни казаха, че вечерта ще има атака нагоре по реката и че трябва да изпратим четири коли. Никой не знаеше нищо положително, но всички говореха с най-голяма увереност и изказваха своите стратегически познания. Аз бях в първата кола и като минавахме край английската болница, наредих на шофьора да спре. Другите коли се наредиха зад нас. Слязох и казах на шофьорите да продължат и в случай, че не успеем да ги настигнем, да ни чакат на кръстопътя на шосето за Кормон.

Минах бързо по алеята, влязох в приемната и попитах за мис Баркли.

— Тя е дежурна!

— Не мога ли да я видя само за миг?

Изпратиха един санитар да провери и тя се върна с него.

— Дойдох да видя дали сте по-добре. Казаха ми, че сте дежурна, тогава поисках да ви видя.

— Добре съм — каза тя. — Мисля, че горещината ме бе разстроила вчера.

— Време е да тръгвам.

— Ще дойда до вратата.

— Наистина ли се чувствувате по-добре? — попитах аз, като излязохме.

— Да, мили. Ще дойдете ли довечера?

— Не, сега тръгвам за едно малко представление долу над Плава.

— Едно малко представление ли?

— Мисля, че няма да бъде много сериозно.

— И кога ще се върнете?

— Утре.

Тя откачи нещо от шията си и ми го мушна в ръката.

— Това е свети Антоний — каза тя. — Елате утре вечер.

— Да не би да сте католичка?

— Не, но казват, че свети Антоний много помага.

— Ще го пазя зарад вас. Сбогом!

— Не — каза тя, — не сбогом!

— Добре.

— Бъдете благоразумен и предпазлив. Не, тук не може да ме целунете… Не може.

— Добре тогава.

Аз се обърнах и я видях застанала на стъпалата. Тя махаше с ръка. Аз целунах моята и я протегнах към нея. Тя ми махна още веднаж и аз се отдалечих. Качих се в колата и тръгнахме. Свети Антоний беше в някаква малка капсулка от бял метал. Отворих я и той падна в ръката ми.

— Това свети Антоний ли е? — попита шофьорът.

— Да.

— И аз имам един.

Дясната му ръка пусна кормилото. Той разкопча куртката си и извади светеца изпод ризата си.

— Ето, вижте го.

Аз сложех моя в капсулката, обвих я с тънката златна верижка и я пъхнах в джоба на куртката си.

— Не я ли носите на себе си?

— Не.

— По-добре я носете. За това е направена.

— Добре — казах аз.

Отворих закопчалката на верижката и я прекарах около врата си, после я закопчах. Светецът увисна върху униформата ми. Разкопчах куртката и ризата си и го пъхнах отдолу. За момент усетих металическата капсулка до гърдите си. После престанах да мисля за нея. След като ме раниха, не можах да я намеря. Навярно някой я е грабнал на един от превързочните пунктове.

Когато стигнахме моста, увеличихме скоростта и не след дълго забелязахме по пътя пред нас праха от другите линейки. Пътят извиваше и ние видяхме трите коли, които изглеждаха съвсем малки; прахът, който вдигаха колелата, обвиваше дърветата. Скоро ги настигнахме и задминахме, после свихме по един път, който се виеше нагоре из хълмовете. Да пътуваш в колона, не е неприятно, когато си в първата кола. Аз се настаних удобно върху седалката и се загледах навън. Движехме се в подножието на планината, оттатък реката, пътят се изкачваше все по-високо и откъм север се показаха високите върхове, още покрити със сняг. Погледнах назад и видях трите коли, които пълзяха, разделени от облаци прах. Минахме покрай дълга върволица натоварени мулета. Водачите им, с червени фесове, вървяха отстрана край животните. Това бяха берсалиери.

След като отминахме кервана с мулетата, пътят беше вече свободен. Продължихме да се изкачваме през хълмовете, после по един дълъг, полегат хълм слязохме в далечната долина. От двете страни на пътя имаше дървета и през редицата вдясно видях реката — плитка, бистра и бърза. Реката беше маловодна и течеше на тесни проливчета между бродовете от пясък и чакъл. На места водата се разстилаше като лъскаво покривало върху каменистото дъно. До самия бряг се виждаха дълбоки вирове, дето водата беше синя като небето. Над реката бяха построени сводести каменни мостове, към които водеха пътеки, отклоняващи се от пътя. Минахме покрай каменни къщи с крушови дървета, подобни на канделабри, до южните им стени и ниски каменни зидове. Пътят дълго следваше долината, после извиваше и отново започваше да се изкачва по хълмовете. Той се издигаше стръмно нагоре, после лъкатушеше през кестеновите горички, докато най-накрая се изравняваше с билото. Като погледнах през дърветата, забелязах някъде долу, блеснала на слънцето, реката, която разделяше двете армии. Тръгнахме по новия каменист военен път, който следваше самото било на хълма, и аз погледнах на север към двете планински вериги. Те бяха тъмнозелени до снежната линия, а нагоре възхитително бели, с огрени от слънцето върхове. После, когато пътят се изкачи още, забелязах и трета планинска верига, снежна и по-висока от другите. Беше бяла като тебешир и цялата надиплена на странни гънки, а зад тези планини имаше други, тъй далеч, че човек не беше сигурен дали наистина ги вижда. Това бяха австрийските планини. В Италия нямахме нищо подобно. Пътят пред нас правеше пълен завой вдясно и като погледнах между дърветата, видях, че се спуща стръмно надолу. По този път имаше войски, камиони и мулета с планинска артилерия и докато слизахме, придържайки се съвсем в края, виждах реката някъде долу, линията на траверсите и релсите, която се точеше край нея, стария железопътен мост, а по-далеч, в подножието на един хълм отвъд реката, разрушените къщи на малкия град, който трябваше да завладеем.

Беше почти тъмно, когато стигнахме долу и излязохме на главния път, който вървеше покрай реката.