Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXXV

Кетрин тръгна по брега на езерото, за да отиде да види Фъргюсън в малкия хотел. Аз влязох в бара да чета вестниците. Там имаше много удобни кожени кресла, седнах на едно от тях и зачаках идването на бармана. Армията не се бе задържала, на Талиаменто. Оттегляше се към Пиаве. Спомних си Пиаве. Железницата, която водеше за фронта, я пресичаше към Сан Дона. На това място реката беше дълбока и течеше бавно в тясното си корито. По-надолу имаше блата, пълни с комари и канали. Имаше няколко хубави вили. Веднъж, преди войната, отивайки в Кортина д’Ампецо, бях вървял няколко часа надлъж по брега през хълмовете. Горе тя имаше вид на богат с пъстърви ручей, с бързо течение, с плитчини и вирове под сянката на скалите. При Кадоре пътят се отклоняваше от нея. Чудех се как ли ще успее армията да се спусне в равнината. Барманът влезе.

— Граф Грефи ви търсеше — каза той.

— Кой?

— Граф Грефи. Не си ли го спомняте? Старият господин, който беше тук по същото време с вас.

— Тука ли е?

— Да. С племенницата си. Казах му, че сте тук. Иска да играе с вас билярд.

— А сега къде е?

Отиде на разходка.

— Как е?

— По-млад от всякога. Изпи три коктейла с шампанско снощи преди вечеря.

— И как играе сега билярд?

— Добре. Би ме. Като чу, че сте тук, много се зарадва. Няма с кого да играе.

Граф Грефи беше на деветдесет и четири години. Беше съвременник на Метерних, старец с бели мустаци и коси и с изящни маниери. Беше работил в дипломатическото тяло на Австрия и Италия и празненствата, които устройваше за своя рожден ден, бяха събитие в светския живот на Милано. Канеше се да живее сто години и играеше билярд с увереност и лекота, която беше в пълно противоречие с немощната му старческа фигура. Бях се запознал с него една година, когато бях в Стреза след сезона, и тогава бяхме играли заедно билярд и бяхме пили шампанско. Намирах, че това беше приятно забавление; той ми даваше петнадесет точки преднина и все пак ме биеше.

— Защо не ми казахте, че е тука?

— Забравих.

— Кой други са тука?

— Не ги познавате. В целия хотел има само шест души.

— Какво ще правите сега?

— Нищо.

— Да отидем да ловим риба.

— Бих могъл да дойда за един час.

— Добре. Идете да си вземете въдицата.

Той си облече палтото и тръгнахме. Слязохме на брега на езерото и взехме лодка. Аз гребях, а той седеше, на кърмата и спущаше въдицата — специална въдица за езерни пъстърви с макаричка и оловна тежест на края. Гребях все край брега. Барманът държеше въдицата в ръка и от време на време я разклащаше. Гледана от езерото, Стреза изглеждаше съвсем пуста с дългите си редици дървета без листа, с големите хотели и затворените вили. Започнах да греба към Изола Бела и се придържах близо до стените, където изведнъж става дълбоко и се вижда как скалистата стена се спуска отвесно в бистрата вода. После се върнах и поех към рибарския остров. Слънцето беше зад облак и водата беше тъмна, гладка и много студена. Пъстървите не захапаха нито веднъж, макар че забелязвахме кръговете, които образуват рибите, когато излизат на повърхността на водата.

Отправих лодката към рибарския остров, където имаше лодки, изтеглени на брега, и хора, които си кърпеха мрежите.

— Да пийнем ли нещо?

— Да пийнем.

Закарах лодката до каменния кей и барманът изтегли въдицата, сложи я на дъното на лодката и закачи макаричката на борда й. Аз слязох и закотвих лодката. Влязохме в едно малко кафене. Седнахме на гола дървена маса и поръчахме два вермута.

— Уморихте ли се да гребете?

— Не.

— На връщане аз ще греба.

— Обичам да греба.

— Ако вие държите въдицата, може би щастието ще се обърне.

— Добре.

— Кажете, как върви войната?

— Зле.

— Мен няма да ме вземат. Много съм стар, като граф Грефи.

— И все пак може би един ден ще трябва да отидете и вие.

— Ще викат моя набор идната година, но няма да отида.

— Какво ще направите?

