Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живка Драгнева, 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov (2011 г.)
Издание:
Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията
Роман
Превод от английски: Живка Драгнева
Трето издание
„Народна култура“, София, 1968
Ernest Hemingway
A Farewell to Arms
Random House, New York, 1932
Bulgarian Translation — Jivka Dragneva
Edited by — Krassimira Todorova
Publishing House Narodna cultura
Sofia 1968
H 820–3
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова
Дадена за печат на 22.V.1968 г.
Печатни коли 171/2 Изд. коли 133
Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)
Поръчка на печатницата №1305
ЛГ IV
Цена 1.27 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968
„Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).
„Сбогом на оръжията“ | |
A Farewell to Arms | |
Автор | Ърнест Хемингуей |
---|---|
Създаване | 1929 г. САЩ |
Първо издание | 1929 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | антивоенна |
Начало | In the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains. |
Край | After a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain. |
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия |
„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.
Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.
Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.
Източници
- ↑ A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)
Книга четвърта
Глава XXXIII
Скочих от влака в Милано, когато той забави ход, за да влезе в гарата. Още не беше съмнало. Прекосих железопътната линия, минах между две сгради и излязох на улицата. Една кръчма беше отворена и аз влязох да пия кафе. Там цареше утринна атмосфера, изметен под, лъжички в кафените чаши, мокри кръгове от дъното на винените чаши. Собственикът беше зад тезгяха. Двама войници седяха на една маса. Аз застанах прав пред тезгяха, изпих чаша кафе и изядох едно парче хляб. Млякото правеше кафето сивкаво и аз махнах каймака с хапка хляб. Съдържателят ме гледаше.
— Искате ли чаша ракия?
— Не, благодаря.
— За моя сметка — каза той, напълни една малка чаша и я бутна към мене. — Какво става на фронта?
— Не знам.
— Те са пияни — каза той, като посочи двамата войници.
Това не беше трудно да се разбере. Действително имаха вид на много пияни.
— Кажете ми, какво става на фронта?
— Не знам нищо за фронта.
— Видях ви как се прокрадвахте край зида. Скочихте от влака.
— Има голямо отстъпление.
— Аз чета вестници. Но какво става в действителност? Свършено ли е вече?
— Не смятам.
Той напълни чашата ми с ракия от едно тумбесто шише.
— Ако сте в опасност — каза той, — мога да ви скрия.
— Не съм в опасност.
— Ако сте в опасност, останете тук.
— Къде тук?
— В моя дом. Мнозина остават тук. Всички, които са в опасност, остават тук.
— Има ли много в опасност?
— Зависи за какъв вид опасност говорите. Вие сте южноамериканец, нали?
— Не.
— Говорите ли испански?
— Малко.
Той изтри тезгяха.
— Сега е трудно да се излезе от страната, но не е невъзможно.
— Нямам намерение да я напускам.
— Можете да останете тук, колкото желаете. Ще видите какъв човек съм.
— Сега трябва да си вървя, но ще запомня вашия адрес.
Той поклати глава.
— Няма да се върнете, щом говорите така. Мислех, че ви застрашава сериозна опасност.
— Не съм в опасност, но не е лошо да имам адреса на един приятел.
Аз сложих една банкнота от десет лири на тезгяха, за да си платя кафето.
— Да изпием по една ракия — казах аз.
— Не се чувствувайте задължен.
— Да пием.
Той напълни двете чаши.
— Спомнете си — каза той. — Върнете се тук. Не се доверявайте на други. Тук ще бъдете сигурен.
— Уверен, съм.
— Уверен ли сте?
— Да.
Той ме погледна сериозно.
— Тогава, позволете ми да ви кажа едно нещо. Не се разхождайте с тази куртка.
— Защо?
— На ръкавите съвсем ясно личи мястото, където са били звездите. Сукното има друг цвят.
Не казах нищо.
— Ако нямате, документи, мога да ви набавя.
— Какви документи?
— Разрешително за отпуск.
— Нямам нужда от документи. Имам си.
— Много добре — каза той: — Но ако имате нужда, мога да ви доставя каквито пожелаете.
— И каква им е цената?
— Зависи какви са. Цената е умерена.
— Засега нямам нужда.
Той сви рамене.
— Всичко ми е в ред — казах аз.
Когато си тръгнах, той ми каза:
— Не забравяйте, че съм ваш приятел…
— Няма да забравя.
— Ще се видим пак — каза той.
— Разбира се — отвърнах аз.
Излязох, заобиколих гарата, където имаше военна полиция, и на края на малкия парк взех файтон. Дадох на файтонджията адреса на болницата. Като стигнах там, влязох в стаята на вратаря. Той ми стисна ръката. Жена му ме целуна.
— Ето че се върнахте жив и здрав.
— Да.
— Закусили ли сте?
— Да.
— Как сте, господин поручик? Как сте? — запита ме жената.
— Много добре.
— Не искате ли да закусите с нас?