— Ще напусна страната. Не искам да отивам на война. Бях веднъж, в Абисиния. Стига ми. Вие защо отидохте?

— Не зная. От глупост.

— Още един вермут?

— С удоволствие.

На връщане той греба. Ловихме риба отвъд Стреза, после по-надолу, недалеч от брега. Държах въдицата и усещах слабото трептене на макарата, която се въртеше, а в същото време гледах тъмната ноемврийска вода и пустия бряг. Барманът гребеше с дълги удари и при всяко разклащане на лодката въдицата трепваше. Един път усетих, че рибата захапа. Въдицата се изпъна внезапно и се отметна назад. Дръпнах и усетих тежестта на пъстървата, после въдицата пак почна да трепти. Бях я изпуснал.

— Тежка ли беше?

— Доста тежка.

— Веднъж, когато бях излязъл сам, държах пръчката между зъбите си. Една захапа и без малко не ми откърти всички зъби.

— Най-добре е да се държи пръчката с крака — казах аз, — тогава усещаш всичко много добре и не рискуваш да изгубиш зъбите си.

Потопих ръката си във водата. Тя беше много студена. Бяхме почти срещу хотела.

— Време е да се прибирам — каза барманът. — Трябва да бъда долу в единадесет часа. L’heure du cocktail[1].

— Добре.

Аз изтеглих конеца и го намотах около пръчката, която имаше по една врезка на всеки край. Барманът остави лодката в една малка ниша в каменния зид и я заключи с верига и катинар.

— Винаги, когато искате да гребете — каза той, — ще ви давам ключа.

— Благодаря.

Изкачихме се до хотела и влязохме, в бара. Не исках да пия повече тъй рано сутринта й се качих в нашата стая. Прислужницата тъкмо я бе разтребила, а Кетрин още не се беше върнала. Изтегнах се на леглото и се стараех да не мисля.

Когато Кетрин се върна, почувствувах се ободрен.

— Фъргюсън е долу — каза ми тя. — Ще обядва с нас. Знаех, че няма да имаш нищо против.

— Не — казах аз.

— Какво има, мили?

— Не знам.

— Но аз знам. Просто нямаш какво да правиш. Имаш само мене, а аз те оставям сам.

— Това е вярно.

— Съжалявам, мили. Сигурно е страшно да почувствуваш изведнъж такава празнина.

— Животът ми всякога е бил тъй препълнен — казах аз. — А сега, щом ти не си с мене, все едно, че светът опустява.

— Но аз винаги ще бъда с тебе. Оставих те само за два часа. Не можеш ли да намериш някакво занимание?

— Бях на риба с бармана.

— Беше ли ти забавно?

— Да.

— Не мисли за мене, когато ме няма.

— Така правех на фронта. Но тогава имах работа.

— Отело без работа — пошегува, се тя.

— Отело е бил негър — казах аз. — Освен това не съм ревнив. Тъй съм влюбен в теб, че нищо друго не ме интересува.

— А сега искам да бъдеш добро момче и да се държиш любезно с Фъргюсън.

— Винаги съм бил любезен с Фъргюсън, освен когато ме обижда.

— Бъди любезен към нея. Помисли си само, че ние имаме толкова много, а тя нищо.

— Не вярвам тя да желае това, което ние имаме.

— Ти си толкова умно момче, мили, а не, разбираш някои неща.

— Ще бъда много любезен с нея.

— Не се съмнявам в това. Ти си тъй мил.

— Но после тя няма да остане с нас, нали?

— Не, ще я отпратя.

— И тогава пак ще се качим тук?

— Разбира се. Какво мислиш, че бих желала да правя?

Слязохме да обядваме с Фъргюсън. Тя беше поразена от хотела и разкоша на трапезарията. Поднесоха ни много хубав обед с две бутилки бяло вино „Капри“. Граф Грефи влезе в трапезарията и ни поздрави. Беше придружен от племенницата си, която малко напомняше баба ми. Разправих на Кетрин и Фъргюсън кой е той и това направи силно впечатление на Фъргюсън. Хотелът беше много голям, величествен и празен, но храната беше хубава и виното много приятно; накрая то ни развесели всички. Кетрин нямаше нужда от това. Тя и без туй беше щастлива. Фъргюсън съвсем се развесели. Аз също бях в много добро настроение. След като се наобядвахме, Фъргюсън се върна в хотела си. Искала да си полегне малко, каза тя.

Късно следобед се почука на вратата ни.

— Кой е?

— Граф Грефи пита дали бихте играли билярд. Погледнах часовника си. Бях го свалил от ръката си и го бях мушнал под възглавницата.

— Трябва ли да отидеш, мили? — шепнешком попита Кетрин.

— Мисля, че ще е добре да отида.

Часовникът ми показваше четири и четвърт. Казах високо:

— Кажете на граф Грефи, че ще бъда в билярдната зала в пет часа.

В пет без четвърт целунах Кетрин и отидох да се облека в банята. Докато връзвах вратовръзката си пред огледалото, се чувствувах много смешен в цивилно облекло. Реших, че трябва да си купя ризи и чорапи.

— Дълго ли ще останеш? — попита Кетрин. Тя изгледаше много красива в леглото. — Би ли ми подал четката?

Гледах я как четка косите си, навела глава тъй, че цялата тежест на косата й падаше на една страна. Вън беше тъмно и светлината на лампата над леглото блестеше върху косите й, върху шията й и върху раменете й. Приближих се и я целунах, хванах ръката й с четката и главата й се отпусна назад върху възглавницата. Целувах шията й, раменете й. Просто премалявах от любов към нея.

— Не искам да отида.

— И аз не искам да отиваш.

— Тогава няма да отида.

— Не, върви. Но само за малко. После веднага се върни.

— Тук ще вечеряме.

— Върви и се върни скоро.

Намерих граф Грефи в билярдната зала. Той упражняваше различни удари, съвсем дребничък под светлинната, която обливаше билярдната маса. Върху една маса за игра на карти, малко встрани, имаше една сребърна кофа с лед и гърлата и запушалките на две бутилки шампанско се подаваха над леда. Тръгнах към билярдната маса, граф Грефи се изправи и се запъти към мен. Той ми подаде ръка.

— Много се радвам, че ви виждам тук. Вие сте толкова любезен да дойдете да играете с мене.

— Вие бяхте любезен да ме поканите.

— Възстановихте ли здравето си? Чух, че са ви ранили при Изонцо. Надявам се, че сте се поправили напълно.

— Да, вече съм по-добре. А вие как сте?

— О, аз винаги съм много добре. Но остарявам. Започвам да забелязвам признаците на старостта.

— Не мога да повярвам.

— Не, така е. Искате ли доказателство за това? Сега ми е по-лесно да говоря италиански. Опитвам се да си наложа, но забелязвам, че когато съм уморен, много по-лесно ми е да говоря италиански. Това ми доказва, че остарявам.

— Ще говорим италиански. Аз също се чувствувам малко уморен.

— О, но за вас е друго. Когато сте уморен, ще ви е по-лесно да говорите английски.

— Американски.

— Да, американски. Моля ви, говорете американски. Това е прелестен език.

— Почти не се срещам с американци.

— Сигурно ви липсват. Човек винаги чувствува липсата на съотечествениците си, особено на жените. Зная това от опит. Ще играем ли, или се чувствувате много уморен?

— Съвсем не съм уморен. Казах го само на шега. Колко точки преднина ще ми дадете?

— Играли ли сте много през това време?

— Никак.

— Вие играете много добре. Десет точки?

— Ласкаете ме.

— Петнадесет?

— Чудесно, но пак ще ме биете.

— Да играем ли на нещо? По-рано винаги искахте да залагаме на нещо.

— Да. Мисля, че така ще е по-добре. В такъв случай ви давам осемнадесет точки и ще играем по един франк точката.

Той играеше отлично и въпреки моите старания към средата на играта имах само четири точки преднина. Граф Грефи натисна звънеца на стената, за да извика бармана.

— Отворете една бутилка, моля — каза той, после се обърна към мене:

— Да се подкрепим малко.

Виното беше леденостудено и много хубаво.

— Имате ли нещо против да говорим италиански? Това е моята последна слабост.

Продължихме да играем, като отпивахме от виното между ударите. Говорехме италиански, но бяхме изцяло погълнати от играта, за да говорим много. Графът спечели своите сто точки, а аз стигнах само до двадесет и четири. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Сега ще изпием другата бутилка и вие ще ми разкажете за войната.

Той почака да седна и тогава и той самият седна.