— Не, благодаря. Кажете ми, мис Баркли в болницата ли е?
— Мис Баркли?
— Английската сестра.
— Неговата приятелка — каза жената. Тя ме потупа по ръката и се усмихна.
— Не — каза вратарят. — Замина.
На сърцето ми премаля.
— Сигурен ли сте? Знаете за коя говоря, нали? За високото, русо момиче.
— Сигурен съм. Отиде в Стреза.
— Кога замина?
— Преди два дена с другата англичанка.
— Добре — казах аз. — Ще ви моля да направите нещо за мене. Не казвайте никому, че сте ме видели. Това е много важно.
— Няма да кажа на никого — отвърна вратарят.
Подадох му една банкнота от десет лири. Той я отблъсна.
— Обещавам ви, че няма да кажа на никого — каза той. — Не искам пари.
— Какво друго можем да направим за вас, господин поручик? — попита жена му.
— Само това — отговорих аз.
— Ще бъдем неми — каза вратарят. — Ще ми съобщите дали искате да направя още нещо?
— Да — казах аз. — Довиждане. Ще се видим пак.
Те застанаха на прага и ме гледаха, като тръгнах.
Качих се във файтона и дадох на файтонджията адреса на Саймънс, моя познат, който учеше пеене.
Саймънс живееше на другия край на града, при Порта Маджента. Когато отидох, той още не беше станал.
— Много си ранобуден, Хенри — каза той.
— Пристигнах с първия влак.
— Какво означава това отстъпление? На фронта ли беше? Искаш ли цигара? Ето ги там в кутията на масата.
Стаята беше голяма. Имаше едно легло до стената, пиано на другия край, скрин и маса. Седнах на един стол. До леглото Саймънс, облегнат на възглавницата си, пушеше.
— В голямо затруднение съм, Саймънс — казах аз.
— И аз също — каза той. — Аз все съм в затруднение. Не пушиш ли?
— Не — казах аз. — Как може човек да мине в Швейцария?
— За себе си ли се интересуваш? Италианците няма да те оставят да излезеш оттук.
— Да, това зная, но швейцарците какво ще направят?
— Ще те интернират.
— Зная, но в какво се състои това интерниране?
— О, нищо особено. Много е просто. Оставят те да ходиш навсякъде, само се явяваш в полицията да се регистрираш или нещо подобно, струва ми се. Да не би да те търси полицията?
— Още не знам със сигурност.
Ако не искаш да казваш, недей, но трябва да е интересно да се чуе. Тук няма нищо ново. Провалих се напълно в Пиаченца.
— Съжалявам.
— Да, много лошо мина. Но пях хубаво. Ще се опитам още веднъж тук, в Лирико.
— Бих желал да те чуя.
— Много си любезен. Надявам се, че нямаш сериозни неприятности?
— Не зная.
— Не ми казвай, ако не искаш. Защо си тук, а не на онзи проклет фронт?
— Реших, че ми стига толкова.
— Браво. Винаги съм мислил, че имаш здрав разум. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Ти си толкова зает.
— Съвсем не, драги Хенри, съвсем не. Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо за теб.
— Ти имаш приблизително моя ръст. Би ли отишъл да ми купиш един цивилен костюм? Имам дрехи, но са в Рим.
— Ти живееше там, нали? Отвратителен град. Как си могъл да живееш там?
— Исках да стана архитект.
— Рим не е мястото за това. Не си купувай дрехи. Аз ще ти дам. Ще те докарам чудесно. Иди в оная стая. Там има един шкаф. Вземи всичко, което ти трябва. Драги приятелю, не е нужно да купуваш никакви дрехи.
— Все пак предпочитам да си купя, Саймънс.
— Драги мой, за мене е много по-лесно да ти дам един костюм, отколкото да отида да ти го купя. Имаш ли паспорт? Без паспорт няма да стигнеш много далеч.
— Да, паспортът ми е у мене.
— Тогава се обличай и напред към добрата, стара Хелвеция.
— Не е тъй просто, както си мислиш. Трябва първо да отида в Стреза.
— Още по-хубаво, драги. Само ще прекосиш езерото с лодка. Ако не смятах да пея още веднъж, щях да дойда с теб. Един ден ще дойда.
— Там ще можеш да преминеш на тиролски песни.
— Разбира се, драги, един ден и това ще направя. Но интересното е все пак, че мога да пея.
— Обзалагам се на каквото и да е, че можеш да пееш.
Той лежеше и пушеше.
— Не се обзалагай много. Но аз все пак мога да пея. Смешно е, но е така. И обичам да пея. Слушай.
Той почна да пее ария от „Африканката“, шията му се изпъна и жилите му се издуха.
— Мога да пея — каза той. — А те ако щат да ме харесват.
Аз погледнах през прозореца.
— Ще сляза да освободя файтона.
— Върни се веднага, драги, ще закусим заедно. Той скочи от леглото, изправи се, пое дълбоко дъх и започна да прали гимнастически упражнения. Аз слязох да платя на файтонджията.