— За всичко друго освен това — казах аз.

— Не искате да говорите за нея? Добре тогава. Какво сте чели напоследък?

— Нищо — отговорих аз. — Боя се, че съм затъпял.

— Не, не сте, но трябва да четете.

— Какво ново е написано по време на войната?

— „Огънят“, от един французин — Барбюс. „Мистър Бритлинг разбира всичко“.

— Не, нищо не разбира.

— Как не разбира?

— Ей тъй, не разбира. Тези книги ги имаше в болницата.

— Значи, вие сте ги чели?

— Да, но без полза.

— Намирам, че в „Мистър Бритлинг“ много добре е показана душата на средния англичанин.

— Не разбирам нищо от душата.

— Бедно дете, никой не разбира нищо от нея. Вярващ ли сте?

— Нощем.

Граф Грефи се усмихна и завъртя чашата между пръстите си.

— Очаквах, че ще стана по-набожен, като остарявам, но не станах. И много съжалявам.

— Бихте ли желали да живеете след смъртта си? — попитах аз и веднага осъзнах, че е глупаво да говоря за смърт. Но той не се смути от тази дума.

— Зависи как ще живея. Този живот тук е много приятен. Бих желал да го живея вечно. — Той се усмихна. — И почти съм успял в това.

Седяхме в дълбоките кожени кресла, а между нас беше масата с шампанското в кофата и чашите ни.

— Ако живеете тъй дълго като мене, ще видите колко странни ще ви се сторят някои неща.

— Никак не изглеждате стар.

— Тялото ми е старо. Понякога ме е страх, че ще ми се счупи някой пръст, както се чупи парче тебешир. Но духът ми не старее и не ставам по-мъдър.

— Убеден съм, че сте мъдрец.

— Не, мъдростта на старците е голяма заблуда. Те не стават по-мъдри, а по-предпазливи.

— В това може би се състои мъдростта им.

— Това е неприятна мъдрост. Какво цените най-много?

— Човека, когото обичам.

— Аз съм като вас. Това не е мъдрост. Цените ли живота?

— Да.

— И аз също. Защото това е всичко, което притежавам. И за да мога да давам празненства на рождения си ден. — Той се засмя. — Вие навярно сте по-мъдър от мене. Не устройвате празненства за рождения си ден.

И двамата сръбнахме по малко вино. — Какво мислите всъщност за войната? — попитах аз.

— Намирам, че е глупава.

— Кой ще я спечели?

— Италия.

— Защо?

— Те са по-млада нация.

— Нима винаги младите нации печелят войните?

— За известно време, да.

— А после какво става?

— Стават стари нации.

— И казвате, че не сте мъдрец.

— Мило момче, това не е мъдрост, а цинизъм.

— На мене ми се струва много мъдро.

— Не е съвсем така. Бих могъл да ви дам примери за потвърждение на обратното. Изпихме ли шампанското?

— Почти.

— Да пием ли още? После ще трябва да отида да се облека.

— Може би ще е по-добре да спрем дотук.

— Наистина ли не искате повече?

— Не.

Той стана.

— Желая ви много успех и много щастие, и много, много здраве.

— Благодаря. А аз ви желая да живеете вечно.

— Благодаря. Това вече съм го постигнал. И, ако някога станете набожен, молете се за мене, ако съм умрял. Помолил съм за това вече няколко приятели. Надявах се сам да стана набожен, но не станах.

Стори ми се, че той се усмихна тъжно, но не бях сигурен. Той беше много стар, лицето му беше толкова сбръчкано, че усмивката деформираше чертите и всяка отсенка се губеше.

— Може би ще стана много набожен — казах аз. — Във всеки случай ще се моля за вас.

— Дълго се надявах, че ще стана набожен. Всички в рода ни бяха много набожни. Но аз някак си не успях да стана.

— Още е рано.

— А може би вече е много късно. Може би съм надхвърлил възрастта на религиозните чувства.

— Аз ставам религиозен само нощем.

— Тогава сте влюбен. Не забравяйте, че и това също е религиозно чувство.

— Мислите ли?

— Разбира се. — Той се приближи до масата. — Много любезен бяхте, че дойдохте да играете с мене.

— Изпитах най-голямо удоволствие.

— Да се качим горе заедно.

Бележки

[1] Часът за коктейли (фр.). — Б.пр.